Всеки голям град има своя главна улица, на която се намират най-значимите обекти. На нея се провеждат най-важните събития.
Главната улица може да бъде тих озеленен булевард, оживен път с автомобили, а понякога и цял площад.
Главната улица в унгарската столица наричат „Унгарските Елисейски полета“. Тя е била построена през 1896 г. При построяването ѝ са били съборени повече от 200 къщи част, от които са били заменени с нови в псевдоисторически стил.
Булевардът Андраши е забележителен с това, че под него се намира първия клон на европейско метро.
През 2002 г. разширеният булевард Андраши е включен в списъка за световното културно наследство на ЮНЕСКО .

Не, това дело не е на Исус Христос и не е станало на някаква сватба.
В италианската община Марино всяка година се провежда фестивал на гроздето.
Едно от най-ярките събития, които стават на този фестивал е потичането на вино, вместо на вода, от фонтана на главния площад.
През 2008 г. поради техническа грешка виното вместо към фонтана отишло във водопровода и започнало да тече от чешмите на близките домове.

Пленниците бяха събрани на хиподрума в Москва и на стадион „Динамо“. Преди това всеки немец беше преминал през щателна проверка. За парада в Москва взеха само здравите и можещите да се придвижват самостоятелно.
Пожарникарите донесоха вода на военноплениците, но тя бе достатъчна само да се утоли жаждата им, но не и да се умият. Те имаха доста неугледен вид, немити, без обувки, но за това пък им раздадоха подсилени дажби, овесена каша и хляб със салам.
На 17 юли в 11 часа сутринта пленниците бяха разделени на две групи. Построиха ги по звания по 20 в редица. Първата група от 42 хиляди човек премина за 2 часа и 25 минути Ленинградското шосе, улица Горки, през площа Маяковски до гарата в Курск. Сред тази група имаше 1227 пленени с офицерски и генералски звания.
Втората група същояща се от 15 хиляди човека за 4 часа и 20 минути, премина почти същия маршрут и стигна гара Канатчиково.
Колоните се охраняваха от конници с голи саби и охрана с пушки. Зад
плениците се движеха машини за поливане, които символизираха отмиването на „нациската измет“ от земята.
„Парадът“ завърши в седем часа вечерта, когато плениците бяха качени по вагони и откарани по местата, където ги държаха затворени. На четирима пленници, изоставащи от колоната беше оказана медицинска помощ.
Сред пленниците имаше колона от французи колаборационисти. Те носеха на куртките си трикольорна значка. Когато се изравниха и видяха генерал Птит, който стоеше в задната част на камиона, започнаха да викат:
– Да живее Франция, наш генерал! Ние не бяхме доброволци! Нас ни призоваха насила. Да живее Франция!
Ернест Птит не прояви към тях никакво съчувствие. Изплю се злобно и през зъби каза:
– Мерзавци! Който не е искал, той не е с нас.
По време на парада от стана на населението се чуваха скандирания:
– Смърт на Хитлер! Смърт на фашизма!
Агресивност и преки нападки срещу пленниците нямаше много, въпреки че хората бяха настроени доста злобно към пленените.

Домът, в който е подписан Санстефанският мирен договор, вече не съществува. Показва се един остатък от дувар, който сега се намира под малък паркинг в центъра на истанбулския кв. “Йешил кьой”.

Това била руина от дома, където са положени подписите под документа. Тази част се забелязва и на прочутата снимка на румънския придворен военен фотограф, чеха Франц Душек.

На пожълтялата фотография се виждат строени войници пред красива къща. Ако попитате стари цариградски българи, те ще ви кажат, че там е подписан договорът, но тази къща вече не съществува.

Но не в тази къща е подписан договорът. Тази сграда действително има историческа стойност, защото там е бил настанен главнокомандващият руската армия, великият княз Николай Николаевич, брат на императора Николай Втори.

Там е бил и неговият щаб. Тази къща е била на Аракел Дадиян, арменец, чието семейство от векове еслужело при турските султани.

Но ето каква е действителната картината, сглобена от спомените на тримата съвременници на станалото в Сан Стефано. Великият княз Николай Николаевич и свитата му пристигат в Сан Стефано на 12 февруари 1878 г.

Търсят представителна къща и отсядат в дома на Аракел Дадиян. Той е арменец, макар че Заур Магриев твърди, че е грузинец от Мингрелското княжество, чиито велики князе са носили името Дадияни.

За граф Игнатиев и останалите се търси друга къща. В нея са протекали сложните преговори с турците. В къщата е трябвало да има условия за работа, маси, столове, пособия за писане.

Нещо, което не се е намирало във всеки турски дом през тези години. Така стигат до къщата на някоя си г-жа Нериман. Тя е била на крайбрежието, на по-малко от километър от конака на Аракел Дадиян.

Тази къща е интересната за нас, българите. В нея на 19 февруари е подписан договорът. В мемоарите си граф Игнатиев разказва как мудните преговори най-накрая приключили.

През целия ден князът настоявал да бързат и да подпишат договора точно на този ден, когато в Русия честват годишнината от възкачването на императора, неговия брат, на престола.

“Най-после, едва в 6 следобед договорът можа да бъде подписан”, пише граф Игнатиев. Подписите са положени и той яхва коня си, за да отиде и да докладва на великия княз. Той го чака на площада пред къщата на Дадиян, където се разиграва сърцераздирателната сцена.

Трудно е да се определи мястото, където е била къщата на Нериман. Морето се е отдръпнало назад. Там сега има красив крайбрежен парк.

Денят беше слънчев, но някаква болка и мъка тежеше въз въздуха, които не вещаеха нищо добро за разходка. От вън се чуваха крясъци, викове, ругатни и стенания. Всички се натрупана на прозореца. Това, което видяха ги смрази. На площада отпред се виждаше голяма група от хора, обкръжена от въоръжени, които ги блъскаха едни в други. Между тях имаше жени, възрастни хора, но не и деца. Имаше мъже, който яростно избитваха насочените дула на наобиколилите ги и нещо крещяха, но следваше удар и съпротивилият се мъж падаше на земята.

Изведнъж се чу мощен залп. Площадът се покри с трупове на хора. От тях потече море от кръв. Същинска касапница.

По стълбите тичаха уплашени хора. Викаха и крещяха обезумели:

– Идват! Ще ни убият!…Бягайте….

Бравата на вратата се размърда и в стаята влетя уплашен мъж. Той огледа хората в стаята и задъхвайки се започна да обяснява:

– Влизат навсякъде,….. изкарват хората навън и ги разстрелват. Не знам какви са, но където и да влязат …… търсят само пластмасови топчета, събират ги в чували и ги изнасят.

– Трябва да затъмним прозорците и да залостим добре вратата, – предложи Симо, след като хората в стаята се съвзеха от чутото.

– Залостените врати едва ли ще ги спрат, – каза с тъжна усмивка новодошлия. – Те са като лавина, след която остават само трупове и изтърбушени домове.

– И все пак да опитаме, – обади се Рената, – не можем да стоим със скръстени ръце.

Хората в стаята се задвижиха с някаква затаена надежда, че това ще ги отмине. Някой пусна резето на вратата и превъртя два пъти ключа на вратата. Другите започнаха да пускат щорите, а там където недостигаха, импровизираха с тежки и тъмни пердета, черна хартия и каквото имаха под ръка, за да затъмнят прозорците.

Веско и Елена се сетиха за една стая, която използваха за килер и се запътиха на там. Тази стая имаше по-малък прозорец, но решиха и него да затъмнят.  Намериха някакви избелели щори, но в случая щяха да им свършат работа. Закачиха ги на прозореца и въздъхнаха облекчено.

Странно, прозорецът беше затворен, но усетиха сякаш вятър надигна щората, която бяха току що поставили и пред тях изникнаха двама души с оръжие в ръцете. Те бяха в камуфлажно облекло. Веско реагира бързо. Удари изненадващо единият под брадичката, но и Елена не беше бездействала. Не знам от къде, но в ръцете ѝ се намери дъска, с която халоса другият натрапник. Едвали щяха да успеят, ако другите знаеха или бяха усетили, че вътре има хора.

Единият от нападателите беше жена. Тя дойде бързо на себе си и започна да се оглежда. Видя, че я бяха вързали здраво. Над главата ѝ стоеше девойка с дълга пусната коса, която я разглеждаше с любопитство.

– Защо преследвате хората и ги убивате? Кои сте вие? – попита Елена.

Жената прехапа разкървавената си устна и каза:

– Нас ни е създал Един. Ние сме хуманоидни роботи. Трябва да прочистим лошите хора и тези които не желаят да правят  добро.

– Това с насилие ли мислите да го постигнете? – намеси се Веско. – Вие убивате наред, как разбирате, кои са лоши и кои добри?

– Убиваме тези, които ни се противопоставят или не желаят да се поправят, – каза овързаният мъж, който беше дошъл в съзнание.

– Но това е нелепо, дори Исус Христос не е насилвал никого да вярва в Него, нито го е убивал, въпреки че е имал сила за това – каза Елена.

– А инквизицията, а кръстоносните походи, изгарянията на клада, …..? – каза жената.

– Но това е бил прекален фанатизъм и неразбиране на Бога, – каза Веско.

Вързаните само се засмяха.

– Казахте, че сте роботи, но от къде черпите енергия? – продължи с въпросите си Елена.

– За това събираме пластмасови топчета, – каза жената. – Когато ги погълнем, ние така сме устроени, при разтварянето им в тялото ни, се отделя енергия.

– Но тези топчета рано или късно ще свършат, – намеси се Веско.

– Ние от скоро сме създадени и използваме наличните ресурси, – започна да обяснява жената. – Този, който ни е направил ще създаде машина, която да прави такива топчета.

– И все пак това, което правите, мисля, че не е съвсем правилно, – разсъждаваше на глас Елена. – Насила нищо добро не се е постигало до сега. Унищожават се хора, но резултат няма. Ако човек не е убеден в нещата, които върши, той се превръща в марионетка, машина за изпълняване на заповеди ……..

Тя не успя да довърши. В стаята блесна силна светлина. Когато тя угасна, на пода лежаха два трупа на мъж и жена …..