Иван Иванов бе диригент. Приемаха го с охота всички оркестри.

И защо?

Защото умееше да премахва страха и да дава на всеки музикант самочувствие.

Самият Иванов споделяше:

– За диригента в началото всичко изглежда естествено и лесно, но идва период на съмнения и несигурност. А точно това ни тласка да растем и узряваме. Разбираме по-дълбоко музиката и избягваме тривиалните неща.

Когато още бе „незрял“ той дирижираше две симфонии на Моцарт. Тогава усети, че много не му достига за да прави това. Почувства, че не е готов.

Чак в зрелостта си Иванов разбра „дълбочината на емоцията“ в музиката на Моцарт.

Той откри за себе си:

– Някои дълбини могат да бъдат достигнати само чрез опит. Без него всяка интерпретация е плитка и повърхностна.

Много християни не осъзнават колко е важно да си зрял. Не разбират, колко е важно да достигнеш до „нещата, които предстоят“. Те не се стремят към целта „на възвишения призив от Бог в Христос Исус“.

Няма значение къде точно се намирате по пътя си, важен е процеса на съзряване.

Отидете по-надълбоко.

Милчо се потърка по корема и тъжно констатира:

– Гладен съм.

– Е, не си ли закусвал? – подкачи го Пламен.

– Ядох, но пак съм гладен, – печално изстена Милчо.

– Минали са едва два часа и половина от тогава. Как така си гладен? – изуми се Пламен.

– Хубавото е, че повечето от нас не се тревожат, че дълго време ще останат гладни, – скептично отбеляза Милчо.

– Вярно е, – заяви гордо Пламен, – имаме изобилие от храна. Е, може да имам малко неудобство с времето, необходимо да отидеш до магазина, някоя закусвалня или ресторант, но едва ли знаем какво е истински физически глад.

– Интересно, едно време не е имало фризери и хладилници. Хората са търсели храна ден след ден, тъй като тя не е могла да се съхранява за продължителен период от време. Как са я карали тогава? – замисли се сериозно Милчо.

– Освен това приготвянето на храна е било трудоемко и продължително, – допълни Пламен.

– Истинският глад е направо разяждащ, буквално ме боли корем, а ако е нощно време, не мога да заспя, – призна си Милчо.

– А мислил ли си за глад и жажда в духовната сфера? – попита Пламен.

– Ние сме благословени, ако сме гладни и жадни за Бога и Неговото Слово, страстно желаещи правдата.

– Кое е по-добро да си физически или духовно гладен? – Пламен предизвикателно погледна приятеля си.

– Предпочитам изобщо да не съм гладен, нито физически, нито духовно, – усмихна се Милчо. – А сега отивам да ям защото стомахът му се бунтува, а за другото ще му мисля после.

Дамян загуби баща си. Той дълго време боледува от рак на белите дробове.

Това лиши младия човек от енергия за месеци. Той бе възмутен от това принудително забавяне:

– Да, боря се със зимата в този период, – признаваше пред себе си Дамян, – но бих искал животът на лятото да се върне.

Зимата е като забравяне за голяма част от природата, но това е време за почивка и възстановяване през „студените“ сезони на живота.

За Дамян това време му бе необходимо. Той имаше още много да учи.

Точно както растенията и животните не се борят със зимата, Дамян имаше нужда да си почине и да остави „зимата“ да свърши своята обновяваща работа.

Има „време за всяка дейност под небето“ – време за засаждане и жътва, за плач и смях, за жалеене и танцуване, …

Макар да имаме малък контрол над такива периоди, всеки от тях е краен и ще отмине, когато работата му свърши.

И въпреки че не винаги можем да разберем какво точно става, Бог прави нещо значително в нас през това време.

В Божите ръце сезоните са целенасочени периоди. Затова нека се подчиним на Неговото обновяващо дело във всеки един от тях.

Петър преди да навърши определената възраст, за да вземе шофьорска книжка, се учеше да кара колата на баща си. Това обучение продължи почти три години.

Баща му бе с него през цялото време, докато шофираше. Даваше му съвети. Учеше го какво да прави в различни ситуации.

Майка му обикновено не се намесваше, защото от напрежение си гризеше ноктите и вместо да съветва кротко, тя крещеше.

Но дядо му надминаваше всички. Когато Петър караше неговата кола удряше я в различни предмети, тогава той му казваше:

– Давай, Петре. Ако трябва, ще купя друга кола, но не мога да възстановя внука си, ако го изгубя. Ти сега се учиш.

– Дядо, ти си страхотен, – възторжено възкликваше внукът.

Най-накрая Петър получи дългоочакваната шофьорска книжка.

– Тате, виж, – той с гордост показа документа.

– О, това е чудесно! Поздравявам те! Браво!

Тогава бащата даде ключовете на колата си на Петър и му каза:

– Сега ти отстъпвам колата за два часа. Ще караш съвсем сам.

– Сам? – Петър бе зашеметен. – Благодаря ти, татко!

Пулса на Петър се ускори, когато излезе на заден ход по алеята и потегли по пътя.

Докато пътуваше, ето какви мисли минаваха през главата му:

„Сега мога да карам със 120 км в час. Ех, ще полетя по магистралата. ….
Сега няма никой до мен, който да ми каже: „Недей!“

Петър не направи нито едно от тези луди неща. Даже върна колата здрава преди определения срок.

Защо?

Връзката с баща му и дядо му бе толкова силна, че той не можеше …., въпреки че имаше книжка и никой не го ограничаваше.

През периода на обучение се бе развило доверие и привързаност, която го караше да се сдържа.

Баща му след като му даде ключовете на колата, можеше да каже:

– Да не си посмял да караш над ограничението на скоростта. Ченгетата са навсякъде из града и ще те хванат. Момче, дори не си и помисляй да правиш глупости.

Но той не го направи.

Просто му даде ключовете, усмихна му се и каза:

– Ето вземи ги и се радвай се!

Каква прекрасна демонстрация на благодатта.

Има едно място, то е съвсем наблизо, евтино и много вълнуващо. Става въпрос за фризьорски салон.

В него фризьорката влиза в задната стая и хвърля монета, за да реши, дали да направи добра прическа или …

– Хммм, да направя ли така, че този човек да изглежда добре? Или напълно да съсипя седмицата му, като направя тази прическа без всякаква надежда за поправка? – пита се фризьорката, преди да хвърли монетата във въздуха.

Това не ви ли се струваха прекалено забавно?!

Вълнуващото във всичко това е, че след работата на фризьорката вие изглеждате наполовина прилично или непоправимо неприятно през следващия месец, а може и за по-дълъг период.

Защо се случва всичко това?

Очевидец обвинява фризьорката:

– Тя непрекъснато разговаря с децата си по телефона и не обръща внимание на това, което прави.

Обикновено след като свърши, самата тя успокоява:

– Прическата ви стана чудесна.

Но когато пристигнете в къщи, разбирате, че това което са извършили на главата ви никак не е добро. То всъщност е ужасно.