Това в една отвратителна бяла стая. Уж се говори за по-добро отношение към болните, но болниците продължават да бъдат в ужасно антисептично бяло.

Явно в медицинското обслужване не се прилагат изследванията потвърждаваща, кои цветове успокояват. Това е един „безличен“ подход към лечението, архитектурните решения и отношението към болката и паниката на болните.

Сотир и Милена вечеряха с болничната храна. Това бе някакво месо плувнало във воднист кафеникав сос, клисав грах, пръснат върху коравото като камък пюре от картофи и парчета ябълка, които бяха загубили цвета си.

Подобна храна обясняваше разнообразието от бисквити и чипс разхвърляни по леглото.

Милена се беше поизправила. На най-неудобните места от тялото ѝ стърчаха тръбички, а Сотир беше издърпал стола и използваше леглото ѝ за маса.

– Искаш ли нещо да ти донеса? – попита Сотир.

– Не се притеснявай. А ти как се оправи днес? – попита на свой ред Милена.

– Добре, – изломоти Сотир, явно не искаше да споделя за разправиите в работата си.

Той я наблюдаваше и забеляза колко бе отслабнала. Би дал всичко за да се размени с нея, за да не я гледа как се измъчва и гърчи ден след ден.

Милена сякаш прочете мислите му и тихо пророни:

– Съжалявам, – искаше да добави, „че ти причинявам всичко това“, но замълча.

– Какви ги говориш? – Сотир не можеше да се отърси от мисълта, че тя е в това ужасно състояние заради минали негови дела. – Да не би ти да си виновна за всичко това?

– Как ще платиш за операцията? – попита Милена, въпреки че знаеше каква огромна тежест е това за него.

– Не се притеснявай.

– Спестяванията ни са на привършване, – Милена с мъка прикри отчаянието си в гласа.

– Ти мисли само за това как ще оздравееш и ще се оправиш, – нежно каза Сотир.- С финансовия въпрос се заемам аз, не се притеснявай.

Стомахът му се бе свил на топка от безпокойство. До сега през всичките години, докато бяха заедно, той не я бе мамил в нищо, но сега само за няколко минути изрече две лъжи:

– Прическата ти е супер. … А тази ли? Тя изобщо не е по красива от тебе, – каза Сотир, когато двамата разглеждаха едно списание.

– Мили, – Милена му се усмихна по начина, с който сгряваше душата му.

– Да?

– Всичко ще се оправи, – И макара тя да вярваше в това искрено, Сотир не можеше да се отърси от страха, че най-лошото им предстои.

Евлоги свърши със сандвича и смачка салфетката.

– Смяташ, че това е опит на тази групировка да се добере до радиоактивните материали, за да си направят бомба? – попита Евелина.

– Какво друго може да бъде? – вдигна рамене Евлоги. – Знаем, че от година искат да се доберат до тях. Никой не очаква, че може да намери хранилище с природен  плутоний. Единствения шанс е да използват нечие откритие в тази насока.

– Това е терористично оръжие. При експлозията му ще загинат много повече хора, в сравнение с тези, които ще се разболеят от лъчева болест, – скочи Камен.

– Само да се спомене за радиоактивно замърсяване и ще настъпи паника в цялата страна, – засмя се Димо. – Спомняте ли си какво стана с антракса? Хората тичаха да се запасяват с лекарство против него.

– За съжаление, – обади се отново Евлоги, – конкуренцията при медиите ги принуждава да използват сплашване, за да продават място за реклама. История за атака с атомна бомба, ще накара пресата да влеят чувство на обреченост, а това ще помогне на терористите да всеят страх.

– Трябва да знаете, че медиите не са независими, – подхвърли Камен. – не става дума за влияние от една или друга партия, което да унищожи обективността им. Собственият ни консуматорки манталитет допусна медиите да се кооперират с търговците за реклама на какво ли не.

– Има редактори и директори на новинарски емисии, – започна да обяснява Димо, – които с нетърпение очакват терористична акция, самолетна катастрофа или убийство на известна личност, за да надуят тиражите и да вдигнат цените на рекламата.

–  Докато рекламодателите субсидират медиите,  – засмя се Евлоги, – пресата винаги ще търси негативното.

– Тогава каква е алтернативата? – попита Евелина. – Там, където държавата  се меси в новините, хората не получат нищо друго освен пропаганда.

– Не знам, – призна Евлоги. – Ядосвам се, че когато няма истински новини за отразяване, медиите търсят просто да всеят някакъв страх. Всяка година умират хиляди тийнейджъри, но рядко едно убийство се превръща в национална трагедия. И това става не защото този младеж е по-важен от другите, а защото подробностите около смъртта му подхранват нечии интереси.

– Звучи доста брутално, – отбеляза Димо, – но не мога да го отрека.

– Всичко това е толкова тъжно, как хората не могат да го осъзнаят? – гласът на Евелина звучеше безпомощно.

Каквото и да коментираха, фактите бяха налице. Едни дърпат конците, други ги подкрепят, а останалите трябва да търпят и да се съгласяват.

Веднъж на един параход възникнал пожар. Сред пътниците настъпила паника. Един златотърсач от Калифорния се връщал с този кораб у дома. Той привързал своето съкровище на кръста си, надянал спасителния пояс и се надявал така да доплува до брега.

Когато се готвел да скочи във водата към него изтичало момиченце и с отчаяния започнало да вика:

– Спасете ме! Аз нямам баща, който да ми помогне. Не мога да плувам. Много ви моля, спасете ме!

Мъжът виждал пред себе си прекрасно детско лице, обляно в сълзи и две уплашени детски очи. Какво да прави? Погледнал към чантата си със златото, а след това към нежната детска ръка, хванала се за него.

В главата му се завъртели противоречиви мисли: “ Не мога да спася и двете. Трябва да оставя златото или детето“.
Мъжът решително хвърлил златото във водата и хванал детето за ръка. Последвал скок. Неимоверни усилия, отчаяна борба, но двамата благополучно стигнали до брега. Стигайки до брега, мъжът паднал в безсъзнание.

Когато златотърсачът дошъл в съзнание, усетил, че момиченцето разтрива гърдите му. Нежното лице на детето било покрито със сълзи.

Сега това дете му било много скъпо. Той го е спасил, но е загубил съкровището си, което е събирал с много труд, в продължение на много години, дори с цената на живота си.

В света се чуват милиони гласове, стенанието на измъчени сърца, погиващи в греха и множеството пороци. Те викат: „Помогнете ни, спасете ни!“

Хвърлете вашите временни съкровища, човешките души са много по-скъпоценни! Предайте се на Господа и той ще направи от вас инструменти за спасение на хората.

Спасението на душата винаги е била и винаги ще бъде най-висшата цел на човешкия живот. Всеки християнин трябва да счита за своя основа цел спасяването на погиващите, а всичко останало – средство към тази цел.

Страхът му даваше кураж. Беше решил да ѝ каже, че се виждат за последен път сутринта.

Когато слязоха да закусват Благой започна предпазливо:

– Беше чудесно, дори прекрасно, но май е време да ….

– Какво? – погледна го косо Андряна.

– Да приключим и да сложим черта до тук.

– Каква черта? За какво говориш? – Андряна го погледна изпитателно.

– Ан, не създавай допълнително трудности, – изпъшка Благой, – знаеш каво има в предвид.

– Какво знам? – Андряна се поизправи на стола и предизвикателно го изгледа.

– Трябва да престанем …… – на един дъх изтреля думите Благой и замря.

– И защо? – попита Андряна, – Нима не си прекарваме страхотно? Да не би нещо да съм сбъркала или се опитваш да ме оставиш?

– Не съм искал да те изоставя, – смутено каза Благой, – от къде ти идват такива мисли в главата.

– Не те разбирам, – Андряна протегна ръка към него и го погали по главата. – Добре де, повече няма днес да те закачам, – и дръпна ръката си като опарена, като видя колко е изнервен. – А, исках да те помоля …… ще ме закарш ли днес до столицата, нали се прибираш и без това, имам да свърша малко работа там.

– Няма да мога, – раздразнено отговори Благой.

– Защо, аз няма да ти преча?

– Ами ….защото ….може някой да ни види.

– А, да! Аз си трая на мястото, а ти идваш, когато можеш. Спокойно няма да дойда в дома ти, просто се уговорих с една приятелка, първо ще отидем на пазар, а после можем да гледаме и някой филм.

– Добре, – Благой въздъхна облекчено. – Ще те закарам до гарата.

– Мразя влаковете. Освен това, вероятността да те види някой приятел с мен е почти нулева. Няма да ме свалиш в центъра, а малко по-рано.

– Ан, няма да те закарам.

Андряна усети паника у Благой.

– Днес не може, ще те познае някой.

– Е ще мина за някоя твоя пациентка, на която помагаш, да отиде до някъде.

– Ан, казах не, – Благой пое дълбоко въздух. – Трябва да поговорим.

– Хайде, ще поговорим в колата, – настоя Андряна, – говоренето е загуба на време.

Тя се опита да го прегърне, но той я отблъсна, макар и не много грубо.

„Ще я закарам, а по пътя ще си поговорим“, – помисли си Благой.

Той искаше да сложи край на тази лудост и да продължи живота си, както преди. Беше му трудно, Андряна щеше да му липсва, но вероятно след седмица всичко щеше да изглежда като отдавна преминал сън.

“ Нямаше да има засегнати, – реши в себе си Благой, – Сара нямаше да научи, нито децата“.

Бракът му щеше да се запази. Дори не бе му минало наум, че може да засегне Андряна. Той скъсваше с нея и край, другото си е нейна работа.

Километри от паяжини оплели жителите на австралийския град Гоулберн. Милиони паяци с паяжините си са забулили улици и домове. Това предизвикало паника сред местните хора.
Учените наричат това явление „Косите на ангела“, тъй като паяжините приличали на къдрици на ангел. Но самото явление съвсем не е толкова очарователно.
Първоначално над града направо от небето започнали да се спускат голямо количество малки черни паяци, а после те изплели толкова много мрежи, че населеният пунк се оказал „опакован“ от тях.
Това „паяково покривало“ скоро се стопило, а паяците се пръснали и хората се успокоили.
Учените обасняват това явление с „колебание на числеността“. Когато паяците станат прекалено много, те ставали по-забележими, особено след като вятърът е довял още от тях в този град.