Едно от правилата в френския кралски устав гласи:

„При среща на двама офицери първи трябва да отдаде чест този, който има по-ниско звание“.

Според вас, ако се срещнат двама офицери с еднакъв ранг, кой от тях трябва първи да отдаде чест?

Сега е ваш ред да помислите. А може би в случая не става въпрос за устава и кой е по-висш, а нещо много по-важно, което трябва да притежава всеки човек.

Този път ви подсказах съвсем малко, но вярвам, че сами ще се досетите за отговора.

Отговор: натипзъв ербод-оп е отйок, изот тсеч едадто ещ ивръп.

Веднъж един човек ми сподели:

– Трудно ми е да се моля без икона. Иконата съсредоточава вниманието ми в молитвата. Знаеш ли, че отците са учели, че иконата утвърждава реалността на човешката плът Христова. Който не вярва в иконата не вярва в Боговъплащението, т.е. в човешката природа на Богочовека.

Да, но я си представете, че сте попаднали на място, където няма икони, а искате да се помолите, какво ще правите тогава?

Християнството не умира с отмирането на иконите като исторически факт. Когато свещеници са били арестувани и хвърлени в затвора, те са се молели застанали пред гола стена.

В затвора е трудно и лесно да се молиш. Трудно, защото всички от килията са се вторачили в гърба ти и те възприемат за  „лицемер“. Лесно е, защото преодолял това „надзираване“ сякаш стоиш известно време пред „дверите на Царството“. В затвора Господ е „близо до вратата“.

В една килия били свещеник и белогвардейски офицер. След една молитва на свещеника пред празната стена, офицерът попитал:

– Ти сектант ли си?

Без икона, ако такава липсва такава, можеш да се молиш, но без смирение и осъждайки човека не можеш.

През 1947 г. край бреговете на Индонезия, спасителен екип установил, че всички членове на екипажа на кораба „Ourang Medan“  са мъртви, но причините за насилствената им смърт, не били изяснени.

Всички хора лежали с разперени ръце, а лицата им били изкривени от страх.

Започналият пожар не дал възможност на спасителите да продължат разследването.

След време било забелязано, че корабът е изпратил съобщени по морзовата азбука. В него се съобщавало, че всички офицери, включително и капитана са мъртви.

След това имало още едно съобщение: „Аз умирам“.

Говори се, че корабът е превозвал сярна киселина, която се е разляла и командния състав, а след това и останалия екипаж са се отровили.

Полковник Николов стоеше изправен и се взираше в настъпващите вражески войници. Бяха останали само с по две паласки патрони на човек. Доста от командирите на подразделенията бяха убити. Бяха само шепа хора, а настъпващия враг беше многоброен.

Всички напрегнато очакваха нарежданият и заповедите на полковника. Николов унесен в мислите си правеше разбор на ситуацията.

„Не можем да се оттеглим, – помисли си полковник Николов, – но и не можем да останем тук. Вместо да стоя безучастно, трябва да предприема нещо. Предпочитам да действам. Аз съм човек на действието“.

Полковникът застана с гръб към врага и извика на войниците си:

– Извадете щиковете!

Никой не помръдна. Всички го гледаха изненадано.

– Хълмът ни дава предимство, – каза полковникът. – Извадете щиковете! Целият полк в масирана атака! Левият фланг тръгва пръв!

Полковникът извади сабята си и извика:

– На нож! На нож!

Готов да се изправи срещу съкрушителното превъзходство на противника, разсече въздуха със острието на сабята си.

– В атака! В атака! – извика полковникът.

Приближаващите войници, убедени в превъзходството си над малобройната военна част пред тях, изведнъж спряха движението си.

Виждайки лавината от хора, готова да ги помете, обърнаха се и побегнаха. Няколко смелчаци изпразниха пушките си, преди да ги хвърлят и хукнаха след другите.

Всичко стана за броени минути. Полковникът опря острието на сабята си в ключицата на противниковия офицер, който бе вдигнал ръце.

Атаката бе приключила.

Николов не допускаше отчаяние в сърцето си. Страхът нямаше място в живота му.

Той не искаше да прахосва време, а после да съжалява за изгубените възможности. Когато бе изправен пред избор, той винаги избираше да действа.

С това вдъхнови другите и те победиха.