Дамян се бореше с един грях, който бе станал нещо обичайно за него. Той поиска подкрепа и съвет от един по-възрастен вярващ, който му каза:

– Ако наистина си християнин няма да ти е трудно да контролираш пороците в сърцето си.

Дамян искаше да му изкрещи: „Това не ми върши работа, а и не е вярно“, но си замълча. Все пак този човек бе по-възрастен от него…

„Ние сме християни, – каза си Дамян, – защото сме осъзнали, че сме грешни и имаме нужда от Божието водителство. Тогава какво следва от това?“

Той се помоли:

– Господи, прости ми този грях…помогни ми….

Но продължаваше да се чувства виновен.

На следващата неделя пасторът в църквата проповядваше за Божията безкрайна благодат.

– Греховете ще ни съпътстват постоянно, – каза той, – но ние трябва да ги признаем пред Бога и да продължим напред“.

Тези думи ободриха Дамян. Те бяха наистина верни, но вината и срамът не го оставиха.

Веднъж един много близък приятел на Дамян, след като го изслуша и разбра проблемът му, каза:

– Бог е вятър в гърба ти, а не дъжд в лицето ти. Господ не ни връща назад, за да ни натяква нашите грехове, а ни води напред. Ако приемем Неговата прошка и продължим напред, ще видим новия живот, който Той ни е обещал.

Изведнъж Дамян осъзна:

– Бог е простил греховете, сега е мой ред да си простя сам на себе си. Нима аз съм по-голям от Бога, че не мога да направя това?

Когато Иванов попаднеше в компания и се разбереше, че е пастор, някои от хората се усмихваха подигравателно и подхвърляха:

– Щом сте пастор, трябва ли да внимавам какво говоря?

– Как да ви наричаме сега?

Те само „искаха да знаят“ дали има някакъв етикет, който трябва да спазват.

В църквата Иванов срещаше хора нови във вярата, които често го питаха:

– Има ли някакъв модел за молитва? А система?

– Бог ще ми се ядоса ли ако кажа нещо неправилно?

Иванов се опитваше простичко да им обясни нещата:

– Исус попита двамата слепци: „Какво искате да направя за вас?“ Той искаше да чуе техните нужди и желания. Как отговориха мъжете? Много просто и ясно: „Да се отворят очите ни“.

– И все пак аз се притеснявам Нима е достатъчно така обикновено да Му Го кажа? – попита един младеж, който само преди две седмици призна Исус Христос за свой Господ.

– Това, за което ви разказах, – опита се още по-ясно да изясни Иванов, – не е ли добър модел за нашите молитви? Представете си, че Исус ви попита: „Какво искаш да направя за теб?“

– Нима Христос иска да Му разкрием сърдечните си желания? Нали Той знае и мислите ни дори, тогава защо е всичко това?

– Целта на Бог е да ни отвори очите по този начин, за да видим, че винаги е с нас. Ако престанем да се притесняваме как точно се молим, ще се обръщаме към Бога със сърцата си и ще се радваме на Неговата изобилна милост.

–

Известна писателка обсъждала във влака с един пастор Свещеното Писание:

– Но трябва да признаете, че Бог е създал мъжа преди жената, – казал пасторът.

– Нямам нищо против. Самата аз използвам същия метод. Когато пиша книга, първо си правя чернова ….

Пасторът покани хората:

– Които искат да приемат Исус Христос за свой Господ да излязат отпред.

Излязоха трима души. Сред тях бе едно много младо момиче.

– Готови ли сте да предадете живота си на Бога? – попита пастирът.

Момичето заекна, бавно започна да отстъпва от амвона и зашепна:

– Нееееееееее, аз все още искам да живея!

Пасторът на месната църква срещнал най-големият лентяй и постоянен посетител на всички кръчми в областта.

За изненада на минувачите той топло стиснал ръката му и казал:

– Много се радвам, сине мой, че ти най-сетне стъпи в правия път! Ако знаеш какво голямо удовлетворение изпитах, когато вчера те видях  в църквата.

Пияницата бил не по-малко изненадан от останалите хора:

– А, значи там ме е занесло вчера …, – казал той, идвайки на себе си.