Няма я вече баба Димка. Тя бе известна със своята доброта и човеколюбие. Това бе компенсация за злата ѝ участ.

Бай Димитър се бе върнал назад в спомените си и разказваше за нея:

– Падна и навехна крака си като младо момиче. Уж нищо и никакво падане, но окуця за цял живот.

– Тогава не са ли я водили на лекар, да ѝ оправи крака? – попита младия Благой.

– Нямаше кой да я заведе, – с тъга каза бай Димитър. – Младо, хубаво момиче, работливо и пъргаво, но на остана стара мома, без свой дом и семейство, но имаше широко сърце и душа.

– Този дефект на десния ѝ крак се бе превърнал в ужас, – спомни си и леля Дафинка. – Сковаваше се цялата и дясна половина. Болките ѝ от ден на ден се увеличаваха и трудно се движеше. Дори бастуна не помагаше. Правеше няколко стъпки и спираше.

– Като готвачка бе ненадмината, – продължи бай Димитър. – Нейните гозби бяха ненадминати. Който ги е опитал, все пита за тях.

– Връстничките ѝ по-младите невести все я търсеха за съвет и помощ в готварството, – каза баба Гана. – И аз съм ходила при нея, да ми помага. Никого не връщаше, споделяше всичко, което знаеше и бе научила.

– Почти отгледа Гена, – каза жената на Манол. – Аз по цял ден бях на къра, а тя се грижеше за дъщеря ми, като майка. Не зачиташе предразсъдъците и назадничавите разбирания. Първа проявяваше внимание и нежност към обърканите невести след женитбата. Винаги намираше с какво да ни окуражи и подпомогне.

– Момчетата възприемаше като синове и внуци, – засмя се Горан. – Това, което живота ѝ бе отнел, тя си го допълваше като дружеше с децата. Когато и да идехме при нея все ни даваше по нещо – прясно сирене, масло, яйца, кисело мляко. Никога не пропускаше рождените ни дни. Куцук куцук, ще потропа на портата ще прегърне рожденика, а в шепата му ще мушне понякога банкнота, която може би е преполовила и без това малката ѝ пенсийка.

– Златна беше нашата баба Димка, – каза Златан и едва не се разплака. – При нея всичко имаше и добра дума, и съвет, и да ни почерпи…..

На погребението ѝ дойде цялото село – млади и стари, мъже и жени, най-много бяха деца. Беше голяма жега, но всичко живо изкачи голия рид, за да изпрати баба Димка до вечното ѝ жилище.

Това бе един почтен и достоен човешки живот……

Всеки в село познаваше Румен Разузнавача. Не че някога е бил разузнавач, но този му прякор точно пасваше на „дейността“ му. Още, когато бил млад търсел на работата лекото и на баницата мекото. Никой не го е виждал с мотика или лопата в ръка.

Остарял беше и малко се бе попрегърбил, но от старите си навици не се бе отказал. Сутрин рано или по мръкнало можеш да го засечеш, как с чувал под мишница отива да „разузнава“. Обере някоя чужда градина и хайде в неговия „склад“.

Тази година добре се беше наредил с боб, картофи, чушки, домати, ….. и то в доста голямо количество. Едва ли щеше да изяде всичкото, но търгуваше с откраднатите продукти и си докарваше по някой лев към пенсията.

Всички шушукаха зад гърба му. Хората разказваха весели и комични случки от неговото „разузнаване“.

Веднъж толкова се бе заплеснал да пълни чувала си с чушки от двора на комшийката, че не забеляза кога до него застана баба Кера.

По едно време я засече с периферното си зрение, но изобщо не се смути.

– Ти коя си? Какво правиш тук? – нагло попита Разузнавача.

– Ти ми кажи, какво правиш в моята градина? – сбърчи вежди баба Кера.

– Това си е моята градина ….., – продължи да се преструва Румен.

– Като грабна тоягата, ще разбереш набързо коя градина обираш, – възмутено извика баба Кера.

– Грешка ….извинявай ……обърках се …..а пък аз си мислех, – и Разузнавача заотстъпва с пълен чувал назад.

Баба Кера застана пред него с една голяма вършина в ръцете.

– Пипера, – кресна му тя, – изсипвай го и се махай, че здраво място няма да остане по теб. Крадец и разбойник …. – жената започна да се задъхва от ярост.

Румен изтърси чувала и заотстъпва назад, като си мърмореше под носа

– Грешка, сбърках …….нали не довиждам малко с очите …..

– Невидял! Неразбрал! – фучеше баба Кера. – Цяло село е пропищяло от тебе.

Милионерът Сюн Шуихуа е на малко повече от 50 години. Сега той е крал на металургията. Но не винаги е било така.
Преди много години, той е бил малко китайско момче живеещо в бедно селско семейство.
Как се е измъкнал от бедността и е направил пробив, историята мълчи.
След като натрупал своите металургични милиони, Сюн не забравил от къде е излязъл. Той помнел как хората от селото му помагали в неговото гладно детство.
Дошъл в селото си и съборил всички къщи, те били стари и порутени. След това изградил една нова реалност за хората в селото. Построил им нови домове, вили и пътища. 70 семейства живеят в съвършенно нови условия, съвсем непривични за тях.
Освен това за селяните с ниски доходи, той осигурил три хранения за своя сметка. Това на първо място са местните баби и дядовци, които още не са получили държавна пенсия.
Според експертите, целият проект е струвал на своя автор повече от шест милиона долара.
Но това изглежда съвсем дребно в сравнение с общочовешките ценности на китайския милионер. Тое е казал: „Спечелих много пари, които не мога да изхарча до края на живота си“. Това, което е направил, за него не е било никак трудно.

Политиката на контрол на раждаемостта в Китай, която управлява от 30 години насам, дава своите тъжни резултати.
В края на 2013 г., властите облекчиха изискванията на тази политика, като позволиха да се роди второ дете в семейството, където жената е единствено дете на родители си. Това не помогна, китайците по различни причини не искат да имат повече деца.
Сега раждаемостта в Китай е една от най-ниските в света.
Последиците от политиката „едно семейство с едно дете“ в съвременното общество на Китай доведе до стерилност на много китайски жени и раждането на деца със заболявания и увреждания. Поддържане на дете и по-специално на две в семейството, стана изключително трудно за средния китаец.
Противозачатъчните в Китай доведоха до още един голям проблем – застаряването на населението. В Китай, младите хора са все по-малко, а възрастните китайци, на които китайското правителство трябва да гарантира пенсиите са много повече.

Син пияница и злобна снаха не даваха на една възрастна жена да прекара спокойно старините си. Унижаваха я, оскърбяваха я, взимаха всичките ѝ пари от пенсията и я доведоха до такова състояния, че тя реши да сложи край на живота си.
Тя седна на пейката пред тях, потобена в огорчение и мъка. Нямаше за какво вече да живее, а и в този ад, в който беше сега не можеше да остане повече.
Към нея приближи старец с бяла като сняг коса и дълга брада. Лицето му излъчваше топлина и спокойствие. Той погледна към жената и я попита:
– Накъде си се запътила? Знаеш ли какво очаква самоубийците? Там ще ти бъде много по-зле, отколкото ти е сега у дома. Защо не отидеш в църквата и не се помолиш на Бога?
– Аз не знам да се моля, никой не ме е учил на това.
– А греховете ти? – попита старецът.
– Какви грехове мога да имам? – изненада се жената. – Цял живот съм се мъчила и угаждала, а сега ме обиждата и огорчават.
И изведнъж тя започна да си припомня всичките си лоши дела, които беше забравила, за които никой не знаеше, освен нея….
Старата жена се изплаши:
– Научи ме как да се моля!
– Поискай прошка от Бога за всички тези минали дела. И ходи на църква.
Жената погледна към старецът, но той беше изчезнал. Тя се смути още повече…
Наведе глава и обляна в сълзи поиска прошка от Бога за своите злодеяния.