Много е лошо, когато човек не може да прецени правилно размерите на дадено съоръжение.

Шон Кунъмут бил шокиран, когато видял шофьора на камиона, превозващ багера, с висока скорост да минава под мост, който бил твърде нисък.

Не е чудно, че е имало сблъсък, а парчета от бетон са се изсипали в различни посоки. Чул се грохот, сякаш нещо се взривило.

Служителите от транспортния отдел, които изследвали моста, открили, че пет бетонни греди били повредени, но всичките щети не са опасни и съоръжението скоро ще бъде ремонтирано.

Пържените картофи са част от вечерята на много семейства. Ако вашето семейство не е изключение в това , опитайте да икономисате време и олио, като приготвите картофите така във фурната.

Първо измийте картофите. Направете нарези на тях, а в тях поставете парченце масло. Подправете със сол и добавете подправки.

40 минути във фурната при 220 градуса и всичко е готово.

В разрезите можете да сложите някакъв пълнеж, като свинска мас, масло или парчета топено сирене.

От другата страна на реката, пътят пълзеше нагоре към Гарвановия камък. Янко се загледа в циганската махала. Тя представляваше къща до къща, без дворове. Липсваха и улици.

От там се чуваше биене на тъпан и пискащия звук на зурна.

Не знам защо на тези къщи им викаха „коптори“. Циганите бяха изтикани извън селото, в това жалко и пустеещо място.

Не веднъж Янко си задаваше въпросите: Защо тези хора бяха изолирани? Защо не ги допускаха в селото да живеят?

Днес Янко срещна Досьо. Циганинът носеше някаква бохча.

– Досьо, къде си ходил?

– Сякох дърва на Бальовица, а после на бай Стефан му помагах да заздрави дувара откъм Керемидчиеви. Та те ми дадоха малко хляб, сирене и малко месо. Жената и децата много ще се зарадват.

– Преди малко се загледах във вашата махала, – каза сериозно Янко.

– И какво ѝ е на махалата ни? – попита циганина.

– Нямате дворове, нито улици, – сподели наблюдението си Янко.

– Дворът е златна обица, но за заможен чиляк, – подсмихна се Досьо.  – На нас за какво ни е ? Не разпрягаме коли, не връзваме добичета, нямаме хамбари, нито отъпкваме харман, имаме си само две ръце. С тях и без двор си плетем кошници и рогозки, калайдисаме чуждия бакър или помагаме на някого за едно парче хляб.

– Е, как всички са се сдобили с земя, орат, сеят, жънат? Има за тях, има и за държавата. Само вие сте останали с две ръце?! – вдигна вежди недоумяващо Янко.

– Хм, – засмя се циганинът. – Когато другите са добивали земя, ограждали са с плет домовете си, ние циганите сме били на път с катуна. Обикаляли сме да веселим парвенютата. Гледахме да краднем нещо, я кокошка, а някое теле или шиле. Такава е нашата, циганска. На нас ни дай тъпани и дайрета, зурни и кларинети. Тогава ела гледай жените какви кючеци друсат, – засмя се Досьо, махна с ръка и потегли да нахрани домочадието си.

Янко дълго време гледаше след него и все още не можеше да разбере: Как  при такъв неподреден и объркан живот успяваха да оцелеят?

Попитайте кой да е израилтянин къде да е по света: Коя храна е „най-израелска“?

И вероятно ще получите един от двата отговора: „Бамба“ или „Птитим“.

Но какви са тези ястия и защо са типични за Израел?

„Бамба“ е най-известното израелско лакомство. Трудно може да се обясни, какво е то, но на вкус прилича на фъстъчено масло, а по консистенция е едновременно меко и хрупкаво.

Ядат го навсякъде, от нулева до сто годишна възраст.

То е много популярно сред децата. Според легендата името „Бамба“ е измислено, за да могат малчуганите да го произнасят. Това е смес от еврейските думи „има“ (אמא) и „аба“ (אבא) – мама и татко.

„Птитим“ е известен в света като „израелски кускус“, тук той се нарича פתיתים, което се произнася като п-ти-тим.

Това е един прекрасен пример за изобретателност и предприемчивост, неразделна част от историята на Израел.

През 50-те години на ХХ век в Израел царувала бедността и нямало от къде да се вземе ориз.

Легендарният премиер министър на Израел Давид бен Гурион се обърнал към популярна компания, производител на хранителни продукти, да измислят начин да заменят ориза.

И тогава те изобретили „птитим“, което представлявало малки печени парчета макарони.

В парка бе тихо. Сякаш хората се бяха изпарили. Времето беше хубаво и създаваше условия за размисъл.

Пламен седеше на пейката зареял поглед във високите дървета. До него седеше Цветан и чоплеше с маратонката си дребния чакъл край пейката.

– Разбери не мога повече, – каза Пламен. – Никога не съм предполагал, че такъв проект ще стигне до задънена улица, а колко обещаващо изглеждаше от начало.

– Нали каза, че е имало хора, които са се отдръпнали по-рано, ти защо не го направи? – попита Цветан.

– Надявах се……, очаквах….. – махна с ръка Пламен.

– Знаеш ли при нас има един много интересен начин за ловене на раци, – усмихна се Цветан.

– Каква е връзката, с моето положение? – намръщи се Пламен.

– Има много общо, – каза Цветан, – сега слушай. Закачаме парче месо, в повечето случаи пилешко на дълга връв и я хвърляме във водата. Когато ракът започне да дърпа връвта, започваме бавно да я изтегляме. Раците се хващат здраво за месото и попадат в капан.

– Е, и? – нетърпеливо се обади Пламен.

– Този метод действа безотказно, – започна убедително Цветан, – само защото раците не знаят кога да се откажат. И с нас се случва така. Хващаме се здраво за някой тежък товар в този свят и полагаме огромни усилия, за да го задържим.

– Да, вярно е, – съгласи се Пламен, – често се вкопчваме в проблемите и се опитваме сами да ги разрешим.

– Тогава губим хоризонта – плесна с ръце Цветан – и не проявяваме достатъчно мъдрост, за да се пуснем и освободим от примката.

– Лесно е да се каже, – измърмори Пламен.

– Трябва да признаем своето безсилие и да възложим проблемите си на Бога …..

– Да, но ….., – Прекъсна го Пламен.

– За да го направим, – каза възторжено Цветан, – трябва да се откажем от желанието си да контролираме неговото решаване. Тогава Господ ни дарява с мир, който надхвърля нашите разбирания и ни извежда от мрака.

– Да, прав си, – съгласи се Пламен. – Трябва да се пусна от проблема, в който съм се вкопчил и да ги възложа на Бога.