На празника в църквата решиха след програмата на младежите да разиграят томбола. Обявиха го на едно от събранията и това се прие с небивал възторг.

– Събраните средства от томболата, – обяви Васил, когото бяха избрали, да организира нещата, – ще бъдат дадени в детския дом за изоставени деца.

Дойде и дългоочакваната вечер. Младежите бяха се добре постарали и всички с радост и ръкопляскания съпровождаха всяко тяхно изпълнение.

Накрая излезе Васил и тържествено съобщи:

– Може би чакате с нетърпение този миг, когато ще започне томболата. Извадете билетчетата си и следете внимателно, номерата, които се изтеглят.

На сцената бе извикана малката Галя, за да изтегли печелившите числа. Галя бръкна с малката си ръчичка в дълбоката шапка и всички затаиха дъх.

– Номер 8, – обяви Васил, след като взе малкото листче от малкото момиченце.

Дядо Горан се надигна и със сияеща усмивка се насочи към подиума, за да получи своята награда.

Там имаше лавица отрупана с плодове и какво ли още не.

– Дядо Горане, избери си каквото желаеш от тези подаръци, – подкани го Васил.

Старецът бързо обходи с поглед наредените подаръци и грабна една голяма диня. Последваха ръкопляскания и радостен смях.

Продължи тегленето на билетчетата и хората весело избираха от предложените им подаръци. Един взе връзка банани, друг копринен шал, трети топли ръкавици, четвърти бурканче с мед, ….

Баба Мина седеше най-отзад. Тя от скоро посещаваше църквата. Но макар и на 86 години, тя бе срещнала Исус и бе предала сърцето си на Него.

– Номер 89, – прозвуча малко уморено гласът на Васил.

Баба Мина трепна. Тя погледна билета си и се усмихна, след което се изправи и тръгна към подиума.

– Извинявайте, – каза смутено Васил, – не останаха много неща. Какво избрахте?

Старицата погледна на горният рафт и протегна ръка. Там се намираше Библия с тъмни корици.

Когато ѝ подадоха книгата, жената бързо я разтвори и радостно възкликна:

– Точно като за мен, с едри букви.

Старицата прегърна Библията и я притисна към гърдите си. Така щастлива тя се отправи към мястото си.

Когато свърши празникът, Васил каза:

– Всеки от вас получи подарък, който си хареса, но най-големият дар се падна на баба Мина.

Повечето от хората наведоха глави, защото всеки от тях бе търсил нещо временно, което да го зарадва на момента, а тази старица бе избрала най-добрата част.

Матю и Ели чакаха първото си дете. Това бе незабравимо време за двамата, изпълнено с радост и копнеж да бъдат добри родители на новороденото, независимо от това, какво щеше да се роди – момче или момиче.

Един ден Ели сподели с Матю:

– Притеснявам се, дали правилно ще го възпитаме.

– И аз се опасявам от възможните грешките, – въздъхна Матю, – които можем да допуснем при общуването си с рожбата ни. Не бих искал да съжаляваме по-късно за това, което сме направили или пропуснали. Говоря за времето, когато детето ни ще е вече пораснало.

– Хайде на вечеря да поискаме мъдрост от баща ми, – предложи Ели. – Него го уважаваме не само ние децата му, но и другите, на които е преподавал в училище.

– Добре, – съгласи се Матю, – това е добра идея.

Вечерта, когато бяха привършили вече яденето, Ели се обърна към баща си:

– Татко, нуждаем се от твоя съвет. Скоро ще се роди първото ни дете. Какво би ни посъветвал за възпитанието му? Все пак ти имаш дългогодишен опит не само със свои, но и чужди деца.

Старият Захари помисли малко преди да отговори.

– Родителството е като везна. В едното ѝ блюдо е поставена любовта, а в другата дисциплината. Не позволявайте на нито една от тях да натежи повече, защото това ще бъде вредно за детето ви.

– О, това съвсем не е леко, – възкликна Ели.

– Трудно е, но е необходимо, – подчерта възрастният мъж.

– Лошо ли е да показваме повече любов към детето си? – попита Ели.

– Прекалено много обич без дисциплина, може да разглези детето, – обясни Захари.

– Строгост и ако се наложи, ще има и пръчка, – строго каза Матю.

– Прекаленото дисциплиниране без любов може да съсипе емоционално детето и да го отблъсна от теб, – каза Захари.

– Тогава какво да правим? – безпомощно вдигна ръце Ели.

– Колкото повече любов показваш към детето си, толкова повече то ще приема мерките ти на дисциплина. А когато  му налагаш наказание или каквото и да е от този род, трябва да му обясниш, че го обичаш.

– Не е забавно да налагаш наказание за някое провинение, – отбеляза Матю. – Но как да му обясня, че като постъпвам така, го обичам?

– Писано е, – пое си дълбоко дъх Захари – „Никое наказание не се вижда на времето да е за радост, а е тежко, но после принася правда като мирен плод за тия, които са се обучавали чрез него. Ония, които любя, – казва Бог, – Аз ги изобличавам и наказвам, затова бъди ревностен да се покаеш. Ако търпим наказание, Бог се обхожда с нас като със синове, защото кой е тоя син, когото баща му не наказва? Но ако сте без наказание, на което всички са били определени да участвуват, тогава сте незаконно родени, а не синове“.

Матю и Ели се спогледаха, но и у двамата бе настъпило спокойствие. Те вече се досещаха чрез Кого ще успеят да уравновесят „везната“ на възпитанието.

Тодор се бе родил в бедно семейство, но бе осиновен от по-богати хора в големия град. Спомените от занемарения квартал, превърнал се в клоака, поглъщат живота на безброй мизерстващи и болни хора, не го напускаха.

Той правеше планове да завърши образованието си, да спести пари и да се върне да помогне на тези, които бяха изхвърлени от всички, като ненужни и непотребни.

Един ден Тодор видя как едно момиченце протягаше слабата си ръчичка към жена през дрипите, на която прозираха синини от натъртвания и рани.

Детето хленчеше:

– Мамо, гладна съм! Искам сега да ям ….

Той си спомни за времето, когато още не бе осиновен, как с братята си и сестра си ровеше в контейнерите, търсейки нещо за ядене. Понякога това бе парче мухлясал хляб или изгнили плодове и зеленчуци, които се разпадаха в ръцете им щом ги докоснеха. Но макар и да слагаха нещо в устата си, то не задоволяваше глада им.

И Тодор реши:

– Тези хора не могат да чакат с години някой да им помогне. Ще започна веднага.

Нямаше време за повече отлагане, Бог Го зовеше да помогне на тези изтерзани и измъчени люде.

И той започна да посещава едно сиропиталище, където пое да се грижи и обучава една група деца.

Нашата вяра в Исус Христос ни дава големи предимства, като взаимоотношение с Него, изобилен живот и бъдеща надежда. Но каква полза ще имаме от това, ако не достигнем и не помогнем на нуждаещите се.

Чувате ли мнозина гласове ви зоват:

– Гладни сме!

Слънцето отдавна бе надигнало глава и даряваше щедро топлината си.  Дядо Стоян бе седнал на пейката пред дома си и приемаше с радост този дар, напичайки изпосталяло си и смачкано под тежестта на възрастта тяло.

Дотича внукът му Станислав и се намести до него на пейката. Старецът погали момчето и продума със стържещия си старчески глас съпроводен с лека кашлица:

– На Земята се е отворил един-единствен източник на жива вода, призован да напои цялата жадна вселена.

– Извор с жива вода? – Станислав се оживи. – Къде е той и защо е само един?

– Защото Бог е един и пътят към Него може да бъде само един, така че жадните да знаят къде да отидат. А тези които имат тази вода, да я дадат на нямащите, които без да се съмняват и колебаят я приемат с радост.

Дядо Стоян говореше не за обикновена вода, а за онази, от която човек пиейки не ожаднява, а в него тя се превръща в „извор на вода, която извира за вечен живот“ .

И тъй като внукът му го гледаше неразбиращо, старецът продължи:

– Тази вода е семе, пълно с животворяща сила. То ще порасте и ще принесе плода на Божия Дух.

– А ние трябва ли да правим нещо, за да го получим? – и на Станислав му се дощя да отпие от тази чудновата вода.

– Трябва да поработиш малко върху „земята“ на душа си, за да не е толкова студена и суха, каквато си е, – усмихна се старецът.

– Това сигурно е голямо и безценно съкровище, което навярно си заслужава труда! – възкликна Станислав.

– Но изисква и голяма отговорност, – въздъхна дълбоко дядо Стоян.

– Колко ужасно ще бъде, ако дарът на Божия Дух си остане така, а ние затъваме в своите страсти и суети?! – тъжно констатира Станислав.

– Тогава земният живот ще отлети, а небесния няма да започне…..

Динка наскоро си бе купила кокошки. Е, те бяха стари и ги продаваха за клане, но тя бе чувала от майка си, че ако ги захраниш добре, отново започват да снасят.

Зарадва се стопанката, разтича се из дома си, да приготви вкусна и питателна храна за новодошлите птици. Наля им прясна вода, сложи им зърно в паничка и наскуба им току що поникнала вече трева.

И резултата не закъсня. Скоро имаше не малко яйца и Динка се радваше от сърце на кокошките. Започна да им угажда, да им дава и нещо повече.

Птиците бяха малко своенравни и често снасяха не в полозите, които бе заложила стопанката. Динка намираше снесени яйца на най-необичайни места. Един ден намери едно снесено между камъните и си каза:

– Добре, че не се е строшило.

Всичко вървеше добре, докато един ден, Динка намери само едно яйце и до края на деня това бе всичко. Жената се разтревожи:

– Нещо им липсва, но какво. Бодри са, не са болни, но яйца няма. Май ще трябва да обърна някое стар пън, да си изкълват червейчетата по него, така съм чувала от баба.

И тя се запретна да търси такова из двора, но не намери. Седна на прага на дома си и се размисли:

– Господи, не сме ли и ние така. Грижиш се за нас, даваш ни всичко, от което се нуждаем, дори и повече. Изпълняваш неизказаните ни мисли на глас. А ние какво правим? Даваме плод, както тези кокошки яйца, но идва време, когато и живота ни се превръща в рутина, понася ни течението на ежедневието и ставаме безплодни.

Жената въздъхна дълбоко. Сълзи си пробиха път край зениците ѝ и като тънка струя се стекоха по лицето ѝ.

– Колко ли плачеш, – продължи тя, – когато виждаш, колко неразумно постъпваме, въпреки че си ни обградил с блага. Прости ми Господи, че забързана в ежедневието си, рядко заставам да си поговоря с теб по-дълго време, за да разбера волята Ти. Помогни ми! Нека червената лампичка на Духа Ти по-ярко да свети в мен, когато греша или не върша това, което трябва….

Динка се изправи, лицето ѝ светна, тя знаеше вече какво да прави, дори и с неносещите ѝ кокошки.