В един град много години наред хората нямаха желание да търсят Бога. Местната църква бе почти празна по време на богослуженията. Младите хора изобщо не искаха да търсят Бога. За тях Той бе станал нещо незначително и ненужно.
Безразличие и апатия се бе наслоила във всички сфери на духовния живот.
В покрайнините на града живееше един стар ковач. Той заекваше. Хората не можеха да го слушат, без да изпитват вътрешна болка.
Веднъж в края на седмицата, когато ковачът работеше в работилницата си, неговото сърце и душа се изпълнили с тревога.
– Църквата ни се изпразни, – въздъхна ковача. – Хиляди непокаяли се хора загиват в греховете си.
Безпокойството му стана толкова силно, че той остави работата си, затвори вратата на работилницата и остатъка от деня прекара в молитва.
Ковачът получи отговор на молитвата си. След това отиде в неделя при пастора и го помоли:
– Моля ви свикайте „съвещателно събрание“. Имаме нужда да обсъдим и разискваме за състоянието на душите си. Пасторе, людете погиват!
След като пастирът помисли малко, се съгласи, но каза:
– Съмнявам се, че хората ще откликнат на тази покана.
Събранието бе назначено вечерта в голям частен дом.
Когато настъпи вечерта, хората започнаха да идват. Те бяха толкова много, че не можеха да се съберат в помещението. Първоначално всички влизаха мълчаливо, но дойде човек с насълзени очи и поиска от присъстващите:
– Мола ви, помолете се за мен.
Изведнъж бентът се отприщи и много други го последваха.
Макар и от различни краища на града хората изведнъж почнаха да осъзнават своята греховност.
Интересно бе тяхното свидетелство
– Това чувство за грях, ме обхвана в края на работната седмица, – сподели младо още голобрадо момче.
Другите също потвърдиха, че са били изобличени за греховете си по това време.
Какво толкова се бе случило тогава, че предизвика такава голяма вълна на покаяние?
По това време един възрастен ковач бе паднал на колене и се молеше усърдно за погиващите в този град.
Този ковач бе поличил отговор на молитвата си.
След това в града последва голямо съживление.
