Вчера Доньо намери близо до железопътната линия, пес. Животното лежеше в локва кръв. Доньо в никакъв случай не желаеше да го остави така и потърси кола, за да го откара до ветеринарната клиника.

– Но как да го занеса до шосето, – каза си Доньо, – та той тежи повече от 20 кг.

Младежът свали колана си, подложи го под кучето, за да може да го поддържа по време на ходене. Така двамата изминаха почти два километра.

– Как се е оказало това куче в това състояние? – попита Младен, когато товареше животното, за да го закара на ветеринара.

– Попаднал е в ловджийски капан, – каза Доньо, – който е уловил лапата му. И животното е решило да се освободи. Първоначално е от гризнало само долната част на лапата, но когато разбрало, че това няма да му помогне отгризвал лапата  още по-високо, съвсем близо до тялото.

– Интересна е историята на това куче, – заклати глава Младен. – В затруднено положение, в тежък момент, то не се е отказало, да се бори за живота си.

Във ветеринарната клиника направиха операция на кучето. Наложи се да му премахнат цялата лапа, чак до лопатката.

– Виж го, – радваше му се Ана, – вече сам се храни и пие вода. Дори се опитва да се изправя, за да се движи. Какъв е добър и ласкав.

– Навярно преди е бил домашен любимец, – предположи Доньо.

Сега нашият космат герой, макар и без една лапа има нов дом и грижовни стопани.

Симеон бе младеж, като всички останали. Отличаваше се с очила, чийто диоптър съвсем не бе малък.

Една сутрин той си поръча сандвич с кебапче. Докато чакаше да му го приготвят, той се огледа наоколо и видя Мая.

Тя бе много красиво момиче. Разговаряше по телефона си с някого и радостно се усмихваше.

Изведнъж Симеон усети, че някой го дърпа за крачола на панталона му. Той откъсна погледа си от Мая и погледна към нахалника. Срещу него седеше светлокафяв пес, който  с молба в очите, проследи ръката на младежа, която пое поръчания сандвич.

– Какво гладен ли си, приятелю, – попита Симеон.

Животното го гледаше умоляващо и с очакване. Младежът хвърли кебапчето на кучето и то радостно завъртя опашка.

Цял ден на Симеон се случваха странни неща.

Ако речеше да паркира колата си, за него веднага се намираше място, защото новият му космат приятел бе пробутал малко преди това знака, че мястото е заето, а когато Симеон се яви, веднага го махна.

Някакъв нахален гълъб цвъкаше върху паркиралите коли, но песът го подгони и той не можа да нацапа колата на Симеон.

Когато друго куче се изпика на колата на Симеон, изневиделица се появи маркуч с вода, който изчисти намърсеното място. Песът пак си бе свършил работата.

Вечерта, преди да се качи в колата, Симеон усети, че някой грабна чантата му. Погледна и позна кучето, което бе нахранил сутринта. Тръгна към него, но животното побягна и той го подгони.

Гонитбата свърши така неочаквано, както и бе започнала. Песът пусна чантата и погледна натам ….

Симеон вдигна очи и видя Мая. Той се смути, но разбра, че това бе най-доброто, което бе направил за него четирикракият му приятел.

Запознаха се с Мая и всичко тръгна като по ноти …

Вечер, когато денят изгубеше светлината си  и мрак покриваше всичко наоколо,  се случваше нещо странно.

– Къде отива това куче всяка вечер? – питаха се хората, които го срещаха захапало с устата си почти пълна торба. – Сигурно  пак е успяло да открадне нов пакет. От къде ли ги взима?.

Запознайте се, той е Лиско, светлокафяв пес, с изключителен интелект. Неговите очи излъчваха безкрайна доброта и загриженост за останалите животни от гетото, където живееше.

От няколко години всяка вечер той се срещаше в девет часа с професор Ранчев.

Човекът се бе привързал много към кучето и започна да го храни, но Лиско не изяждаше цялата храна. Част от нея той взимаше със себе си, когато си тръгваше.

Професорът започна да приготвя повече храна, за това невероятно куче, за да може то да отнесе със себе си повече. Ранчев предполагаше, че Лиско складира някъде запаси от храна, но дали в действителност бе така?

Къде отиваше този четирикрак приятел?

Лиско носеше пакета с храна на няколко мили до крайните квартали. Там бяха няколко опитомени от него бездомни животни от гетата.

Храната, която донасяше Лиско се разпределяше между няколко кучета и една котка, която Лиско бе взел под своя закрила. В това разнообразно животинско семейство имаше и кокошки, които също бяха хранени с част от донесената храна.

Животните ядяха всичко, което Лиско им носеше. Всяко от тях знаеше, че докато това куче е живо, те няма да си легнат с празни стомаси. Всичко това те имаха благодарение на Лиско.

Него никой не го бе учил да постъпва така, но това куче бе опитомило бездомните животни от гетото съвсем само. За тях Лиско бе като майка.

Бог беше благословил това изключително куче с невероятен жизнен път. Това животно бе с повече душа, отколкото милиони хора по земята.

Бе прекрасен дъждовен ден. Дъждът се изливаше буйно, сякаш някой го бе държал до сега заключен и не му бе давал на воля да излива струите си вода. Обичам когато вали.

Като дете стоях до прозореца и гледах как капките се стичат по стъклото. Това не бяха само капки, а живителна струя, която докосвайки се до всичко и го освежаваше.

Бях забелязала, че когато вали се засилва ароматът на всяко стръкче, цвете докато се стигне до мощните дървета свели мощните си клони, натежали от мокри листа, надолу.

Когато завалеше дъжд, виждах бързо притичващите хора, търсейки къде да се скрият от капките му. Други отваряха припряно чадърите си,  но понякога вятърът им изиграваше лоша шега и обръщаше наопаки защитата им.

Един ден , когато заваля и всички в къщи се бяха изпокрили по стаите, леко открехна вратата и боса изтичах на улицата. Прохладната вода се стичаше по тялото ми, а аз танцувах под дъжда.Локвите се изпълваха с вода, а сърцето ми с безпределна радост.

Баба ме вида и започна да ми вика и размахва ръце от вратата:

– Прибирай се! Ще настинеш! ….

Но струите вода, заглушаваха думите ѝ.

Малки главички страхливо надничаха от околните прозорци и завистливо ме гледаха.

Тичах през локвите, протягах ръце към дъжда и весело крещях:

– Дъжд, дъжд, …..

От някъде изскочи черен пес и радостно започна да лае около мен. Изглежда и на него му доставяше удоволствие, да подскача под дъжда.

Изведнъж дъждът спря, но всичко наоколо искреше в чистота, а във въздуха се усещаше ароматът на цветя, трева и дървета.

Спомням си едно лято ни бяха пратили да пасем кравите. Тогава пак заваля. Нямаше къде да се скрием, наоколо имаше само поляни, а гората бе далече от нас.

Тогава Светла свали дрехите си, внимателно ги сгъна, сложи ги на близкия камък и седна върху тях. Ние я гледахме смаяно, а тя ни обясни:

– Когато спре дъждът и по изсъхнем, дрехите ми ще бъдат сухи.

Веднага последвахме примера ѝ. Бяхме само четири момичета.

Водата обливаше телата ни и изчистваше праха и мръсотията насъбрала се по кожата ни.

Когато спря дъждът, слънцето изтърколи огромното си кълбо на небето и затопли телата ни. Наоколо се издигаше лека пара от изпаряващата се вода. След това радостно облякохме сухите си дрехи и подкарахме кравите към гората.

Когато отново завали, усмихвам се и протягам длани към дъжда. Той ми носи радост и ме успокоява. Потъвам в мощната му прегръдка и чувам музиката от танцуващите капки край мен …

То бе малко червеникаво коте, а вече знаеше какво му харесва най-много на света. Разбира се, че е месо!  Не много, но достатъчно, за да утоли глада му.

Но, когато говорим за лакомство, нещата май стоят по съвсем друг начин…

Невероятно е, но това малко създание е готово на всичко, за да си вземе късче от това „неземно лакомство“.

Погледнете го, хванало се е за парчето месо, което стърчи от устата на огромно куче. Това смелост  ли е или неутолимо желание?

Кучето се изненада от тази наглост.

„Това пък какво иска? – мислеше си кучето. –  От къде се взе на главата ми? Виж колко е упорито само!“

Но песът не се ядоса на малкия нахалник, а уверено продължи да дърпа месото.

Котето нямаше друг избор, то се държеше за месото, упражнявайки цялата си тежест върху него.

Кучето мяташе парчето мръвка нагоре, надолу, настрани …. само и само да се отърве от натрапника.

В края на краищата страданията на малкото коте бяха възнаградени и то падна на килима с малко парче от месото. бързо го глътна и погледна отново към кучето. От устата му още стърчеше голяма мръвка.

„Колко малко успях да си откъсна, – помисли си котето, – О, не този път непременно ще успея!“

И малкото рижо кълбо продължи набезите си, но кучето предусещаше движенията му и навреме се отклоняваше в друга посока.

Гонитбата продължи още съвсем малко, докато песът глътна мръвката, а котето гледаше жално изчезващия „деликатес“.