Камен приличаше на натежало буре. Снегът под мечешките му стъпки скриптеше.

Брат му Радой бе негова пълна противоположност. Мязаше на окастрен дъб. Той бе пристегнал цървулите си, в които бе прибрал опримчените си навуща със засукани в тях шаячни гащи. Когато минаваше през снега, сякаш прекосяваше река.

– Бате, – каза Радой, – този сняг ще даде сила на лозята. Хайде да удвоим родитбата, като ги отрежем на три четири очи.

– Не бива да ги пришпорваме, – Камен потупа по рамото брат си. – В противен случай през следващата година ще искат да си починат. Помниш ли какво ни казваше дядо Лозан? Лозето е като добиче, човек не трябва да му дава зор. Всичко трябва да е с мярка, да има за теб и за продан.

– Май, че си прав, – съгласи се Радой. – Ето ябълката айвания дето расте на двора е от семка и расте на воля, но една година ако даде плод, на другата може и да няма.

– Това дърво само се нагажда, – поясни Камен. – Тъй едно време са се приспособявали дивите лози в гората. Растение ли е или животно, оставено само на себе си, подивява. Добрия стопанин знае какво да окастри или прибави към него, за да го опитоми. За всичко трябва да има мярка.

Днес бе празника на лозаря. Празник, който не се тачеше другаде така. Камен от време на време потупваше с извития си нож широките си гащи. Радой пък преместваше своя малък сърп от ръка на ръка, като наместваше презрамките на тежката си чанта.

Двамата братя вървяха и мълчаха.

Камен машинално поглаждаше мустаците си, а Радой обираше от голобрадото си лице зиморничавия хлад. И двамата с нетърпение очакваха веселбата на площада, където въпреки студа щяха да се вият буйни хора.

Ако те Кирил и Методий не бяха превели свещените книги на родния ни език, трудно може да се предскаже како щеше да бъде развитието на народа ни и не само на нашия, но и на другите славянски народи.

Ако не можехме да четем Библията, може би щяхме да попаднем под влиянието на по-мощни по това култури.

Духовната мисия на двамата братя Кирил и Методий промени живота на всички славянски народи. Направи ги независими и самостоятелни. Чрез новата азбука се отбеляза началото на една по-богата култура.

По традиция този мащабен празник ще бъде многогодишен, а може би и многовековен.

Хората в страната продължиха прекрасната традиция, да се съберат на главните площади във всички градове и села, за да отбележат тържествено празника.

Нашата писменост, нашият език и нашата песен „Върви народе възродени“, ни обединява. Това е основата на нашата култура.

При полагане на нова линия на метрото в Рим строители открили водопровод построен преди около 2,3 хиляди години.

Следователите са открили 32 метрова част, която е от римския акведукт Аква Апия, датираща от 312 г. пр.н.е.

Стените на акведукта достига височина 2 метра. Те са изградени от еднакви блокове в пет реда.

Водопроводът е намерен на дълбочина 17-18 метра под площад Piazza Celimontana на югоизток от Колизеума.

По време на строителни работи също са открити гробове от X век до н.е. и основите на сгради от XIX век.

По време на изследване на водопровода учените разбрали, че до  I век. преди новата ера, вода не се  е подавала към него. Той е използван като канализационна тръба.

Акведукт вече е частично разглобен. Планират да го пресъздадат на ново място, за да го покажат на обществеността.

При избиране на място за пътешествие, много туристи се тълпят на най-известните точки на планетата. Наситили се на тези утъпкани места, взискателните личности търсят места, които рядко ще срещнеш на туристическите карти.

Такъв е малко известният град, съхранил паметта за своята дълга история Лептис Магна.

Преди близо две хиляди години този град е бил търговски център на богат район, основан от римляните. Той се е намирал в Северна Африка, Либия.

Мощно цунами през 365 г. нанесло удар по неговите жители и архитектурата му. След катастрофата изоставените постройки постепенно опустели и били засипани от пясък.

Останките били открити едва в 1930 г. Археолозите изчистили добре запазения калдъръмен площад и оцелелите части на архитектурния ансамбъл.

Сега Лептис Магна се отнася към древните, но малко изучени паметници на античността.

Най-накрая настъпи дългоочакваната пролет. Природата се събуди след дългата студена зима. По улиците бе топло.

Прекрасно пролетно време. Слънчевите лъчи стопляха не само природата, но и всичко около нас, а това е нова любов, време на надежда, първите цъфнали цветя, зелена трева, нови листа по дърветата …..

Ухае на пролет. Излизаш на улицата, за да поемеш с пълни гърди чист въздух и да се радваш на топлите лъчи на слънцето, стоплящи тяло, сърце и душа.

А студентите в такова време трябваше да седят и да слушат поредната скучна лекция. От тихият монотонен глас на преподавателят, някои от тях даже задремваха.

Изведнъж се усети някакъв порив на вятър.

Нещо се промени наоколо.

Вратата на аудиторията се отвори широко и високо слабо момче, без да обръща внимание на преподавателя, извика силно към всички студенти:

– Защо седите? Човек в космоса!

Всички се разшумяха. Отвред се чуваха въпроси:

– Как?

– Кога?

– Къде?

В един миг, всички хукнаха навън. Излязоха на улицата, а там вече имаше много народ. Всички се смееха и се шегуваха. Заедно с останалите хора студентите се насочиха към Червения площад.

Никой не ги беше канил на митинг. Всичко стана спонтанно, стихийно. Хората вървяха гордо вдигнали глава. Усмихваха се, пееха, танцуваха.

Настъпи небивал празник. Беше 12 април 1961 година.