Бе слънчево. Това предразполагаше за повече срещи и разговори.

Мишо и Дечо седяха в парка и тихо разговаряха.

– Знам, че си счетоводител в банка, а жена ти какво работи? – попита Дечо.

– Тя не работи.

– Как така не работи? – изненада се Дечо. – Все се занимава с нещо.

– Тя си е в къщи …

Дечо се усмихна и попита:

– Кой прави закуска сутрин?

– Жена ми, защото тя не ходи на работа.

Дечо недоволно присви очи.

– Кога става жена ти?

– Събужда се рано, защото трябва да приготвя обяд за децата. Проверява ги дали са добре облечени и сресани. След закуска, следи да си измият зъбите и да дали всичко е прибрано в раниците за училище. Буди бебето, сменя памперса и дрехите му. Кърми го и прави закуска, всичко едновременно, – безизразно изброява Мишо.

– Кой води децата ви на училище? – У Дечо вече се усещаше напрежение.

– Жена ми ги кара до училището, нали тя не работи.

– След като децата си на училище, с какво се занимава тя?

Мишо махна с ръка и веднага отговори:

– Винаги намира какво да прави, докато е навън. Плаща сметки или отива в супермаркета. Като забрави нещо се връща отново.

– С Бебето?

– Разбира се с него, – потвърди Мишо. – След като се прибере, храни бебето, сменя памперса му и го слага да спи.

– Навярно тогава идва ред и тя да си почине?

– Не, – завъртя отрицателно глава Мишо, – Докато то спи, тя мие чиниите, оправя прането и чисти из къщата.

– А ти какво правиш, след като се върнеш от работа? – иронично го изгледа Дечо.

– Почивам си. Уморен съм. Цял ден съм работил.

– А жена ти?

– Прави вечеря, сервира на мен и децата, мие чиниите, подрежда масата. Изхвърля боклука. Разхожда кучето. Помага на децата да си легнат, дава им топло мляко. През нощта става да кърми бебето, да сменя памперса му ако е нужно.

– И на това му викаш, „тя не работи“?! – Дечо бе готов да удари един шамар на Мишо, но се въздържа.

Имаше ли смисъл?!

Този човек не осъзнава какво безценно съкровище има у дома си.

Радвайте и оценявайте Вашите съпруги, майки, баби, лели, сестри, дъщери, защото тяхната саможертва е безценна.

Жената е като солта. „Присъствието ѝ не се помни, но липсата ѝ прави всичко безвкусно“!

Любен седеше отпуснато на дивна и държеше новото лекарство, което му бяха донесли.

– Какво ли може да ми помогне то? – изпъшка отчаяно той.

От кутията изпадна нагънато листче с дребен шрифт.

Любен сложи очилата и започна съсредоточено да се взира в написаното.

Списъкът от симптомите привлече вниманието му:

– Главоболие, болки в гърба, гадене, диария, косопад, често уриниране, депресия, объркване, напрежение в очите, раздразнителност и загуба на слуха … това е типичен следобед за мен! – извика той.

– Какво четеш? – погледна го изумена жена му.

– Ето, на виж! Мислех, че най-накрая са направили лекарство за лечение на симптомите ми, а то било списък със страничните ефекти.

Като отговор на запитването му, човек от фармацевтичната компания потвърди:

– Хора използващи това лекарство са над 70 години. Те се справят със страничните ефекти от много години, така че нямат нищо против да го използват.

– Но на мен не ми помага, а страничните ефекти се засилват, – възрази Любен.

– Нашата фирма сега разработва ново лекарство за противодействие на страничните ефекти ….

– Вашите „незначителни ефекти“ предизвикат кръвни съсиреци и миокардит, – недоволно отбеляза Любен.

– Какво да се прави? – възкликна човекът от фармацевтичната компания. – Ние не сме Бог.

Работата на Катя бе да разнася поръчки по домовете. Това бе доста отговорно и тя съвестно го вършеше.

Обикновено обядваше в някой ресторант или заведение, което ѝ бе по път.

Днес, когато паркираше край добре познат ресторант за нея, тя забеляза мъж. Той бе седнал на една маса и бе заровил ръце в главата си. Тя веднага усети неговата безнадежност.

Катя го приближи и двамата започнаха разговор.

– Казвам се Том, – каза мъжът. – Аз съм един жалък и нещастен бездомник. Днес искам да свърши всичко. Ще сложа край на живота си.

Катя го погледна и заяви:

– Днес не е денят.

– Улицата не ми прости, – оплака се мъжът. – Имам счупена ключица и смазани ребра. Страдам и от някои заболявания. На кого съм нужен такъв?

– Защо преди да стигнете до това положение, не си потърсихте работа? – попита го Катя.

– Извърших много престъпления, лежах съм в затвора и никой не иска да ме наеме. Остана ми само да крада или да прося.

Собственика на ресторанта бе наблизо, чу разговора на двамата и се намеси:

– Том искаш ли да работиш при мен в ресторанта?

– Наистина ли ….., – очите на Том се насълзиха.

И скоро бездомникът започна работа в ресторанта.

Собственикът на ресторанта едва ли можеше да предположи, че благодеянието му ще се окаже много по-голямо благословение за самия него.

Нено получи наскоро подарък. Той бе изненада от приятеля му.

– Не заслужавам такъв хубав подарък, – възкликна той, когато разтвори пакета и видя какво има вътре.

Данчо бе чул за стреса, който бе изпитал Нено на работното си място. Освен това той бе разбрал за проблемите му с децата и появилото се напрежение в брака му.

За това бе решил да зарадва приятеля си с подарък, за който той нееднократно му бе споменавал, но нямаше възможност да си го купи.

– Не мога да повярвам, – бършеше разплаканите си очи Нено. – Как се е сетил за мен!

Благодарност преливаше в сърцето му. Той знаеше, че нищо не може да даде в замяна, а толкова му се искаше и той нещо да направи за Данчо.

Всъщност и ние сме получили подарък, който никога не бихме могли да заслужим. Това е безплатният дар на благодатта.

Чрез нея получаваме любов вместо осъждение и милост вместо присъда.

Снегът покри всичко в бяло. Стана студено. Повечето хора стояха по домовете си и се грееха край печките си.

Симеон не се плашеше от студа. За това реши да излезе и да посети художествената галерия в центъра на града.

Очаквайки нещо необикновено, той прекрачи прага на галерията.

Вървеше много бавно. Често спираше. Изучаваше внимателно едно или друго произведение на изкуството.

Изследваше текстурата, техниката, избора и смесването на цветовете, фините, както и смелите удари на четката, нюансите.

На известните картини отделяше повече време, а за останалите си казваше:

– Мога да се върна към тях по-късно, за по-нататъшно и по-задълбочено разглеждане.

В галерията имаше портрет, който се набиваше на очи, не само със изразността си, но и нещо тайнствено, почти неуловимо. Той бе на слуга.

Тази картина предизвика интересен размисъл у Симеон:

– В галерията на безценното Си дело Господ е включил портрет на слуга, нарисуван с думи, които отнемат доста време, за да бъдат разбрани и оценени. А рамката, в която е поставен портретът, е безсмъртната Проповед на планината на Исус Христос….

Симеон се върна няколко дни назад.

Заедно със свои приятели решиха вместо да отидат на курорт, плаж или просто да се позабавляват на електронните игри, да посетят един от най-бедните квартали на града, който се намираше близо до сметището.

Преди да тръгнат купиха плодове и хранителни продукти.

Когато приближиха усетиха неприятната миризма, която се носеше от разхвърляния безразборно боклук.

Хората бяха много бедно облечени. Повечето имаха парцалите увити около тях вместо дрехи.

В този съвременен студен свят рядко се показваше милост, за това живеещите в това неприветливо място се изненадаха от подаръците на групата млади мъже, но Бог беше там с тях.