Петко с възторг оглеждаше от всякъде новото устройство, което получи от дядо си за рождения си ден.

– Не се стреми към материалните неща, по-добре изграждай характера си, – посъветва го баща му.

– Но обществото ни насърчава да преследваме дълга редица от материални притежания, – възрази Петко.

– Трупвай духовни награди, – насърчи го баща му.

– Днес всеки се е ангажирал да търси някакво съкровище, – важно поясни Петко.

– Само не материално богатство или обществено признание, – възпротиви се баща му.

– Че защо не? – повдигна рамене Петко. – Кой не иска да има повече или другите да го признаят?

– Търси Божите съкровища и ги направи крайъгълен камък в живота си, – настоя бащата.

Петко повдигна вежди, но нищо не каза.

– Толкова ли си погълнат от изискванията на ежедневието, че позволяваш светските съкровища да станат твой основен фокус? – възмути се бащата.

– И какво трябва да направя? – попита Петко.

– Промени ежедневния си списък със задачи, като на първо място поставиш общението с Бога, – отговори баща му. – Тъй като светът е измамен и опасен, обърни погледа си към Него. Нека връзката ти с Господа да бъде по-важна от популярността сред твоите връстници.

Петрана се намираше в разгара на страданието си. Тя изобщо не можеше да съзре победата, която я очакваше.

Страданието ѝ изглеждаше неизменно, то бе постоянно и Петрана губеше от поглед голямата картина.

Болката бе съкрушителна. Сърцето ѝ бе разбито.

Тя не разбираше какво става и за това един въпрос бе изпълнил ума ѝ:

– Защо?

Тогава чу глас, който шепнеше на сърцето ѝ:

– Довери Ми се. Повярвай, че ще те преведа и през това. Не Съм ли достатъчен? Обичам те и няма да те изоставя.

Петрана въздъхна и преглътна сълзите си.

– Не разбирам защо, но Ти вярвам, – промълви тихо тя. – Колко е хубаво, че обичаш и такива като мен.

И тя повярва, че Той ще я освободи от болката, проблемите и натиска.

Катя седеше на верандата. Тя четеше Библията.

Внезапно Катя вдигна поглед и го насочи към облаците, които идваха от планината.

– Каква красота! – възкликна тя.

Сърцето ѝ се изпълни с Божията любов и тя се остави да я облее изцяло.

В тази минута на пълна тишина, Катя не се сети изобщо за интернет, което преди се смяташе за невъзможно.

Обикновено публикуваше бързо „Бог е добър“ ако е усетила Неговото присъствие в този ден.

Дори не помести снимки на нещата, които я бяха развълнували в мрежата, като цвете в близък план или дъждовна капка върху листо.

Цели двадесет минути тя се наслаждаваше на Божието творение в пълна тишина, без мисъл за изява в Facebook или Instagram.

Повечето хора са склонни да пропускат по-тихите моменти, когато Духът им говори.

Беше обяд. Земята бе погълната от тъмнина. Хората присъстващи на екзекуцията бяха напрегнати. Чувстваха се уязвими.

Някой плахо се обади:

– Помните ли, когато го арестуваха, какво каза?

Множество уплашени, но любопитни погледи се отправиха към обадилия се, а той прошепна напрегнато:

– „Сега е вашият час и властта на тъмнината“.

Друг в тълпата роптаеше:

– Защо се случва всичко това?

В известен смисъл те трябваше да знаят отговора на този въпрос.

Смъртта на Исус бе настъпила по време на празнуването на Пасхата в Йерусалим. Празник, се провеждаше всяка година.

Това бе времето, когато евреите си припомняха, последното бедствие, което Бог изпрати над Египет.

Преди да дойде ангела на смъртта и да донесе смърт на първородните синове на египтяните, беше тъмнина над цялата земя. Само защитените от кръвта на пасхалното агне се събудиха на сутринта и намериха първородните си невредими.

Тук имаха по-голям изход от първия.

Тъмнината предшестваше смъртта на Христос, който беше съвършеният без никакъв недостатък Агнец. Той не носеше заместителна жертва освен Себе Си.

Самият Исус бе жертвата. Той бе Агнето.

Тъмнината на Божия съд нямаше последната дума.

Исус стана грях, изпитвайки пълната ярост на Божия гняв.

Така ни се отвори път към Божието царство, където пребивава Неговата „чудна светлина“.

Има ли друго в този свят, чрез което да се демонстрира колко истинска е Божията любов към грешниците и колко реален е нашият грях пред Бог?

Мариана посети приюта за животни, който се намираше в края на града.

Тя огледа всички кучета и си хареса едно, което не привличаше много погледите.

То не бе красиво, бе прекалено рунтаво, а крайниците му се губеха в козината.

Когато Мариана каза на кучето:

– Тони.

Животното размърда уши и я погледна с очакване.

– Ето това куче искам, – Мариана посочи с ръка песа, който бе откликнал на измисленото от нея име.

– Хубаво е, че ще го вземете, – усмихна се една от жените, които се грижеха за кучетата, – защото тези дни правеха сметка да го приспят завинаги. То е тук, доста отдавна и никой не го иска, а е толкова кротък и послушен.

Когато освободиха кучето от клетката, където бе затворено, то завъртя щастливо опашка и без много да му се обяснява, тръгна покорно след новата си стопанка.

Тони бе много предан. Макар и необучен, той разбираше командите на Мариана.
Нощно време спокойно спеше до леглото на стопанката си.

Минаха много години, а той бе неотклонно до нея.

Един ден внезапно Тони започна да скача до Мариана и да я ближе по лицето.

Тя му се караше, но кучето всяка вечер повтаряше това си действие.

– Скоро той започна да скача в скута ми, за да ближе лицето ми всеки път, когато седнех, – обясняваше Мариана на приятелката си.

– Това може да не е случайно, щом го повтаря многократно, – забеляза жената, на която Мариана се бе оплакала.

– Виж, за това не съм се замисляла сериозно, – отбеляза Мариана.

Внезапно тя трепна и прибави:

– Знаеш ли, може би имаш право?! Тони ме облизва на едно и също място по лицето. Може би там има нещо …

Мариана отиде на лекар, който констатира:

– Микроскопичен тумор. Ако бяхте се забавили по-дълго, това щеше да ви убие.

Мариана прегърна Тони, благодари му и го възнагради с това, което най-много обичаше. Тя се бе доверила на инстинктите му и бе щастлива.