Радостина подсмърчаше тихо. Свали ръка от устните си и допря я до сърцето си. Чувстваше се съкрушена. Стисна здраво устни в опит да не се разридае. Когато това не даде резултат, тя сложи слънчевите си очила. Отиде до една пейка и се отпусна на нея, а през цялото време тихичко плачеше.

– Мамо? – повика я Маги и се приближи до пейката.

Радостина притисна ръка до устните си. Това, на което бе станала свидетел преди малко силно я разтърси. Майка бе разделена от детето си. То пищеше и искаше да се върне при нея, а жената безпомощно протягаше ръце към рожбата си. Не можеше да обясни нищо на дъщеря си, беше останала без думи от видяното.

– Мога ли да направя нещо за теб? – попита Маги незнаеща какво да прави.

– Нищо, – отвърна Радостина.

– Искаш ли да те закарам до в къщи?

Радостина отрицателно поклати глава. Още не можеше да си тръгне, краката не я държаха.

Дъщеря ѝ поседя до нея за малко. После, изглежда, засрамена попита:

– Ти тук ли ще седиш?

Това нейно „притеснение“ никак не се хареса на майка ѝ. Радостина избърса сълзите от бузите си, погледна дъщеря си през тъмните очила и разстроено отвърна:

– Да. Ще остана за малко тук.

Едва бе изрекла това и сълзите отново бликнаха от очите ѝ.

Маги изправи гръб и се обърна. В този момент Радостина разбра, че дъщеря ѝ не знае как  да реагира. Никога не бе виждала майка си в такова състояние. Не знаеше от какво се нуждае тя, а можеше само да я прегърне или да я хване за ръка, както Радостина бе правила това толкова пъти, когато ролите бяха разменени.

До сега Радостина бе тази, която даваше утеха, но не я получаваше. Маги нямаше никаква представа как да реагира в тази нова ситуация и това бе още една причина за сълзите на Радостина.

Нали децата се учеха от примера на родителите си? Защо Маги не бе научила нищо? Изглежда Радостина се бе провалила като учител. Бе дарявала утеха, но не бе научила дъщеря си да дава такава на другите.

Не е ясно къде са се целили, но снарядите попаднали в детски приют в малко виетнамско село, в което се намирала група мисионери. Всичките мисионери и две от децата били убити, няколко от останалите били ранени, в това число и осем годишно момиче.
Селяните поискали медицинска помощ от съседния град, в който имало връзка с американски войници.
Най-накрая дошъл военен лекар с медицинска сестра и комплект от медицински инструменти. Те открили, че момичето се намира в критично състояние. Ако не вземели веднага мерки, то щяло до умре от шок или загуба на кръв.
За преливане на кръв им трябвало спешно донор от същата група, която имало момичето. След бърз анализ, се установило, че никой от американците не притежава същата група, но някои от останалите деца, които не били ранени, я имали.
Лекарят, които не знаели добре виетнамски, къде с думи, къде с жестове, обяснили на уплашените деца, че ако момичето не получи кръв, ще умре.
Попитал дали някое от децата би се съгласило да даде кръв. Децата широко отворили очи и замълчали. След няколко напрегнати минути се вдигнала малка трепереща ръка, бързо се свалила и отново с вдигнала.
– Благодаря, – казала медицинската сестра, – как се казваш?
– Хан, – казало момчето.
Сложили Хан на леглото, намазали му ръката със спирт и вкарали във вената му игла. По време на тази процедура Хан лежал, не се движел и мълчал, но след минута се разплакал и бързо закрил лицето си със свободната си ръка.
– Боли ли те Хан? – попитал лекарят.
Хан поклатил отрицателно глава, след няколко секунди отново избухнал в плач и се опитал да сдържи плача си.
– Боли ли те Хан? – попитал докторът отново, но момчето отрицателно кимнало с глава.
След време редките проплаквания се превърнали в равномерен тих плач. Момчето затворило очи и захапал юмрука си, за да задържи риданията си.
Лекарят започнал да се безпокои: „Какво не е наред?“
В този момент дошла на помощ една медицинска сестра виетнамка. Като видяла страданието на момчето, го попитала нещо на виетнамски, изслушала го и му казала нещо с успокоителен тон. Момчето веднага спряло да плаче, тя му кимнала насърчително и на лицето на детето се появило облекчение.
Медицинската сестра казала на лекарят:
– Той си мисли, че умира. Не ви е разбрал. Помислил си е, че искате неговата кръв, за да спасите живота на момичето.
– Но защо се е съгласил тогава? – попитал лекарят.
Виетнамката превела въпроса на момчето и то казало:
– Ние сме приятели …..

Едно малко момиченце имало баща, който бил пилот на самолет. Веднъж те заедно летели над Атлантическ океан. Започнала буря.
Стюардът събудил момиченцето и го помолил:
– Моля, да си затегнете колана.
Самолетът се намирал в зона на турболенция.
Момиченцето отворило очи и видяло святкащи мълнии около самолета.
– А къде е татко? Той на щурвела ли е?
– Да, твоя баща е в кабината на пилота, – отговорил стюардът.
Момиченцето се засмяло, затворило очи и отново заспало.
Бог държи щурвела на нашия живот, но Той ни дава свобода къде и кога да летим. И ние често попадаме в катастрофи. Това съвсем не е изненадващо, ако отчетем, че ние сами хващаме щурвела, без да сме се научили да летим.
Бог ни познава. Той познава нашите силни и слаби страни. Знае винаги кое е най-добре за нас.
Ако Му доверим управлението на нашия живот, Той ще ни заведе в къщи живи и здрави.

Боб се облегна на младежа, почти седна върху краката му, вдигна очи и изплези език. Никола го погледна тъжно.

Преди три години бе спасил кучето от сигурна смърт и нито за миг не съжаляваше за постъпката си.

Боб бе ловджийско куче, порода ритрийвър, при това беше много красиво. Козината му бе червена с бяло на носа, под брадичката и по лапите. Пухкавата му опашка непрекъснато се размахваше. Имаше благ поглед. И много обичаше Никола.

Откакто го прибра имаше безброй спорове с баща си за кучето.

– Няма място за това куче в къщи! – викаше баща му. – Такова куче трябва да тича. Мислиш ли, че някой ще го вземе? Такова куче ще те измори. Само почакай и ще видиш.

Боб може да обикаля до изнемога целия квартал, но качеше ли се в кола или камион, държеше се прилично. Въпреки това баща му не прие животното.

Никола погали кучето и го почеса зад ушите, а гласът на баща му отекваше в главата му:

– Изправи се! Намали! Гледай напред.

Не можеше да отиде там с другите. Просто не можеше. Най-много да обиколи наблизо и да чака за вести по радиостанцията.

Издирването предната нощ бе продължило цели седем часа. По всичко личеше, че не можеха да очакват добри новини, преди да се приберат хората от охраната.

Бяха започнали да говорят по-скоро за откриване на останки, отколкото за спасяване. Сърцето му да се свиваше и  усещаше някаква празнота, безпомощност, гняв и объркване.

Как можа да се случи това? Баща му беше изчезнал с група, която съпровождаше до близкия връх.
Бяха загубили връзка късно следобед. През нощта ръмеше и беше много студено. Изпратиха екипи, които обърнаха всичо наоколо, но не откриха нищо.

Никола мислеше да пусне Боб. Животното познаваше миризмата на баща му, макар и да не се обичаха много двамата с кучето, но го предупредиха:
– Не тръгвайте сам! И вие можете да изчезнете. Не се знае, какво точно се е случило.
И Никола чакаше, но надеждата, че ще види баща си отново жив, се бе загубила ….

Една жена се отдели от множеството и изтича напред към Даниела. Това бе Дора. Тя беше дванайсет години по-голяма от Даниела, но те бяха силно привързани една към друга.

Дора беше интересен човек. Авантюристка, озоваваща се в средата на страхотни и невероятни приключение. Беше напълно независима и никой не ѝ държеше сметка какво прави и къде ходи. Тя бе всичко онова, което Даниела не беше, но много ценеше.

Дора бе облечена в избелели джинси и сива тениска. Вятърът развяваше кестенявата ѝ коса. Очите ѝ бяха пълни със сълзи. Тя прегърна Даниела и не искаше да я пусне.

Даниела трепереше. С Дора тя се чувстваше в безопасност. Обърна се назад към обхванатия в пламъци автобус и ѝ прилоша.

Тълпата я наобиколи и въпросите заваляха.

– Какво стана?

– Колко души имаше в атобуса?

– Колко от тях успяха да се спасят?

Даниела се беше уплашила и не знаеше към кого да погледне.

– Удари ни някакъв голям камион, – гласът на Даниела звучеше глухо. – Имаше още педнадесет до осемнадесет човека в автобуса.

– Познаваш ли някой от пътуващите? — попита я един едън мъж с навити ръкави над лактите.

Този автобус нямаше точно разписание, минаваше в интервал от …. до. Билетите не се резервираха предварително. Нямаше списък на пътниците.

Всяка информация, която можеха да съберат  от спасените хора бе добре дошла, както за близките, които очакваха роднините си, така и за полицията.

Даниела не познаваше никого, тя пътуваше сама в автобуса. Цялото ѝ тяло продължаваше да трепери.

– Бях седнала близо до задната врата, – каза Даниела. – Почти всички заемаха предните седалки.

Тълпата се насочи към следващите оцелели.

Пристигна пожарната и започна да гаси огъня обхванал автобуса. Всички се бяха оттеглили назад, резервоара на автобуса все още не беше избухнал.

Даниела се опита да си представи хората, която бе зърнала, когато се качи и минаваше назад, но образът бе смътен.

Чуваха се викове и плач между хората. Смъртта отново бе прибрала своите жертви. мъката и болката тегнеха като олово на това място.