Мишо мърмореше:

– Мразя къмпингуването.

– Защо? – попита го Асен.

– Не харесвам вятърът и дъждът да блъскат по веещия се брезент. Веднъж преживях дълга, безсънна нощ заради дъжда, който постоянно блъскаше по люлеещата се палатка.

– На мен ми харесва с палатка, защото където искам отивам, – сподели Асен. – Готвя си на огън. Гледам звездите.

– Да, но все някога палатката се износва, губи водоустойчивостта си и трябва да се подменя, – отбеляза Мишо.

– Какво толкова? – засмя се Асен. – Купуваш си нова.

Подобно на палатките за къмпинг, нашите земни тела трябва да издържат на сурови и понякога екстремни условия. И се изтощаваме.

Ние копнеем с нетърпение „да се облечем в небесното си жилище“, нашите обновени, славни тела. Това вечно жилище, което няма да се износи, защото е „неръкотворно построено“.

Независимо дали стенем или се наслаждаваме на живота , дали нашата „шатрата“ устоява на бури или бързо се износва, нека уповаваме, че един ден ще бъдем „у дома при Господа“. Тогава „смъртното“ ще бъде „погълнато от живота“!

Сезоните пожари са нещо кошмарно, но неотдавнашният такъв бе изключителен по мащаба на разрушенията, които бе причинил.

– От къде пак дойде това чудо? – мълвяха малкото оцелели от пожара.

Дошлите да помагат, с каквото могат, констатираха:

– Сушата и високите температури са допринесли за разпространението на огнената стихия.

Много хора бяга загинали, броя на изчезналите не бе малко.

Хиляди къщи бяха разрушени.

Групата от помощници започна да се изкачва нагоре към върха на близката височина, за да огледат по-добре пораженията.

Когато минаха през един от жилищните райони, видяха семействата останали без дом как се гушеха в брезентови палатки.

Пътят бе изпълнен с дупки. На някои места доста криволичеше.

Когато се изкачиха горе това, което видяха, буквално ги шокира.

– Пълно унищожение, – възкликна един от мъжете.

– Вижте, – ръката на Диляна сочеше самотно червено цвете, единственият признак на живот на фона на саждите и руините. – Каква красота сред пепелта.

– Наистина, колкото и тъжно да е това, което виждаме, – каза окуражаващо най-младият сред тях, – Господ е жив и могъщ.

– Дори в трудни ситуации, Той гледа да ни зарадва, – добави друг.

Бяха минали доста години, откакто Добри напусна родното си място. Дрехите му не овехтяха и обувките му не се скъсаха.

Когато го питаха:

– Къде отиваш?

– Каква е целта на пътуването ти?

Той простичко отговаряше:

– Търся градът, чийто архитект и строител е Бог.

Докато следваше Бог в живот си, той живееше в палатка, която постоянно местеше от място на място.

Никъде не се установи. Не позволи никое място да бъде за негово постоянно пребиваване.

Целите, надеждите и мечтите на Добри се бяха превърнали в движещата мотивационна сила в живота му. Те бяха насочени към вечния му дом, който нямаше да го разочарова.

И накрая, когато влезе през портите на този Град, Добри възторжено възкликна:

– Намерих го! Това е много повече, от очакването ми.! Всички дни и нощи на скитане с палатката си заслужаваха.

Това бе Градът надхвърлящ мечтите му. Той бе построен от самия Бог.

Нямаше по-добър музикант от него в околността. Става въпрос за Еленко Стефанов, млад обещаващ певец и инструменталист. Самият той умееше да свири на няколко инструмента, а песните му щом се запееха, ставаха хитове.

Един ден Еленко чу, че е дошъл някакъв, който разпънал палатка накрай града и щял да говори за Исус Христос и Неговото изкупително дело за цяла седмица.

Музикантът не се интересуваше от такива неща, но любопитството му не го оставяше намира и той реши да иде, за да види, какво правят там.

– Никой не може да ме промени, – каза си той. – Едва ли такива, като този новодошъл ще ми промият мозъка.

Първата вечер Еленко се върна веднага, щом стигна входа на платката. На следващата вечер, надникна, но не остана. Едва на третата вечер, превъзмогна това, което го дърпаше назад и изслуша една от проповедите на мисионера.

Докато слушаше, Еленко бе изобличен за настоящото си състояние. За първи път той се почувства като грешник.

– Да останали такъв, какъвто съм? – запита се той. – Не, това би било пагубно за мен.

На четвъртата вечер Еленко прие Господ Исус за свои личен Спасител. Неверието му се стопи.

Реакцията от приятелите му и тези, които го познаваха не закъсня:

–  Да не си полудял?!

– И ти ли се върза на тези глупости?

Но Еленко остана непреклонен. Той още по-настървено защитаваше вярата си в Бога.

Един ден при Еленко дойде един от уважаваните и начетени мъже в града. Той започна още от вратата:

– Да не си превъртял? Коренно си се променил, не приличаш на себе си. Вразуми се.

– И да ви обяснявам, едва ли ще ме разберете, – кротко каза Еленко. – За да проумеете, какво точно е станало с мен трябва да се покаете.

Гостът тресна вратата и напусна дома на доскоро известния музикант, но Еленко не се отчая. Той имаше такъв мир в сърцето, който не бе изпитвал до сега. Сега в песните му звучеше радост и надежда.

Започнаха нов строеж. Тук преди нямаше нищо. Пустош. Вятърът гонеше сухите клони и листа. Всеки пожелал да се промъкне през това място оставаше част от дрехите си по драките, а ръцете и краката му се покриваха с кървящи драскотини.

Мястото бе разчистено и дойдоха работници, строителите на бъдещото съоръжение. Фургони не бяха докарали и хората спяха в палатки или на открито. Времето бе топло.

Ръководителят на строежа погледна новата група работници и им нареди:

– Започнете да копаете тук 10/3/2.

Мъжете веднага се заловиха за работа, само един от тях започна да мърмори под носа си:

– Винаги става така, Адам и Ева съгрешиха, а заради тях сега трябва да копая. Ако не бяха се провинили, сега щях да си почивам и нямаше да огъвам гръб.

Ръководителят на строежа го чу, дойде при работника и го покани в палатката си.

– Разполагай се тук удобно, – каза му той. – Гледай телевизия. Взимай си ябълки, ананаси и банани от масата и яж, колкото ти се иска. А тук в чинията има и печено, можеш да опиташ и от него.

Работникът изненадано погледна шефа си, но нищо не каза.

– Имам само една молба към теб, – началникът на обекта присви вежди и спокойно продължи, – всичко можеш да ползваш и вземаш, само не отваряй ето тази книга.

– Че за к’кво ми е? – повдигна учудено рамене работникът.

Останал сам мъжът се наслаждаваше на дадената му свобода, какво ли не гледа по телевизията, опита от всички плодове, дори от печеното си похапна, но върти, суче, очите му все в забранената книга.

– Е, не каза, да не я докосвам, – мъжът започна да се самоуспокоява, подтискайки желанието да отвори книгата. – Рече само да не я отварям.

Приближи до нея и боязливо прокара пръсти по грапавата корица.

– Погледни, какво толкова ще стане, – мъжът долови тихо гласче, – никой няма да те види!

Работникът започна да крачи из помещението, а това немирно гласче не спираше да го подканя. Накъдето и да тръгнеше из палатката мъжът спираше пред книгата и я докосваше.

– Че кой ще ме види! – каза си мъжът, – всички са навън и работят.

Работникът не се стърпя и отвори книгата.

В нея лежеше бележка, на която пишеше:

„Грешнико, иди да работиш!“

Работникът наведе глава. Излезе от палатката, взе една лопата и се упъти към копаещите, които бяха вече преполовили работата.