Жалко бе да гледаш този съд. Той бе толкова красив, но пукнат. Малко момиче със сълзи на очи го бе донесло в грънчарската работилница и с болка бе едва промълвило:

– Можете ли да направите нещо за него.

Грънчарят взе съда, огледа го, погали грозната пукнатина и обеща:

– Не плачи, ще стане дори по-добър.

Момичето едва-едва се усмихна, но повярва на майсторът и си тръгна.

Грънчарят постави съда на рафта, а на другия ден се зае с него. Взе го и го дочупи окончателно. Праха овлажни с вода. Получи се глинена маса. Той дълго се труди над нея, като я мачкаше и преобръщаше с ръце не веднъж. Глината стана мека и податлива при опипване.

Накрая удовлетворен въздъхна и я постави на грънчарското колело.

Под ръцете на майсторът започна да се оформя прекрасен съд, в който нямаше никаква пукнатина или грапавина.

– Все още си слаб, – каза си грънчарят, – а и цветът ти е някак скучен и сив.

Майсторът постави съда в разгорещената пещ, като непрекъснато го държеше под око, контролирайки топлината, която го облъхваше.

Когато вече реши, че е достатъчно, грънчарят извади съда от пещта.

Пламтящият огън бе придал на съда невероятна красота.

Ти и аз сме малки глинени съдове в ръцете на Господа, Чиято трансформиращата сила ни е предназначила за слава.

Бе жега и непоносима горещина. Човеците се обливаха в пот, търсеха прохлада, но не я намираха. Не им стигаха ежедневните проблеми, с които се сблъскваха, а сега и това непоносимо бреме.

Антон в този зной по нищо не се различаваше от останалите. Той бе обронил глава и тежко дишаше.

Атанас също усещаше капризите на сезона, но изглежда това не му се отразяваше. Свирукаше си и весело крачеше.

Атанас забеляза оклюмалия се под дебелата сянка Антон и реши да види какво става с него. Приближи го и тъй като нямаше никаква реакция, попита:

– Антоне, лошо ли ти е?

– Какво очакваш в такъв слънчев потоп? – измърмори недоволно Антон. – Какво да скачам и да се радвам ли в тази непоносима пещ? Погледни ме целият съм мокър и едва дишам.

– Е, по-спокойно, – усмихна се Атанас, – топло е, но не е чак толкова лошо.

Антон повдигна глава, въздъхна тежко и каза:

– Чудя ти се, на теб жегата не ти ли влияе? Гледам те усмихнат и весел. Как го правиш това?

– Всеки ден правя едно от най-ободряващите упражнения, – засмя се Атанас.

– И какво е това ободряващо упражнение? – попита недоверчиво Антон.

– Прекарвам време в хваление към Бога, – отговори Антон.

– Хмм … Ти сериозно ли говориш?

– За теб е от жизненоважно значение да разбереш, че времето, прекарано в пълно поклонение на Бога, ще ти даде способността да устоиш на бурите в живота, дори и в жегата. Да хвалиш Господа всеки ден – под душа, докато се разхождаш или вършиш друга дейност, именно това ще ти даде възможност да погледнеш на ситуациите в живота си от друга гледна точка.

– За това ли ходиш с бодра крачка и весело сърце? – нещо бавно започна да се пречупва в Антон. – Аз си мислех, че като ходя на църква, нали там пеем, това е напълно достатъчно.

– Тогава си станал анорексичен християнин, – отбеляза Атанас. – Ако пееш само в неделя изпускаш най-хубавото от живота.

Антон все още гледаше приятеля си, но не искаше да се съгласи с него напълно. Виждайки реакцията му, Атанас продължи весело:

– Нима искаш да изпуснеш удоволствието да се очистиш от шлака в живота си, да се отърсиш от скръбта и да облечеше одеждите на хваление?

– Не знам, – уклончиво поклати глава Антон.

– Чуй това е най-великата размяна, която можеш да преживееш. Вместо пепел венец, миро на радост вместо плач, песен в замяна на унилия дух. И това е с цел да се наречем „дървета на правда насадени от Господа, за да се прослави Той“.

На Антон вече не му бе горещо, той бе готова да пее и прославя Бога!

Вечерта бе прегърнала смълчаното селище, което бе потънало в дълбок сън. В мрака луната любопитно надничаше зад облаците, искайки да разбере, какво ли правят зад онзи или другия все още светещи прозорци на домовете.

Една тухла и парче восък лежеха един до друг на дългия дървен рафт. Восъкът огледа съседа си и попита:

– Кажи ми тухло, защо си толкова твърда?

– Не винаги съм била такава, – усмихна се тухлата със загрубелия си глас. – Аз заедно с моите братя и сестри бяхме направени от мека глина, но когато преминахме през пещта, нагорещена от силния огън, ние станахме корави и твърди.

– И аз бих искал да стана като теб полезен на хората, – изказа желанието си с болка в гласа парчето восък.

Сутринта стопанката накладе огнището. Изведнъж восъкът си спомни, какво тухлата му бе разказала вечерта.

– Тя спомена, че е станала твърда, когато е преминала през огън, – каза си парчето восък.

То се премести на самият  ръб на рафта и се претърколи към пещта.

– Ау, колко е горещо, – извика восъкът, но никой не го чу.

В стаята влезе собственикът на дома. Той бе майстор на кукли.

Когато видя омекналия восък пред пещта възкликна:

– Това е забележително! От този восък ще направя нова кукла.

Той пое размекналото се тяло. Изтегли един вирнат и непокорен нос, вдлъбна устата оформяйки ѝ усмивка до ушите, а накрая закръгли две хитри очи. Който и да погледнеше куклата, не можеше да не се усмихне.

Колко радост донесе на децата тази играчка?!

Всеки, който поиска, може да стане полезен. А наградата на такива е голяма, защото те са желаели доброто на другите, без да искат отплата.

Гръмотевичната буря отмина и само влажният въздух напомняше за изобилния дъжд, който се изля над земята. Зноя на деня, бе заменен с прохладата на вечерта.

Благой и Вальо често се събираха на чашка чай, за да разнообразят с разговори самотата си. Жените им отдавна бяха починали.

Някакво странно стечение на обстоятелствата ги събра в кварталната закусвалня, от където започна тяхното приятелство.

Тази вечер се бяха събрали у Благой.

– Знаеш ли какво прочетох в една книга озаглавена „Ъгълът на големите очаквания“? – попита Вальо.

– Какво? – заинтригувано отправи очи Благой към събеседника си.

– Авторът описва как Бог го е въвел в Неговата съкровищница. Сред многото чудеса, които имаме, той се запознава със „Отделът на закъснелите благословение“, – обясни Вальо.

– Какъв е този странен Отдел? – изненада се Благой.

– В нея Бог пази отговорите на молитвите преди благоприятното време за тяхното изпълнение, – уточни Вальо.

Двамата замълчаха за малко и всеки потъна в мислите си.

– Знаеш ли, – загрижено повдигна глава Вальо,  – че понякога много време отнема на някои пенсионери да разберат, че отлагането на въпроса за получаването на пенсиите, не означава, че няма да им бъдат дадени.

–  „Отделът за закъснели благословения“ съдържа много тайни за любовта и мъдростта, за които нямаме никаква представа, – сподели наблюденията си от книгата Благой.

– Обикновено хората искат да сринат милостите, докато са още „зелени“, – въздъхна дълбоко Вальо, – а Господ иска те да узреят.

– „За това Господ забавя, за да ви помилва“, – плесна с ръце Благой.

– При нашите мъчителни и непоносими преживявания, Господ ни наблюдава и няма да допусне нито едно излишни изпитание, – непоколебимо заяви Вальо. – Когато в пещта всичко изгори, Бог по чуден начин ще дойде, за да ни помогне.

– Не бива да Го огорчаваме чрез съмненията си в Неговата любов, – категорично отсече Благой. – По-добре да славим Неговото избавление, което е на път.

– Само тогава изобилно ще бъдем възнаградени за отлагането, което е не друго освен изпитване на вярата ни, – обобщи Вальо.

Представете си, че сте в работилницата, където се прави анализ на материала, в един стоманолеярен завод. Около вас има малки преградки и отделения. Стоманата се изпитва до краен предел и се отбелязва с цифри, които обозначават степента ѝ на закаленост.

Няколко парчета се подлагат на усукване до толкова, че се счупват. Върху тях се отбелязва силата на усукване. Други се разтеглят до край и на тях се бележи възможностите им за разстягане. Други се подлагат на натиск до раздробяване и те се бележат.

В завода знаят степента на напрежение на всяко парче стомана. Така могат да определят кои от тях стават за  построяване на кораб, здание или мост. Работниците са добре осведомени за това благодарение на залата за анализите, която на практика доказва качеството на материала.

Така се случва и с Божиите деца. Бог не иска да бъдем вази за украшение от стъкло и порцелан. Той иска да бъдем като тези яки стоманени пръти, способни да издържаме на най-висока степен на усукване или натиск, без да се предаваме.

Бог не иска да сме като оранжерийни растения, а да бъдем подобни на дъбовете, устояли на бурите; не и подобни на пясъчни дюни носени от вятъра, а по-скоро гранитни скали, съпротивляващи се на ураганите.

За да ни направи такива, Той трябва да ни тества в изпитания. Много от нас са преживели и знаят от собствен опит, че страданието всъщност е Божият лабораторен тест.

Лесно е да говорим за вярата и да развиваме теории за живот чрез вяра, но Бог често ни хвърля в пещта, за да изпита качеството на нашето злато, отделяйки го от примесите и шлаката.

Блажени сме, когато ураганите на неспокойното житейско море ни правят ценни за Господ Исус Христос. По-добре в бурята с Христос, отколкото в спокойна вода без Него.