Учени от Германия и Обединеното кралство, предложили използването на система от магнитни и електрически платна за спиране на пътуващите в междузвездното пространство апарати.

Космическа станция, която е в състояние да пътуват до други звезди и да предава на Земята данните, трябва да има скорост сравнима с тази на светлината.

Очевидно, първите междузвездни пътешествия ще бъдат транзитни, тъй като високата скорост на апарата няма да му позволи да влезе в орбитата на звездите или екзопланетите.

В същото време, за да събира по ефективни данни междупланетните станции трябва да забавят своята скорост. Учените предлагат това да се направи чрез магнитно платно.

Това ще позволи използването на статично магнитно поле, за да се отклонят заредени частици, изграждащи звезден вятър. То ще е особено ефективно за намаляване на високата скорост на станцията.

Според учените, използването на система от магнитни и електрически платна, ще даде възможност по най-добрия начин, да се извършват междузвездните пътувания.

Например, за да се ускори до 15 хиляди километра в секунда, което е еквивалентно на пет процента от скоростта на светлината, на кораб с тегло 8,250 кг ще му трябват 29 години. Ако системата се използва само електрическо платното, ще ѝ отнеме 35 години, а само на магнитно – 40 години.

Наскоро руският бизнесмен Юри Милнер и британският физик Стивън Хокинг са обявили началото на съвместната си работата за създаване и изпращане на спътника на α Кентавър.

Инициативата, наречена Breakthrough Starshot, може да стане първата мисията, с апарат направен от човека, към друга звезда.

В горния ляв ъгъл на картината „Переэкзаменовка“ или „Повторен изпит“ стои репродукция на друго известно платно на същия художник – Решетников „Прибыл на каникулы“.

Освен това репродукция на картината „Опять двойки“ се намира в горният десен ъгъл на същата картина, висяща на стената. На нея е позирало същото момче.

Неговият главен герой седи зад масата в лятна селска къща и зубри, а през това време останалите деца играят на улицата.

Виктор стана художник, защото след училище трябваше да продължи образованието си. Той знаеше, че бъдещата му работа трябва да му доставя удоволствие, а на него много му харесваше да рисува. Така и направи своя избор и постъпи в Художествената академия.

Там Виктор научи много неща. Как да изпъне платното, как сам да си приготви грунд, как изкуствено да състари картината, как да добавя финни цветови преходи……

Преподавателите го хвалеха:

– На теб ти е дадено от Бога, рисуваш със замах …..

„Нима другите, които учат тук, нямат дарба от Бога?“ – мислеше си Виктор, но му беше приятно да чува такива думи за себе си.

След като завърши, си намери добре платена работа. Цял ден изработваше дизайн за различни визитки, брошури, покани, … Но това не го удовлетворяваше. Рисуваше неохотно и без желание. Рядко имаше вдъхновение. Работа, в къщи и така ден след ден ….

Все по-често взе да си мисли:

„Нима това е моето призвание? За това ли съм мечтал? Нима съм художник с дарба от Бога?“

Той разбираше, че нещо се губи от него, изпълнявайки всеки ден едни и същи действия, а това го притесняваше.

Премести се на друго място. Там започна да рисува портрети.

Един ден Виктор направи поредния си портрет. Позираше му жена на средна възраст с дълъг нос. Трябваше доста да се постарае, за да я „направи красива“. Носът, нямаше къде да го дене, но в лицето ѝ имаше нещо предразполагащо и той реши да акцентира върху това. Оказа се доста добро попадение.

– Готово, – каза Виктор и подаде портрета на жената.

Тя дълго време изучаваше образа си. След това вдигна глава, но погледът ѝ бе отнесен ….

– Нещо не е както трябва ли? – попита Виктор, като внимателно следеше реакциите на жената.

– Вие имате призвание, – каза тя. – Виждате нещата в дълбочина.

– Аха, очи като рентген, – пошегува се Виктор.

– Нямах предвид това, – поклати глава жената. – Вие рисувате душата на човека. Гледам този портрет и разбирам, че съм такава, каквато сте ме нарисували. Всичко външно си е както е. Но вие сте свалили горния слой и сте създали шедьовър. Сега осъзнавам каква съм, благодаря ви.

Виктор вдигна рамене и нищо не каза. Жената му се стори някак странна. Навярно трябва „душата“ на човек да рисува в бъдеще. Всеки има външен слой, но и невидима обвивка, която се изгражда постепенно в живота. Всеки човек е шедьовър и Виктор беше уверен в това.

От тогава неговото рисуване се изпълни със нов смисъл. Нямаше нова технология, той използваше същите инструменти. Само че всеки път преди да започне да рисува „сваляше горния слой“, за да освободи невидимия „шедьовър“.

Понякога му се падаха такива „модели“, при които душата беше много по-страшна, отколкото „външния слой“. Тогава той се опитваше да намери някакъв светъл лъч в този човек и се стараеше да го усили. Винаги могат да се намерят такива лъчи, стига човек да настрои зрението си към тях. До сега Виктор не беше срещал човек, в който да не можеше да открие нещо хубаво.

Веднъж Николай, един от неговите приятели и колеги, му каза:

– Спомняш ли си онази жена с дългия нос, на която прави портрет преди известно време?

– Е? – погледна го с очакване Виктор.

– Знаеш ли колко се е променила? Станала е такава, каквато си я нарисувал, а като си спомня каква беше, същинска жаба …..

И мълвата тръгна. За Виктор казваха:

– Неговите портрети благотворно влияят в живота на хората.

– В семействата настава мир.

– Грозен се преобразява и става красив.

– Самотна майка неочаквано се оженва.

– Мъжете намират смисъл в работата си и се чувстват по-пълноценни…..

Те бяха силни мъже. Никаква работа не ги плашеше. През какво ли не бяха минали. Загорели, мускулести, непрестанно търсещи и интересуващи се от всичко.

Вечерта беше тиха и прохладна. Бяха се събрали отново на масата, след дълъг и изнурителен ден. Вероятно разговорът им пак щеше да продължи до полунощ.

– От зараждането на цивилизацията човекът е показвал невероятната способност да използва природни ресурси, които се намират близо до дома му, – започна Петър. – От времето на Месопотамия и Древен Египет хората не са намирали широка употреба на черната лепкава смола, извираща от недрата на земята.

– Знаеш ли, че някои цивилизации са използвали подобното на катран вещество за строежи на пътища и за запушване на лодките си,  – засече го Любо. –  В Египет са увивали мумиите в напоено с битум ленено платно, но истинският потенциал на петрола е бил открит много след това.

Тони се понамести, изкашля се и каза:

– Едва в средата на XIX век човекът се връща към вонящите мазни дупки с петрол, с които е осеяна земята. Извлеченият от земните недра нефт се рафинирал и се използвал като идеално индустриално смазочно масло.

– По това време китоловците намаляват рязко броя на китовете в света и повишават цената на китовата мас, – тропна с рака Румен. – След това я превръщат в недостижим източник на светлина в домовете.

– Керосинът, подобен на петрола, излиза на преден план, за да запълни тази ниша, – каза Петър. – Така се е сложил край на хегемонията на китоловците от Нова Англия.

– В продължение на шейсет години, докато рафинират керосин, петролните компании изгарят остатъчните продукти, – недоволно констатира Радослав. – Най-вече силно запалващия се, но безполезен за тях продукт, наречен бензин.

– Простата сонда на Дрейк и събирането на петрола на повърхността лесно се справя с нарастващото търсене на керосина, – подчерта Никола, – но желаещите за керосин станали още повече. Тогава двамата германски инженери Николаус Ото и Готлиб Даймлер комбинирали изобретенията си, четиритактов двигател с вътрешно горене, задвижван с бензин, и карбуратор, който инжектирал тънка струя гориво в цилиндрите на двигателя.

– Знаете ли, че Даймлер е заимства тази идея от пулверизатора на парфюма на съпругата си? – Попита Петър усмихвайки се.

– След откриването на електрическата крушка от Едисон,  автомобилите започват да използват бензин вместо керосин, – продължи с хронологията Любо. – Започва надпреварата в търсене на автомобилно гориво.

– Така се ражда петролната индустрия, такава каквато я познаваме днес, – натърти Румен..

– Чрез сонда са изкопани множество кладенци – добави Радослав. – Търсенето на петрол се разпространило и в океаните. Специално направени скелета в Съмърланд, водят до подвижните сондови платформи, които са издигнати върху специално направена структура от колове. Подобно съоръжение е вкарано във водите на Мексиканския залив.

– Сондите прониквали на все по-голяма дълбочина трийсет метра, шейсет, триста, деветстотин. Търсенето ще свърши само когато петролът бъде изчерпан, – махна с ръка Никола.

– Природата е капризна и създава някои от най-богатите си петролни залежи в най-негостоприемни терени, – поде щафетата Радослав, – например,  в Персийския залив, където високите температури превръщат смазочните масла във вода,

– Ами Мексиканския залив, където силните африкански пясъчни бури се заменят от урагани, движещи се със скорост триста километра в час – прибави Петър.

– Какво ще кажете за Северно море, – засмя се Любо, – където Северният ледовит океан бушува с пълната си ярост по крайбрежието. Петролните компании навлезли в заледените води на залива Прудо в Северния ледовит океан и предизвикателно строели платформи, направени да издържат на големия натиск на полярния лед.

– Какво ще кажете за новата платформа , – настървено се включи Петър, – последната дума в сондажната технология. Правоъгълната ѝ основа е почти три акра и се крепи на четири плаващи понтона с обиколка двайсет и седем метра. Подпорите са закотвени на морското дъно с пет подсилени, свръхиздържливи кабела.

– Няма спор, – засмя се подкупващо Румен,  –  тя тежи четиристотин двайсет и пет хиляди тона. Петролната платформа  е върховно постижение на човека. Тя е израз на стремежа му да покаже волята и изобретателността си в съвременната епоха.

Те знаеха много, защото четяха. Споделяха в разговор наученото и така взаимно се допълваха не само в работата, но и в знанията си.

Гриша бе много буен и непокорен. Вечно се забъркваше в неприятности. Майка му Татяна бе богобоязлива жена и често се молеше за децата си, но най-вече за своя непослушен и неудържим Гриша.

Той често я потупваше по рамото и казваше:

– Не бой се за мен, мамо. Нали Бог ме пази.

– Той те пази, но ти е дал и разум, – поучаваше го майка му.

Веднъж Григор бе качил в колата си трима свои приятели и сестра си. Когато Татяна ги видя, че тръгват, помаха им с ръка, но стомах ѝ се сви на топка и тя прошепна:

– Боже, пази ги.

След това устните ѝ продължиха да изричат безмълвна молитва.

Асфалта бе мокър след дъжда. Компанията в колата на Гриша звънко се смееше и веселеше.

На един остър завой колата занесе. Григор успя да я овладее, но в тяхното платно изскочи насреща им голям камион. Ударът беше неизбежен. Колата се разцепи на две, а двигателят ѝ отхвърча настрани.

Когато всичко свърши, младежите успяха да излязат от останките на автомобила. Огледаха се. Имаха малки драскотини, но бяха живи и здрави.

Полицаят, който дойде по-късно на мястото на катастрофата възкликна:

– 20 години работя в полицията, много катастрофи съм видял, но такава страшна като тази…. след като видях останките на колата, очаквах да видя четири трупа…… Младежи не знам какво ви е спасило, но виждам, че всички сте здрави и невредими.

Елена сестрата на Григор наведе глава и промълви:
– Навярно мама се е молила за нас.

След това се обърна към полицая и високо каза:

– Божията любов ни е спасила. Милостта на Господа е голяма.

Трите момчета заедно с Григор извикаха в един глас:

– Слава на Бога.

Полицаят ги погледна учудено, но нищо не можеше да каже. Фактите красноречиво говореха. Младежите бяха останали невредими.