От другата страна на реката, пътят пълзеше нагоре към Гарвановия камък. Янко се загледа в циганската махала. Тя представляваше къща до къща, без дворове. Липсваха и улици.

От там се чуваше биене на тъпан и пискащия звук на зурна.

Не знам защо на тези къщи им викаха „коптори“. Циганите бяха изтикани извън селото, в това жалко и пустеещо място.

Не веднъж Янко си задаваше въпросите: Защо тези хора бяха изолирани? Защо не ги допускаха в селото да живеят?

Днес Янко срещна Досьо. Циганинът носеше някаква бохча.

– Досьо, къде си ходил?

– Сякох дърва на Бальовица, а после на бай Стефан му помагах да заздрави дувара откъм Керемидчиеви. Та те ми дадоха малко хляб, сирене и малко месо. Жената и децата много ще се зарадват.

– Преди малко се загледах във вашата махала, – каза сериозно Янко.

– И какво ѝ е на махалата ни? – попита циганина.

– Нямате дворове, нито улици, – сподели наблюдението си Янко.

– Дворът е златна обица, но за заможен чиляк, – подсмихна се Досьо.  – На нас за какво ни е ? Не разпрягаме коли, не връзваме добичета, нямаме хамбари, нито отъпкваме харман, имаме си само две ръце. С тях и без двор си плетем кошници и рогозки, калайдисаме чуждия бакър или помагаме на някого за едно парче хляб.

– Е, как всички са се сдобили с земя, орат, сеят, жънат? Има за тях, има и за държавата. Само вие сте останали с две ръце?! – вдигна вежди недоумяващо Янко.

– Хм, – засмя се циганинът. – Когато другите са добивали земя, ограждали са с плет домовете си, ние циганите сме били на път с катуна. Обикаляли сме да веселим парвенютата. Гледахме да краднем нещо, я кокошка, а някое теле или шиле. Такава е нашата, циганска. На нас ни дай тъпани и дайрета, зурни и кларинети. Тогава ела гледай жените какви кючеци друсат, – засмя се Досьо, махна с ръка и потегли да нахрани домочадието си.

Янко дълго време гледаше след него и все още не можеше да разбере: Как  при такъв неподреден и объркан живот успяваха да оцелеят?

Попитайте кой да е израилтянин къде да е по света: Коя храна е „най-израелска“?

И вероятно ще получите един от двата отговора: „Бамба“ или „Птитим“.

Но какви са тези ястия и защо са типични за Израел?

„Бамба“ е най-известното израелско лакомство. Трудно може да се обясни, какво е то, но на вкус прилича на фъстъчено масло, а по консистенция е едновременно меко и хрупкаво.

Ядат го навсякъде, от нулева до сто годишна възраст.

То е много популярно сред децата. Според легендата името „Бамба“ е измислено, за да могат малчуганите да го произнасят. Това е смес от еврейските думи „има“ (אמא) и „аба“ (אבא) – мама и татко.

„Птитим“ е известен в света като „израелски кускус“, тук той се нарича פתיתים, което се произнася като п-ти-тим.

Това е един прекрасен пример за изобретателност и предприемчивост, неразделна част от историята на Израел.

През 50-те години на ХХ век в Израел царувала бедността и нямало от къде да се вземе ориз.

Легендарният премиер министър на Израел Давид бен Гурион се обърнал към популярна компания, производител на хранителни продукти, да измислят начин да заменят ориза.

И тогава те изобретили „птитим“, което представлявало малки печени парчета макарони.

В парка бе тихо. Сякаш хората се бяха изпарили. Времето беше хубаво и създаваше условия за размисъл.

Пламен седеше на пейката зареял поглед във високите дървета. До него седеше Цветан и чоплеше с маратонката си дребния чакъл край пейката.

– Разбери не мога повече, – каза Пламен. – Никога не съм предполагал, че такъв проект ще стигне до задънена улица, а колко обещаващо изглеждаше от начало.

– Нали каза, че е имало хора, които са се отдръпнали по-рано, ти защо не го направи? – попита Цветан.

– Надявах се……, очаквах….. – махна с ръка Пламен.

– Знаеш ли при нас има един много интересен начин за ловене на раци, – усмихна се Цветан.

– Каква е връзката, с моето положение? – намръщи се Пламен.

– Има много общо, – каза Цветан, – сега слушай. Закачаме парче месо, в повечето случаи пилешко на дълга връв и я хвърляме във водата. Когато ракът започне да дърпа връвта, започваме бавно да я изтегляме. Раците се хващат здраво за месото и попадат в капан.

– Е, и? – нетърпеливо се обади Пламен.

– Този метод действа безотказно, – започна убедително Цветан, – само защото раците не знаят кога да се откажат. И с нас се случва така. Хващаме се здраво за някой тежък товар в този свят и полагаме огромни усилия, за да го задържим.

– Да, вярно е, – съгласи се Пламен, – често се вкопчваме в проблемите и се опитваме сами да ги разрешим.

– Тогава губим хоризонта – плесна с ръце Цветан – и не проявяваме достатъчно мъдрост, за да се пуснем и освободим от примката.

– Лесно е да се каже, – измърмори Пламен.

– Трябва да признаем своето безсилие и да възложим проблемите си на Бога …..

– Да, но ….., – Прекъсна го Пламен.

– За да го направим, – каза възторжено Цветан, – трябва да се откажем от желанието си да контролираме неговото решаване. Тогава Господ ни дарява с мир, който надхвърля нашите разбирания и ни извежда от мрака.

– Да, прав си, – съгласи се Пламен. – Трябва да се пусна от проблема, в който съм се вкопчил и да ги възложа на Бога.

Кочаните предварително се разцепват на две.

След това половинките се слагат в тенджера и се заливат с вода.

Когато водата закипи, в тенджерата се добавят чаша мляко и едно прилично парче масло.

Царевицата трябва да къкри още осем минути след това.

И всичко е готово!

Готовите половинки поръсете със сол.

Приятен апетит!

Преди да видим нещо наяве, ние го виждаме в ум си.

Животът не е безполезна руда. От тъмнината се добива желязо, което издържа поредния удар. Така то става прекрасно и полезно парче.

Бог ни изпраща видения, а после ни води в долината, за да ни приведе в съответстващия вид, да ни поочука малко. И ето в тази долина много от нас падат духом и се отказват от всякакви видения.

Всяко видение става реалност, ако имаме достатъчно търпение. Помислете колко много време има Бог в запас! Той никога не бърза, а ние ужасно бързаме.

Открило ни се е нещо забележително и славно и …ние се впускаме в бой, но видението веднага не става реалност.

Бог трябва да ни прекара в долината през огън и вода, за да се получи от нас това, на което Бог може да довери не видението, а самата реалност.

От този момент, когато Бог ни открива нещо, Той не престава да се труди, докато не ни доведе до съвършенство. А ние отново и отново се теглим от ръцете Му и се опитваме нещо от себе си да изковем.

Видението, което ни изпраща Бог не са въздушни замъци. Той ни показва, какви иска да ни направи.

Позволете Му да ви сложи на грънчарското Си колело и да ви върти, както Му е угодно, тогава от вас ще се получи, това, което ви е изявено във видението.

А в същото време не се обезкуражавайте и не падайте духом. Ако Бог нещо ви е открил, можете със всички сили да се борите да се задържите на предишното ниво, но при вас това няма да се получи….. Бог няма да ви даде спокойствие.