Етнограф посети отдалечено племе от индианци.

Първо пътува със самолет, след това с джип до едно пристанище и накрая плава три дни с лодка, придружен от преводач.

В селото гостите бяха посрещнати, нахранени и сложени да спят в колиба, направена от палмови листа.

На сутринта етнографът излезе от колибата.

Преводачът не се виждаше никъде.

Голям огън димеше на централния площад.

Няколко силни мъже, с вдигнати към небето ръце, опъваха и движеха голямо парче плат, затваряйки и отваряйки пътя за дима.

Някой им крещеше ритмични команди от върха на голямо дърво. Димът от огъня се издигаше на периодични облаци с различни форми и размери.

Оцветени индианци тропаха около огъня и мълвяха нещо тихо.

Етнографа попита:

– Какво правите? Това някакъв ваш ритуал ли е?

Никой не му отговори, тъй като никой не знаеше езика му.

Чу се продължителен победоносен вик.

Мъжете навиха плата и хората се разотидоха.

От едно дърво слезе гол изрисуван индианец. Това бе изгубилият се преводач.

– Какво беше това? – попита етнографът.

– Дивотия, – махна с ръка, преводачът. – В съседното село изчезна сателитният интернет. Дадохме им нови настройки с димни сигнали.

Гошо коментираше в група от приятели:

– Ето Слави е добър музикант и може да приеме уменията си за даденост. Така може да се опре на минали постижения, без да полага максимални усилия.

– Да, но това може да доведе до небрежност, грешки и неизпипано изпълнение, – възрази Трифон.

– Всеки уважаван диригент може да признае опустошителните последици от това отношение, – подкрепи го Петко. – Той трябва да настоява за повече репетиции, особено за тези произведения, които оркестрантите познават много добре.

– Ясно е, че е негова отговорността да ги предпази от неангажирано изпълнение и минимални усилия при свиренето им, – усмихна се Валери.

– Той трябва да се старае да извлече максимума от своите музиканти и така се получават най-добрите изпълнения, – наблегна Жоро.

– За това най-добрите музиканти се упражняват непрекъснато, преглеждат и изучават парчета, които са свирили преди, подхождайки към всяко изпълнение, сякаш го свирят за първи път, – отбеляза Трифон.

– Този модел можем да въведем и в нашия духовен живот, – каза Христо. – За да останем победители, трябва да останем „силни в Господа“ и да облечем „пълното Божие въоръжение“.

– След като сме постигнали победа, лесно можем да се отпуснем и да станем уязвими, – допълни Максим.

– Какво, какво? – попита недоразбрал Гошо.

– Това означава да бъдем подготвени всеки ден, като се моли, изучаваме Библията, за да бъдем оборудван с „меча на Духа, който е Божието слово”. Нужно е ежедневно да търсим силата и помазанието на Духа и да упражняваме властта, която Бог ни е дал, – поясни Христо.

А Максим добави:

– Нека бъдем нащрек. Да стоим готови всекидневно, за да не бъдем слаби и безпомощни в трудни времена.

Надка целуна мъжа си и тичайки надолу по стълбите му припомни:

– Като станат децата, направи им сандвичи и им дай малко грозде.

Гроздан отиде в кухнята и веднага се зае с приготвяне на храната. Той знаеше, че децата, докато още са сънени, тичат веднага на масата и искат да ядат.

Не мина много време и двамата братя се появиха.

Бащата поднесе чинията със сандвичите, но Кирил направи кисела физиономия:

– Как очакваш да ги ядем такива?

– Че какво им има? – попита бащата.

– Мама прави сандвичите във форма на мечета и зайчета, – поясни Здравко.

Гроздан опита да оформи сандвичите по желания образ, но не се получи. Те се начупиха на произволни парчета и според децата:

– Сега изобщо не стават за ядене.

Отчаян бащата им поднесе грозде, но разряза чепката на половина по дължина.

– И как мислиш, че ще го ядем това? – попита възмутен Здравко.

– Не можа ли да ни го разкъсаш на по-дребно?! – добави Кирил.

– От къде да знам за тези ваши капризи? – вдигна ръце Гроздан. – Защо храната трябва да има специфична форма? Нали вкусът е същия?

Двете момчета обърнаха гръб към масата.

– Недей те да капризничите, просто яжте каквото ви е сложено! – извика Гроздан.

Но това не помогна.

– По-добре да умрем от глад, вместо да ядем това … – Кирил изгледа с отвращение жалките остатъци на масата.

Двамата братя се изправиха и тръгнаха към стаята си.

Политиците се бяха събрали на молитвена закуска.

Изведнъж сградата бе разтърсена от мълния.

Водещият тихо каза:

– Днес сме се събрали да се молим …., нали знаете.

Оглушителен гръм оглуши всички в залата.

– Нека си припомним, че единството …., – президентът не успя да довърши, защото мълния отново удари сградата.

Токът спря.

– Никога не съм виждал подобно нещо, – обади се министър председателят под голямо парче, което се бе откъснало от тавана на залата.

– Защо светкавицата удря само тази сграда? – обади се уплашено друг. – Защо не пада върху другите наоколо?

Странно, но малката буря се бе образувала точно на тази зала, където се бяха събрали политиците. А светкавицата удряше отново и отново.

Щом политиците уплашено се изнизаха от залата и напуснаха сградата, бурята внезапно спря.

Някога живееше Петър Войников. Той бе славен войн. Бе участвал в не една битка. Нагледал се бе на кръвопролития, несправедливост и жажда за повече надмощие.

Изведнъж в страната, в която живееше Петър, войната изчезна. Сякаш никога не е имало спорове за парче земя или власт. И военни не бяха вече необходими.

Петър продължаваше да си живее. Той не бе горд или избухлив и хората го възприемаха като един от тях.

Те знаеха на теория, за какво е необходима армията и военните, но не намираха смисъл да поддържат такива. Бе останал само Петър и за тях не представляваше трудност да го издържат.

Един ден Войников обяви:

– Искам да обуча поне един човек.

– За какво ни е втори войн? – попитаха го хората.

– Един човек, както и да е, но да имат втори, който нищо не прави, това е пълна лудост, – мърмореха мнозина.

Един от по-възрастните мъже взе думата:

– Защо да не му позволим да обучи един човек? В това няма нищо лошо. Но нека ни докаже, че този негов ученик ще ни бъде необходим.

Останалите се съгласиха и предложиха на Петър да изложи своите аргументи.

На следващата сутрин Войников се яви и всички впериха поглед в него, очаквайки да чуят, какво ще каже в своя защита.

– Още един военен при положение, че няма война, – почеса се по брадата Петър, – може да ви изглежда прекомерна проява на нещо, което няма смисъл. Но войната не е ли същото? Нужна ли е война, когато всяка ситуация може да бъде решена по мирен път?

Хората заклатиха глави в знак на съгласие.

– За това, – Петър извиси гласа си, – ще науча моят ученик да живее в мир. През всичките тези години, когато бях между вас, аз се научих на това умение и искам да го предам на някого.