Какво се прави, когато навън е горещо? Мнозина търсят прохлада и сенките в парка, но Славен и Тенко бяха събрали глави над Божието Слово и разсъждаваха върху един доста интересен пасаж от Него.

– В Евангелието на Матей Исус каза на своя ученик Петър: „Ще ти дам ключовете на Небесното царство и каквото и да вържеш на земята, ще бъдат вързани на небето и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небето”, – прочете стихът Славен.

– Няколко глави по-късно в Мат. 18:18 Той каза много сходни думи на другите си ученици, – отбеляза Тенко.

– И как си ги обясняваш? – попита Славен.

– Повечето хора приемат, че имат нещо общо с духовната война и връзването на дявола, но в контекст става дума авторитета на ученика, – каза Тенко, – тук дяволът изобщо не е замесен.

– Обясни по-точно ако можеш, защото и аз съм чувал подобни твърдения, но честно казано малко съм се съмнявал в тях, – сподели Славен.

– В действителност, връзването и развързването са известни технически правни изрази в древния еврейски свят, – започна да обяснява Тенко.

– О, звучи ми доста интересно! – прекъсна го възторжено Славен.

– „Да се върже“, – продължи обясненията си Тенко, – означава да се ограничи в юридически смисъл, т.е. „да се забрани нещо“. Обратно „да се развърже“ според правните закони се подразбира, че лицето е освободено, „позволява му се да прави нещо“.

– До сега не съм възприемал този стих така, – призна си Славен.

– Ето ти и един пример от еврейския историк Йосиф Флавий. Той пише, че при царица Александра от Ерусалим, фарисеите станали администратори на всички обществени дела. Те били упълномощени да прогонват или да приемат тези, от които са доволни, както и „да развързват и връзват”, но не демоните или сатана.

– Ясно, – Славен бе вече разбрал какво искаше да каже приятелят му, за това подкрепи идеята на Тенко – когато Исус използва тази терминология в Евангелията, той не говори за молитва или за духовна война.

– Контекстът е легален и термините трябва да се тълкуват в еврейския контекст от първи век, – уточни Славен. – Подобно на фарисеите на учениците беше дадено право да приемат закони, правила и норми, да позволяват и забраняват нещата в собствената си общност.

– Сега разбирам, че развиването на способността да се разбират Писанията в техния еврейски контекст ще направи изучаването на Божието Слово по-богато! – радостно плесна с ръце Тенко.

Милена и Денка се запознаха в парка. Оказа се, че живеят, не само на една и съща улица, но и в един и същи блок, но досега не се бяха срещали.

Милена се хвалеше открито:

– Работя като компютърен специалист в една фирма наблизо. В дома си има всичко, което съм искала. Учудвам се как се справяш с оскъдните си доходи?

Милена бе забелязала, че новата ѝ приятелка не носи маркови дрехи, не боядисва косата си, дори не бе гримирана.

– Доволна съм от това, което имам. Радостта и мирът са неотменима част от живота ми ….

– Сега се радваш, но мислила ли си за бъдещето си? – прекъсна я Милена.

Денка само повдигна рамене и се усмихна.

– Представи си, че се разболееш за по-дълъг период от време и загубиш работата си – започна с мрачните си догадки Милена – или твоят работодател фалира и никой друг не те наеме на работа …

– Почакай, – извика Денка, – такива неща изобщо не си представям, дори не биха ми минали през ума.

– Как така? – Милена мислеше вече, че Денка е луда. – Всеки нормален човек се притеснява за работата, здравето и поне за семейството си.

– Господ е пастир мой и няма да остана в нужда, – очите на Денка искряха.

– Ти си ненормална, – възкликна Милена.

– Възможно в твоите очи да изглеждам така, – каза спокойно Денка, – но те съветвам да изхвърлиш всичките тези „застрашаващи“ въображения и се довери на Бог.

Орелът, когато се издига на високо, не се безпокои за това, как ще прекоси реката!

Вечерта бе изненадващо тиха. Не се чуваха гуляйджийските разправии на младежи, нито музика пусната високо, на която танцуваха и общуваха млади хора от долния етаж.

Луната и звездите бяха потънали в нощта. Пълният мрак се дължеше на нахалните облаци, които бяха паркирали големите си туловища точно над нас.

Катя и Венци решиха тази нощ да се поразходят и да вечерят в ресторанта накрая на градския парк. Вечерта приканваше към интимност и споделяне.

Двамата в последно време много рядко оставаха насаме и такива мигове, като този, за тях бяха празник.

Делата, задълженията, умората, болестите и всичко останало от забързаното ежедневие, крадяха от времето, когато можеха да бъдат заедно и да разговарят.

Най-накрая стигнаха и до ресторанта, където се настаниха на една маса. Вътре в заведението хората се брояха на пръсти.

Вниманието на Катя бе привлечено от младото момче, което наливаше чашите. Младежът много внимателно и съсредоточено вършеше своята работа.

– Как се справяте? – попита го тя.

– Всеки ден, когато работя върша добро, – отговори младият мъж.

Катя бе изненадана от думите му.

– Друг на негово място, – обърна се тя към Венци, – би казал: „Ще бъда по-добре, когато се прибера у дома след работа“.

– Забележи, – Венци погледна към младежа, – той се радва, че има работа и физически е здрав, за да я върши.

– Това е различен начин за възприемане на живота, – отбеляза Катя.

– Вместо да се суети, пъшка, дори всичко да му се струва досадно и скучно, защото е прекалено повтарящо се без емоции или някакво предизвикателство, – вдигна показалеца си нагоре Венци, – той се радва, че може да извършва такава работа.

– Трябва да умеем да се радваме на това, което правим, – подчерта Катя.

– Ако не можем да направим нещо и друг върши това вместо нас, – подзе темата Венци, – трябва да се радваме и за това.

– Имаме нужда от промяна в мисленето си, – наблегна Катя.

– Започваме от днес, – плесна ентусиазирано с ръце Венци. – Стига сме се оплаквали, нека се веселим и пеем!

Празник е. Хората по различен начин се отнасят към него. Едни се радват, че на този ден почиват, но малцина се замислят какво точно празнуват.

Денят е 24 май – ден на славянската писменост.

Десислава и Младена се разхождаха сред оживените маси изпълнили главната улица и градския парка. Момичетата разговаряха и разсъждаваха върху сериозна тема.

– Днес, в свят на информационни технологии и комуникации, какво е мястото на това дребно нещо, което приемаме като даденост, наречено писменост? – попита Десислава.

– Представи си свят от неграмотни хора, – засмя се Младена. – Такива се срещат и днес в нашия 21 век, но имам предвид друго. Говоря за онези умни хора, които знаят и могат много, но нямат писменост. Какво биха правили? Как ще оставят знанията си на следващото поколение?

– Е, имало е и така наречената племенна или родова памет, която се е предавала от уста на уста, – вметна Десислава.

– Но колко приказки, разкази и постижения на човешкия ум са забравени и не могат да бъдат възстановени, защото не са били записани, – подчерта дебело Младена.

– Древните шумери са създали пиктограмите, което може да се смята като начало на човешката култура, – изтъкна Десислава. – Само че използването на тези означение е било много трудно за повечето и хората започнали да използват символи. Така се се появила гръцката и латинската, да не говорим за Финикийската азбука и Египетска йероглифи, които не се използват вече.

– Забележи, – вдигна показалеца си нагоре Младена, – гръцката и латинската писмености са станали основни в Европа. Така се сложило началото, да се записва всичко, което знаели и откривали.

– Но дошло време, когато се появило християнството, – продължи с разсъжденията си по-нататък Десислава. – И освен латинската и гръцката писменост се наложила и еврейската. Така се появила триезичната догма.

– Да, но в света не съществува само един народ, а и всички тези националности не говорят един и същи език, – не остана назад Младена.

– Кирил правилно е осъзнал, че за да разбират християнството славянските народи, между които били изпратени, за да бъдат прибавени към Христовото тяло, – наблегна Десислава, – тези множества от хора е трябвало да разбират Богослужебните книги и охотно да участват в литургиите провеждани в църквите.

– Лично аз мисля, – заяви Младена, – че писмеността е най-голямото човешко постижение.

– Без него днес, – заключи Десислава,  – нямаше да има книги, от които да се учим; коли, с които да се придвижваме; компютри, без които днес трудно караме в нашият 21 век, век на информационните комуникации.

Стопли се и хората плъзнаха като мравки навсякъде. И в близкия градски парк беше шумно, но Таньо бе намерил едно прикътано местенце и бе седнал на една пейка.

Тъгата и болката го бяха хванали с безпощадните си лапи и извиваха душата му. Спомените се редяха един след друг , но и те не му даваха мира.

Изведнъж чу зад гърба си глас:

– Таньо, не съм те виждал отдавна. Все се спотайваш и криеш някъде.

– А, Стамене, ти ли си? Ала седни. Тук е тихо и спокойно.

– Какво си увесил нос? – погледна го с проницателно Стамен. – Защо бягаш от хората?

– Какво да правя? – наведе глава Таньо. – Знаеш, че моята Господ я прибра, децата се пръснаха и …

– Я се стегне, Рена и Тодор вярно, че отидоха надалече, но ще дойдат, ще те навестят. Няма да те оставят така.

– Докато беше жива майка им, често си идваха, ама сега ……, – очите на Таньо се напълниха със сълзи.

– Деца са ти, ще дойдат, – опита се да го окуражи Стамен.

– А, не вярвам! Не съм им мил аз на тях, – заподсмърча Таньо.

– Нали си ги отгледал. Трудил си се за тях. Не си ги оставил гладни или голи.

– Чужди си бяхме още като бяха деца, че сега тепърва ли ще се сближаваме?!

– Как чужди, нали са ти чеда? – недоумяваше Стамен.

– Ех, – въздъхна Таньо, – едно време тичах да работя, кариера правех. В къщи се прибирах само да ям и спя.

– Ние мъжете сме така, – натърти Стамен. – Работа, работа и никакво спиране.

– Хубаво ми викаше жената: „Таньо, поговори с децата, иди с Тодор на разходка, покажи му някои неща като на мъж. Рена се цупи, че не си щял да идеш да я гледаш, дето играела в някаква сценка в културния дом“.  Ама аз, не та не,  трябва да работя, кариера да градя.

– Можело е да им отделяш малко време на децата,  – съчувствено каза Стамен.

– И аз тъй си виках: „Да свърша това, пък после и тях ще видя“. Ама това свършване нямаше. Моята все ме кореше и викаше: „С децата си можеш да говориш и общуваш, когато те търсят, а не когато ти е кеф“.

– Знам, че си бил уморен, – махна с ръка Стамен, – но какво толкова, ако си им отделял по няколко минути, поне да разбереш, как са изкарали деня“?

– Тогава бях егоист. Мислех си: „С децата жената да се разправя, какво са ми гракнали на главата“. А сега съм сам. Няма кой и да ме напсува, камо ли да ми рече добра дума.

Стамен го гледаше състрадателно и не намираше с какво да го утеши.