Наближаваше празник, а Елена имаше болки в лицето.

Първоначално лекарят предположи:

– Може би чувствителни зъби или някой развален зъб.

При прегледа зъболекарят не откри нищо.

Медиците бяха озадачени.

Изминаха три месеца, а Елена продължаваше да страда от неагностицирана болка в лицето.

– И сега какво? – запита се тя. – Ще трябва да живея ден за ден, оцелявайки с тази болка.

Съпругът ѝ я посъветва:

– Повери днешния ден и всичко, което те тормози на Бога. Твоето оцеляване и всичко останало, от което се нуждаеш, е в Неговите ръце.

Елена падна на колене и се помоли:

– Господи, предавам живота, оцеляването и бъдещето си на Теб. Моля Те, помогни ми, …..

Като повечето деца Веска жадуваше за обичта и вниманието на родителите си, но баща ѝ обичаше повече алкохола.

За да се справи с тези отклоненията в дома си, тя се научи да жадува за храна.

Тази техника на оцеляване я подведе. От нещастна се превърна в безнадеждна.

Хранителното разстройство разруши тялото и живота ѝ.

От отличничка, вицепрезидент на студентския съюз, звезда от софбола, се превърна в отпаднала от колежа и резервна скамейка.

– Уморих се да живея живот ориентиран към постижения, – крещеше Веска.

Отчаяна за отговори, тя се регистрира в център за лечение.

Там Веска за първи път чу:

– Има само Един, който може да промени живота ти.

Тя предаде живота си на Исус. От този момент следваше Неговите напътствия за всяка стъпка на възстановяване.

Днес тя благодари на Господа за благодатта и новия си живот.

– Който не е перфектен, – усмихваше се Веска, – но е прекрасен. Само Исус може да задоволи нуждите ми за приемане, утвърждаване, одобрение и обич.

Животът в Христос наистина е пътят към възстановяване на живота. Той обещава мир и го дава, когато го търсим за тази цел.

Беше 1914 година. Ърнест Шекълтън се готвеше за своята антарктическа експедиция.

За да събере мъже за екипажа на кораба си, той пусна следната обява:

„Търся мъже искащи опасно пътуване. Очакват ги малки заплати, непоносим студ, дълги месеци в пълен мрак и постоянна опасност. Безопасното връщане е съмнително. Чест и признание само в случай на успех“.

Тази покана за плаване, подчертаеше суровите условия и това, което реално очаква, хората решили да тръгнат с този кораб.

Дойде дългоочаквания ден и смелчаците с Шекълтън отплаваха.

Беше изминал едва един месец, когато корабът бе хванат в капан от ледовете.

Цели десет месеца те не можаха да се придвижат напред, докато накрая ледът смаза кораба им и той потъна.

Целта на пътешествието изглеждаше неизпълнима. Оцеляването им стана приоритет.

Пет месеца и две седмици те живееха в палатки на леда.

Шекълтън повери важна мисия на четирима от екипажа:

– Вземете лодката, която ни е останала и идете да търсите помощ.

Изминаха още пет тежки месеца и спасителите дойдоха.

Нито един човек не погина. Всички оцеляха.

Независимо в какво състояние сте попаднали не сваляйте погледа си от Бога. Вашата вяра ще расте, когато слушате Неговия глас.

В това тежко време Шекълтън се довери на Бога за пътешествието си. В сърцето му нарастваше вярата и доверието му в Господа.

Търсейки изход за хората, които водеше, стана революция на неговите желания, което спомогна за тяхното спасяване.

Мъжките при невестулките достига полова зрялост на 11-14 месеца, а женската много по-рано  на 2-3 месеца.

Мъжкият може да се чифтоса с женската, която е едва на 2-3 седмици, когато е още сляпа, няма косми и се храни с майчино мляко.

Спермата, която се запазва, с настъпването на полова зрялост опложда самката.

Тази стратегия има важна роля за оцеляването на невестулките като видове.

Хората повечето, от които бяха деца се разотиваха след речта и програмата, която се бе провела на площада.

– Всяка епоха ражда своите будители, – размахваше ръце възрастен побелял мъж, облечен в тъмносив костюм, бяла риза и бомбе на главата. – Те не са избрани случайно. Изникват, когато има нужда от тях.

– За необходимостта съм съгласен, – клатеше глава в съгласие бай Марин. – Когато народа ни бе обезверен и останал без надежда, се появи Паисий, който убеди хората, че има с какво да се гордеят.

– Ами Левски, – каза възрастният мъж, това бе Цачо Влахов, отдавна излезнал в пенсия, бивш началник на пощата. – Посветил се на Отечеството си, завърши на бесилото, с една цел, „чиста и свята република“. Много са българските просветители,  книжовници, революционери, отдали живота си  за  българската  свобода и духовност, но има ли ги днес? Къде са днешните будители?

– Традиционно сме свикнали, – засмя се бай Марин, – да се появят хора, които очакваме да ни изведат от финансовата и духовна криза, в която потъваме. Може би са ни нужни човеци, които да ни измъкнат от материалното заслепение и да ни накарат да осъзнаем, че трябва да бъдем умни и духовно богати, а не притежатели на вещи.

– Днешните будители трябва да бъдат надежда за съхраняването на българския народ, – добави Цачо. – Някой трябва да ни разтърси от апатията, да ни отърве от мислите, че от нас нищо не зависи. Необходимо е да спрем да се борим само за собственото си оцеляване и да започнем да отстояваме националното си самочувствие и отговорност.

– Днешните будители трябва да поддържат пламъка на просветата, културата и духовността, – каза бай Марин.

– Мислиш ли, че такива наистина са ни необходими днес? – попита Цачо.

– И още как?! – възкликна бай Марин, – Времето няма да спре, а българският дух трябва да живее.