Щерьо Присадашки вече десета година участваше в международния триатлон „Железният човек“.

На него се събират хора от цял свят. На това състезание трябва да преминат 200 километра. За 17 часа е необходимо да преплуват 3,86 км, да изминат с велосипед 180,25 км и да пробягат 42,2 км.

Въпреки голямата конкуренция състезанието не е само за професионални спортисти. В него може да участва всеки, който има смелост и воля да се подготви и да се яви.

Това състезание е съревнование, в което се проявява упорство, дисциплинираност и несломимост. Упоритостта и постоянството често са насърчавани чрез постъпките на Исус описани в Библията.

Неговото служение и жертвата Му на кръста са пример за съчетаване на милост и твърдост.

Христос знаеше какво го очаква, възседнал осле, пътувайки към Ерусалим. Той виждаше приветстващата Го тълпа, която не разбираше същността на идването Му, но в сърцето Му имаше болка, че тези заслепени хора, неосвободени от греха, погиваха в този свят.

Когато се изправим пред непреодолими препятствия на пръв поглед,нека насочим погледа си към Христос. Той знаеше какво е да поемеш по труден път, без да се предадеш.

Бог ще ни даде сили да издържим до край.

Примерът на Исус ще ни помогне да устоим на изпитанията, които ни предстоят. Само чрез Него ще имам смелост да се изправя срещу предизвикателствата.

Младен гледаше към двора и погледа му попадна на стройната снага на бора, която се извисяваше нагоре.

– Преди двадесет години беше само едно малко крехко дръвче, което се нуждаеше от ограда, за да не го стъпче някой, – върна е назад в годините Младен.

Сега то хвърляше сянка върху цялата къща.

– Помниш ли как беше миналата зима? – обърна се Младен към бора. – След една много силна буря клоните ти се сведоха чак до земята, от тежестта на снега.

Младен по разтърси снага, сякаш бе борът, който се опитваше да свали снега от себе си.

– Тогава като те гледах, приличаше на християнин, какъвто бях тогава. Години наред допусках тежестта на спомените от злоупотребите, които бях понесъл през детството, както и ранната смърт на майка ми, да изсмучат силите ми. А това ми пречеше да израствам във вярата.

Младен въздъхна дълбоко, а след това продължи:

– Бях допуснал гнева и обидата да завладеят сърцето ми.

Бръчките още по-дълбоко се врязаха в челото му, устата му пресъхна, но той се напрегна и продължи монолога си:

– Вместо да издигна гласа си да прославя Бога, Който превръща всяка наша трудност в добро, аз с усъмних в Неговата доброта.

Младен си спомни как слънчевите лъчи огряха бора и стопиха снега по клоните му. Едва тогава дървото се изправи отново. То отново стана силно и величествено.

За разлика от дървото, ние можем да избираме как да реагираме на трудните обстоятелства в живота ни. Можем да решим, да живеем под тежестта на болката и гнева, но има и друга възможност, да позволим на Бога да стопи леда, за да се изправим отново.

Горчивината в сърцето ни може да попречи да усещаме Божието присъствие.

Младен отдавна бе преодолял болката и огорчението, сега стоеше изправен и готов да посрещне всяко предизвикателство, защото той не беше вече сам.

– Ще остана отворен към Бога, – каза си Младен – и никога няма да загубя доверието си в Него и безкрайната Му любов. Сега с Господа се чувствам достатъчно силен, да преодолея всяко трудност и да се изправям дори под силния напор на житейския вятър.

Слаба светлина се процеждаше през спуснатите пердета. В стаята бе сумрачно. Дори проникващата светлина не разведряваше обстановката.

Възрастен мъж седеше във фотьойла, а погледа му блуждаеше във въздуха.

Петър Симеонов изпълнен с тъга и мъка, се връщаше в спомените си назад към детските години.

Когато бе малък вечно го учеха:

– Половината от удоволствието и радостта от нещо хубаво изпитваш още докато очакваш то да се случи.

Но сега бе друго време. Скоро бе починала съпругата му.

– Няма значение, – казваше си Петър, – сега за мен всичко е различно. Какво хубаво мога да очаквам вече?

Изведнъж Симеонов трепна и осъзна случващото се със него:

– Крадецът, който ме заплашва, се е устремил към мен. Той иска да открадне един от най-ценните ми дарове, които Господ ми е дал – дара на днешния ден.

Вчерашния ден е вече минал, утрешният не е настъпил още. Сега е само настоящето. Днешния ден е Божий дар за нас.

Петър се усмихна. Той бе открил нещо ново за себе си:

– Аз съм вече на 80 години, нима мога да се преструвам, че не забелязвам времето? Мога ли да си правя големи планове за бъдещето? Но Бог ми е подарил днешния ден и Той е с мен сега. Още един прекрасен ден, в който мога да ходя с Исус, да се радвам на Неговата справедливост, да живея според повеленията Му

Очите на Петър за искряха. Той отново се усмихна.

– Мога да се веселя и да се радвам в днешния ден, който е подарък от Бога.

На стената в дома на Йошо висеше една странна картина. Веднъж Стефан му дойде  на гости и се вгледа в нея внимателно. Тя изобразяваше един мръсен скитник.

– Виж, – каза Стефан, – той седи в боклука, заобиколен от бутилки и кутии. В погледа му е запечатана тъга, но на устните му им някаква загадъчна усмивка.

– Та това е заради свежото бяло петънце, малкото цвете в ръката му, – каза Йошо. – В тази тъмнина и сивота погледа ти не може да не се фокусира там.

– Добротата на този външно отблъскващ на външен вид човек пази крехката красота на това цвете от разрушението наоколо, – въздъхна Стефан.

– Забеляза ли днес хората, които посетихме в затвора? – изведнъж подскочи Йошо. – Животът им е съсипан и все пак ….

– Тази картина, – каза Йошо , – винаги ми напомня, че Божията красота не може да бъде накърнена, независимо колко мръсотия има наоколо.

– Достатъчно е да погледна възрастен мъж, който чете Библия или да видя радостта на някой, който разговаря със семейството си, за да се убедя, че красотата е навсякъде около нас.

– Да, но трябва „да си сложим очилата на любовта“, – реагира веднага Йошо, – за да я оценим

– Можем да се научим да търсим Божията красота в обикновените неща, – възторжено възкликна Стефан.

– Можем да видим Бога в усмивката на непознат или да Го чуем в песента на някое врабче, – продължи Йошо.

– Хубаво е, когато живеем в Неговото присъствие всеки ден.

Две момичета се връщаха от пазар. Соня бе на девет години, а Катя на 16. Освен тежките торби, двете сестри държаха мобилните си телефони, в които от време на време хвърляха по един поглед.

На един от завоите момичетата отстъпиха на компания от осем човека. Всичките бяха възрастни мъже, облечени в мръсни гащеризони. Изглежда се връщаха от работа.

Един от тях хвана Соня за качулката.

– Ей, малката, давай телефона си!

За да подкрепи заплахата си, мъжът започна да извива ръката на момичето.

Катя се опита да защити сестра си, като удари нападателя с чантата си. Тогава останалите мъже започнаха да я заплашват.

– Не си ли позволяваш много, момиченце…

– Ако те хвана с тези два пръста щете смачкам като бълха.

– Помощ!- извика Катя.

Никой от минаващите там не се спря изобщо, за да окаже помощ на момичетата.. Виждайки опасната компания, хората бързаха да се отдалечат, колкото може по-далече и по-скоро от това място.

Двете момичета много се изплашиха. Катя крещеше и плачеше, но хората бързо отминаваха, сякаш не ги виждаха.

Изведнъж от близката строителна площадка се появиха няколко кучета, които със лай се хвърлиха към мъжете. Оградиха мъжете и момичетата и започнаха да лаят заплашително към мъжете.

Един от нападателите удари кучето, което бе до него, но то го ухапа, а останалите още по-настървено продължиха да лаят срещу мъжете.

Престъпниците започнаха да нервничат. Силният лай привлече вниманието и наблизо спря маршрутка.

Тогава нападателите съобразиха, че става напечено. Хвърлиха телефоните на момичетата и чантата на Катя, а след това се впуснаха в бяг кой, на където види.

Двете сестри бяха силно стресирани. На врата на Соня имаше ярка следа от качулката ѝ, за която я бяха дърпали силно.

Соня и Катя, въпреки премеждието, не забравиха своите спасители. Купиха пирожки, мляко с хляб и нагостиха четириногите си приятели.

– Много съм благодарна на тези кучета, – усмихна се след толкова тревоги Катя.

– Како, защо минаващите не ни помогнаха? Нали видяха, че ни нападнаха? – недоумяваше Соня.

– Може би защото животните са по-човечни, отколкото самите хора, – тъжно се усмихна Катя.