Местността бе скалиста и доста хълмиста. Тя бе набръчкана от дълбоки пукнатини и дерета.

Тревата бе оскъдна.

Пастирът на стадото, което пасеше по тези места имаше любовта и доверието на всяко животно.

Той знаеше къде да ги приведе, за да ги заведе на обилна паша от зелена трева и чиста вода. Там, където нощите бяха най-безопасни.

Той винаги беше с овцете. Викаше ги по име. Те разпознаваха гласа му и го следвах.

Когато спираше животните се скупчваха около него.

Пастирът и овцете бяха много близки. Животните слушаха гласа му и му се доверяваха.

Подобна е връзката ни с Исус. Ние слушаме глас Му, Божието Слово и Му се доверяваме.

Всяко утро Петльо ставаше рано, още преди да се сипне зората и кукуригаше звънко. Гласът му огласяше заспалите дворове. Той дереше гърлото си, докато светлината се прокрадваше в тъмнината, а звездите и мрака избледняваха:

– Ставайте! Новият ден настъпи. Не пропилявайте времето изпълнено със светлина, защото ще настъпи нощ, а тогава нищо не се върши.

Животните неспокойно се размърдаха.

– Защо не спи? – недоволно грухтеше прасето. – Твърде рано е за закуска. В края на деня така яко се натъпках, че още не съм огладнял.

– Колко е глупав, – сърдито измуча кравата. – Още нищо не се вижда, а той кукурига ли кукурига. Няма да ни изведат толкова рано на паша.

– Скоро ще попадне на масата на господаря, – съскаха и крякаха патиците и гъските. – Писна ни от неговото кукуригане. Уморихме се да го слушаме всяка сутрин.

Козите и овцете се раздвижиха. И тяхното мнение не бе по-различно от това на прасето, кравата, гъските и патиците:

– Той друго и не прави, – блееха овцете. – Крачи напред назад цял ден, пери се и оглежда двора сякаш той му е господар.

– Съмнало се! – обадиха се козите. – Развиделило се, голяма работа! И без него господарят ще нареди нещата.

Мина време. Някои от животните бяха изклани, други продадени, трети замениха с нови, но петелът си остана същия.

Той се оказа надежден и незаменим „будилник“.

Ученото си е учено и под камък да го поставиш и там ще се изяви.

Един бе Павел Йорданов в селото. Като малък го знаеха като любознателно и предприемчиво момче. В училище не се задоволяваше само с писаното в учебниците, а търсеше повече информация за нещата, събитията и хората.

Когато порасна отиде във Франция и завърши там френски колеж.

Въпреки, че живееше в големия град, често посещаваше родителите си и се грижеше за тях. За него не бяха чужди мотиката, косата и брадвата. Лятно време помагаше на комшии и познати.

Един ден завари баща си на легло. Дядо Йордан, въпреки че бе настинал, няколко пъти след това бе излизал със овцете.

Жена му баба Мара все му казваше:

– Настинал си, не излизай!

– А животните? – питаше старецът. – Времето е хубаво, тревата още я бива, защо да ги затварям? Само заради някаква си настинка.

Павел като пипна нагорещеното чело на баща си и видя зачервените му от високата температура очи, много се разтревожи за него.

– Татко, ти полежи и бързо оздравявай, пък аз ще изкарам овцете.

– Да ги заведеш на Димовия рът, там има хубава паша.

– Добре, – бързо се съгласи синът, – но ти ще лежиш тук и никъде няма да ходиш, докато оздравееш.

Старецът тежко въздъхна, но се съгласи.

И Павел поведе овцете из хълмистата местност. Спомни си детството, когато тичаше бос тук на воля. Не веднъж бе седял на сянка и слушал в захлас птичата песен .

По шосето се зададе автомобил с чужда регистрация. Колата спря. О нея излезе добре облечена жена, помаха с ръка на Павел и той приближи.

Дамата го поздрави на френски. Павел ѝ отговори също на френски. Жената се изненада, но попита:

– Това ли е пътят за столицата?

Павел ѝ обясни на френски, че след завоя, трябва да се отклонят надясно и да вървят все  направо.

Французойката остана изненадана от отговора на Павел и каза на мъжа в колата:

– Не знаех, че българските овчари са толкова образовани!

От къде да знае горката, че с нея не говори какъв да е овчар, а възпитаник на френски колеж?!

Жегата не беше много голяма, но вятърът докара от някъде облаци и се изля ситен дъждец.

Асен щеше да ходи за силаж. Преди да тръгне каза на Мария, неговата съпруга, с която вече 15 година работеше на фермата:

– Ако дойдат за Дени, не им я давай. Кравата е бременна.

– Добре, – каза Мария. – Ти кога се връщаш?

– Няма много да се бавя, – отговори Асен. – Знам, че трябва да доим.

През всичките тези години не им бе леко, но си помагаха и работата им спореше. Бяха най-добрите във фермата. Отговаряха за 100 крави. Даваха най-много мляко, с голям процент масленост.

След половин час, дойде бригадира и ветеринара. Двамата слязоха от голям камион и се упътиха към Мария, която почистваше помещението.

– Здравей, – поздрави бригадира. – Къде е Асен?

– Отиде за силаж.

– Ще караме Дени на кланицата, – каза бригадирът.

– Асен каза, че е бременна, – строго каза Мария.

– Глупости, – засмя се ветеринарът, – Нали я бърках, няма плод. Пък и не съм я осеменявал.

Вече бяха натоварили добичето в камиона, когато пристигна Асен.

Той застана пред камиона и викна на бригадира:

– Не пипайте Дени! Докторе, работата ли искаш да си изгубиш?

Имаше такова правило, че ако се заколи бременна крава, ветеринарът се прощаваше с професията си за винаги.

– Асене, ти по-добре ли знаеш от мен, – сопна се ветеринарът. – Ще си изям дипломата, ако ми докажеш, че кравата носи плод. Нали я бърках, нищо няма в нея. И от къде ще има, нали не съм я осеменявал?

Асен се ядоса сериозно:

– Какъв ветеринар си ти? Не знаеш ли, че след петия месец плода е тежък и пада долу ниско. Не бъркай горе, а по-надолу.

Ветеринарът надена ръкавиците си и бръкна в кравата.

– По-надолу, – извика му Асен.

– Вярно е има теле, даже рита, – стреснато каза ветеринарът. – Какво щях да направя?

След това се обърна към Асен и го попита:

– Ти от къде знаеш това?

– Баща ми и аз сме ветеринари и без да сме учили медицина, – засмя се Асен. – От малък му помагам за животните. Той ми е предал всичко, което знаеше за тях. Не мога да сбъркам.

Ветеринарът не си изяде дипломата, но дълго след това вървеше и си приказваше уплашено:

– Какво щях да направя? Какво щях да направя?….

По-късно се разбра, че по време на паша бяха пускали един малък бик временно да пасе с кравите, та той скачал Дени, но пастирите не му обърнали сериозно внимание.

Зимата пееше проклетата си и гибелна песен. Вятърът гонеше сухи клони и потъмнял треволяк наоколо. Всичко бе сковано от студ и мраз. Хората се бяха увили в дрехите си. В сърцата им имаше болка. Бяха загубили всякаква надежда.

Беше пазарен ден в София. Още два часа и щеше да се зазори. В двора на конака стана необикновено раздвижване на сеймените на пашата.

Мазхар паша изпрати да се обадят на поп Тодор Митов да се приготви. Той стана готов за половин час.

Зададе се губернаторът с каляска и свита, която се състоеше от десетина души.

В средата на пазара доведоха, току що изведеният от затвора Васил Иванов Кунчев, с прозвището Левски. Той бе конвоиран от взвод заптии и четири взвода аскери. Облечен бе с костюма, с който бе хванат при ханчето. На нозете му имаше тежки окови. Бе слаб и бледен, но очите му искряха пронизващо.

– Папаз ефенди – каза мютесарифинът, – иди при него и според вярата ви извършете необходимото.

Поп Тодор Митов започна да чете за случая молитва. И когато попът каза:

– … раба Божия Василия….

Левски го прекъсна тихо и му каза:

– Моли се, отче, не за мен, а за отечеството ни България.

След като свърши обредът, Левски бе качен на едно буре. Сложиха му въжето. Преди да бъде избутано бурето, Левски извика:

– Боже, избави България!