Космонавтите са най-суеверните хора на планетата. При полет по традиция те взимат стръкче естрагон, защото то най-дълго от всички растения запазва миризмата си и напомня за Земята. А при старт руския екипаж се изпраща с песента “Земля в иллюминаторе”.
Начало на „космическите суеверия“ е поставил главния конструктор Сергей Каральов. Известно е, че той не обичал стартовете в понеделник и винаги премества датата, ако се пада в този ден. Защо го е правил си остава загадка. Каральов устоявал гледната си точка дори и пред по-висше стоящите, от което се разгаряли не малко сериозни конфликти. През първите три години от космическата ера, космически кораби на Съветския съюз не са излитали в понеделник. После започнали да летят и в този ден, но се случили 11 аварии и от 1965 г. понеделник в съветската, а сега и в руската космонавтика неофициално се смята за „нестартов“ ден.
За Байконур има и „нещастни дати“. Старт на 24 октомври не се насрочвал. В този ден на стартовата площадка не се извършват никакви сериозни дейности. На 24 октомври 1960 г.  на стартовата площадка в Байконур се е взривила ракета носител МБР Р-16, загинали са десет човека. На същата дата през 1963 г. на старта избухнала ракета Р-9А и изгорели осем човека.
Друго суеверие е свързано със „щастливия“ оператор, който винаги натискал бутона за старта. Това бил капитан Смирницкий. Нито едно изстрелване на ракета не ставало без него. Даже когато имал екзема пак натиснал бутона, защото Каральов смятал, че този човек има „лека ръка“.
Същия Каральов строго е забранявал на старта да се появява един от конструкторите, защото по време на едно от дежурствата му имало проблем.
Космонавтите никога не раздават автографи преди първия полет. Въпреки това, целият екипаж винаги се подписва на бутилка водка, която изпива на Земята, в казахската степ, след успешен полет.
Космонавтите с удоволствие оставят автографи на вратите на хотелските стаи, където преспиват преди самия старт. Такива автографи е забранено да се изтриват и заличават.
Алкохол космонавтите можели да употребяват 12 дена преди старта, когато основния и дублиращият екипаж идват в Байконур на „работа“. Дублиращите космонавти обезателно трябва да пропуснат по 100 грама чист технически спирт, а основния състав можел да изпие само глътка шампанско, след одобрението на комисията по избиране на екипажите.
Половин час преди началото на старта космонавтите дубльори пият „за късмет“ с основния състав и журналистите. Само два пъти дубльори не са взели участие в тази традиция, но е имало неуспех, затова от тогава стриктно се спазва този ритуал. След завръщането си от космоса, космонавтите засаждат дръвче със своето име на алеята на космонавтите в Байконур.
Говори се, че поради суеверие са се страхували да изпратят Валентина Терешкова в космоса. Това било свързано със традицията на моряците, жена да не бъде допускана на борда. Но съветското ръководство не било много суеверно. През 1963 г. в навечерието на международната конференция на жените в Москва в пространството трябвало да лети жената.
В космоса дълго време не били допускани мустакати мъже. По време на полета Виктор Жалабьов имал мустаци и програмата трябвало да бъде спряна предсрочно.
Заедно с екипажа в космоса отивали и меки играчки. Те не били само талисман, но помагали на космонавтите да усетят момента, когато преминават в безтегловност.
При старт на космически кораб не се казва „последен“, като например, „последния старт на станция Мир“, предпочитат да казват „крайния“. Също така космонавтите никога не се прощават с изпращачите.
Когато космонавтът се изкачва по стълбата към кабината на кораба, обезателно трябва да помаха с ръка за довиждане.
На космодрома в Плесецк преди стартирането на ракетата върху нея обезателно пишат „Таня“. Казват, че това име е въвел влюбен офицер в някоя Таня, при извеждането на първата ракета там. Веднъж забравили да въведат щастливото име на корпуса и ракетата преди старта се взривила.
Един ден преди старта космонавтите гледат филма „Балото слънце на пустинята“. Това е свързано с трагическа страница от историята на съветската космонавтиката. На 30 юни 1971 г., при завръщането на екипажа на Земята в състав Доброволски, Волков и Пацаев, корабът с космонавтите се взривил. Следващият полет на „Съюз-12“ минал успешно и се установило, че преди това екипажът е гледал филма „Бялото слънце на пустинята“.
За космонавтите е правило да се изпикаят върху колелото на автобуса, който ги води към стартовата площадка. След това им нахлузват скафандрите и плътно ги стягат, следващата възможност да се облекчат е след няколко часа, когато са вече в космоса. Ритуалът е тръгнал от времето на Юри Гагарин, който поискал да спрат колата за малко в казахската степ по пътя към Байконур. Други смятат, че основателят на тази традиция е главния конструктор Сергей Корольов, който винаги оросявал ракетата преди старта.
Напоследък преди старта космонавта получава от началника си приятелски ритник.
Но със числото 13 няма никакви космически суеверия. Малко хора не харесват това число, но мания за „петък 13-ти“ няма.
В НАСА числото 13 не го обичат особено, защото на такива дати са се случвали неприятни инциденти. Така знаменития лунен „Аполо 13“ тръгнал на 11 април, но на 13-ти имало експлозия на борда на кораба. Взривила се една от кислородните бутилки.

Най-доброто облекчение за обмяна на идеи и създаване на добри взаимоотношения е използването на единен универсален език.
Но какъв да бъде той?
Днес масово е възприето да се говори английски, но трябва да отбележа, че той не е най-подходящия за случая. Разбира се, всеки език в някаква насока превъзхожда другите.
Английският става за кратко и убедителни изложение на фактите. Френският е точен и строго определен. Италиaнският е мелодичен и лесен за изучаване. Славянските езици са богати по звучение, но много трудно се овладяват. Немският е несравним в извеждане на прости съждения и използването на комбинирани думи.
Практическия отговор на въпроса за избора на езика, ще бъде открит в бъдеще, защото движението на човечеството напред ще се нуждае много от това.
Не смятам, че един изкуствено създаден език опиращ се на досегашните ще намери световно признание. Това би „противоречало“ на човешката природа.
Езикът се създава в сърцето на човека. Дали пък няма да е по-добре да се върнем към някои мъртви езици като латински и старогръцки облагайки се на Спенсаровия закон за ритъма?
Времето ще покаже.

Беше едва средата на април, а слънцето жареше тъй немилостиво, като че наближаваше края на света.
Дърветата от двете страни на пътя се бяха окичили в своите бели и розови премени и от цъфналите им корони се носеше песента на пчелите.
Край пътя надничаха жълти иглики, синчец и  зелен кукуряк. Тук-там се мярваха и отрупани с цвят люлякови храсти.
Хиляди птички се надпреварваха да възпяват пролетта. Наоколо се носеше мирис на цветя, на влажна пръст и млада трева. Това е вечно младият аромат на пробуждащия се живот, който изтича от набъбналите кълнове в земята и от разпуканите пъпки на дърветата.

Искате ли да чуете песента на позитрона? Италианският инженер Доменико Вичинанца е готов да реализира тази мечта.
Този човек е експериментирал с вулканична активност  и даже е свирил древногръцка музика с „Оркестър на забравените звуци“. Сега го влече субатомния свят на мъгливи и капкови камери – предшественик на съвремения  детектор на частици.
Облачната камера е изобретена през 1895 г. от шотландския физик Чарлз Томас Рийс Уилсън, който е работил в известния Кавендиш лаборатория в университета в Кеймбридж. Уилсън се интересувал от метеорологията, искал да възпроизведе  кондензация на облаци в лабораторията. Той напълнил херметически затворен съд с въздух наситен с влага. Поради адиабатното разширение температурата паднала и се извършила кондензация.
Изследователят изучавал процеса, при който йони стават ядра на водни капки и дори фотографирал капките. През 1910 г. той осъзна, че може да използва своето устройство за откриване на заредени частици, тъй като те оставят  йонни следи и водни капки, когато минават през газа.
Така Уилсън пръв в света, успял да снима следите, оставени от алфа-и бета-излъчване. Ако в камерата на Уилсън се създаде магнитно поле положително и отрицателно заредени частици се насочат в различни направления.
Мехурчестите камери се основават на същите принципи, но с едно изключение, те са пълни не с пара, а гореща течност. Когато субатомни частици се сблъсква с ядрото ​​на един от атомите на течността, става изпарение и се получава крехък мехур.
Г-н Вичинанца експериментирал с алгоритми за озвучение на „тихите“ процеси и приложил същия метод към позитрона. Композиторът се стремял, колкото може по-точно да пренесе следите на частиците на нотната  стена. След това  г-н Вичинанца съчинява мелодия и преписва кода на специален софтуер за хармонизиране на резултата.
Според него, следите оставени от частици и античастици, трябва да се изразят в две симетрични мелодии, разходящи в противоположни посоки.
Г-н Вичинанца не е първия композитор, вдъхновен от физиката на елементарните частици и който ползва алгоритми за озвучаване на естествените процеси. Миналата година Алексис Кърк от Университета на Плимут от лабораторията Ръдърфорд –  Епълтън е съчинил дует за виолончелист и радиоактивни субатомните частици, произведени в камерата на Уилсън.
През тази година се е състояла премиерата на симфонията „Алтернативна енергия“, написана от Мейсън Бейтс, композитор на Чикагския симфоничен оркестър, вдъхновен от звуците на Националната ускорителна лаборатория „Енрико Ферми“.

Може би не знаете, но известна част от живота си Михаил Глинка е прекарал в Швейцария. Там той е създал голяма част от произведенията си.
Заселвайки се в един от кантоните на Женева, място предпочитано от британци и руснаци, ограничил посещенията в дома си особено за сънародниците си. Дразнел се от празните приказки съпровождащи салоните за срещи, за него това било губене на време. Мразел натрапчивото поведение на младите и за това едва ли би приел с радост такъв посетител. През този период името му било доста известно в музикалните среди и неговия дом бил често окупиран от нежелателни поклонници.
Един ден го посетил млад човек, негов сънародник. Разбира се и на него му било отказано учтиво от слугата среща с композитора. На въпросите си младежа получил уклончиви отговори, че Глинка е заминал за някъде и не се знае кога ще се завърне.
Примирено младия човек се обърнал и тананикайки някаква песничка си тръгнал.
Глинка, който през цялото време стоял скрит зад вратата и слушал разговора на младежа със слугата, изведнъж променил намерението си и накарал верния си служител да догони момчето и да го покани вътре. След като младежа влязъл в дома му, композитора се извинил, че не приема хора свързани с музиката му, но такъв човек като него той отдавна чакал. Момчето било озадачено, но с радост приело възможността да поговори с този популярен мъж.
Приключвайки обяда, на който бил поканен младият човек, композитора го помолил да му изпее песента, която си тананикал, когато му била отказана визитата и си тръгнал. Младежа не помнел дори дали е тананикал нещо, но искайки да угоди на великия композитор изкарал целия си репертоар от опера до леки песнички, които се изпълнявали в заведенията. Отчаян от усилията си момчето запяло стара руска песен. Очите на композитора светнали, а ръцете му бързо записали върху партитура веселата песничка.
Така в произведенията на великият руски композитор се появила старата, руска, хороводна песен „Камаринская“, която познава всеки един от нас днес.