Ако човек прочете Библията с арогантно и критично отношение, след известно време изведнъж усеща, че все пак има нужда от Спасител. Разумът е често пречка на пътя към вярата и утехата.
Когато човек чете с презрение Библията, той не намира нищо достойно в нея. По време на бедствие, кладенецът напълнен с камъни, няма да даде живителна влага. За това, когато равнодушно преминаваш през важните библейски истини, внимавай да не загубиш единственият Приятел, който може да ти помогне, когато се страхуваш или си в отчаяние!
Един аристократ имал навика всяка сутрин да кара слугата си, да му чете на глас по една глава от Библията. Ако прочетеното не съответствало на неговите представи, той строго казвал на слугата си:
– Задраскай това, не ми е неприятно да слушам това!
Веднъж слугата му не могъл да започне да чете. Недоволен от дълго чакане аристократ възкликна:
– Защо не започваш да четеш?
– Господарю, тук нищо не е останало, всичко е зачеркнато.
Един път на аристократа не му харесвало едно, друг път друго и той толкова пъти карал слугата си да задрасква, че вече нищо не останало да му се чете за наставление и утешение.
Нека не унищожаваме с остра критика това, което е за наше добро. Може би обещанията, които ни изглеждат безполезни за днешния ден, утре могат да бъдат за наша утеха. Пасажите, които почти всеки вярващ знае наизуст, отново ще изиграят важна роля в живота му.
Пътят, отделящ ни от греха ни е показан достатъчно ясно, само глупак не би минал през вратата на спасението.
Бог не ни е направил щастливи с някакъв хитър начин за спасение, който не можем да разберем. Просто повярвай и живей! Това е заповед, която може да разбере и изпълни дори малко дете.

Християните не трябва да ходят, да кършат ръце, и да питат какво трябва да правят в съвременния свят. Писанието казва, че при преследвания, гонения и войни, ние трябва да се държим здраво това, което ни е поверено, като знаем, че Исус Христос ще се върне с триумф, слава и величие.

Често, когато си лягам вечер, си мисля, че Христос може да дойде, преди да съм се събудила. Понякога, събуждайки се рано преди изгрев си мисля, че този ден е денят на Неговото идване.

Той все още не е дошъл, но Бог продължава да работи, а на това призовава и нас. В един свят, изпълнен с объркване и отчаяние, ние трябва да се молим и да направим всичко по силите си, за да се облекчим страданието на хората и да им кажем за любовта на Господа.

Нека животът ни бъде изпълнен с думите на Исус: „Също така нека свети вашата виделина пред човеците, за да виждат добрите ви дела, и да прославят вашия Отец, Който е на небесата“.

Това беше върха на безобразието. Ана срещна днес съседката си, възрастна жена, вечно надничаща в живота на другите.
– Кога ще се омъжиш? – каза възрастната жена, след като се бяха поздравили.
Ана я погледна изненадано. Жената се досещаше, че въпросът е глупав и неприятен. А девойката се чудеше как да се измъкне. Тя тръгна бързо напред, почти побягна, като за извинение измърмори:
– Извинете, но много бързам.
Жената я проследи като някой „садист“, който се наслаждава на безпомощната си жертва. Изглежда тази жена изпитваше удоволствие да гледа, как болезнено реагират отсреща. Тя улаваше и най-малките признаци на смущение и несигурност.
Тази игра продължаваше дни наред. Ана не за първи път се препъва в този въпрос.
Когато тя сподели с приятелката Катя си за неприятния инцидент, Катя я посъветва:
– Единствения начин да спреш това безобразие е, да се обърнеш и да ѝ кажеш: „Тебе какво ти влиза в работата“? Ако бях на твое място щях да ѝ се разкрещя.
Ана се засмя вече поуспокоена:
– В Саудитска Арабия за кражба, отрязват ръката на крадеца. Представяш ли си, ако налагаха подобно тежко наказание за човек, който се бърка в работите на другите, т.е. краде им спокойствието.
– Спрямо такива, – ядоса се не на шега Катя, – като не искат да се откажат по лесния начин от начинанието си, трябва да им се предложи нещо по-жестоко.
Ана беше по-миролюбива, тя не харесваше жестокостта и насилието.
– Хората трябва да общуват добронамерено, без желания да обидят или унижат някого, без да се натрапват със своето нетактично любопитство.
– Тази жена не разбира ли, – каза вече малко по-спокойно Катя, – че нетактичните въпроси могат да обидят човек, да засегнат някаква вътрешна скрита болка у него и да предизвикат депресия, особено ако човек е много нараним.
Ана огорчено добави:
– Такива гафове често се случват. Примери, колкото искаш можеш да срещнеш в ежедневието. Веднъж бях свидетел как една жена постави на място една доста нетактична бабичка. А възрасната жена, неразбирайки какво е направила настървено каза: „Какво толкова казах? Защо се обиждаш? Аз исках за добро….“
– Оправдание за това няма, – скочи Катя. – Хората трябва да престанат да питат само това, което тях ги вълнува. Всеки трябва да се съобразява с околните.
– Заобиколен ли си от нетактични хора, – каза тъжно Ана, – това може да те доведе до отчаяние.

Мракът пълзеше в ледената нощ и обричаше всичко на тъмнина. Тодор беше обзет от безпокойство. За първи път изпитваше съмнения.

Доктор Савов почука на вратата. Той често посещаваше приятеля си от детските години. Вратата бавно се отвори, но от нея лъхаше мраз и отчаяние. Тодор стоеше на прага, но явно присъстваше там само тялом. Очите му бяха хлътнали, а вечната му ведра усмивка се бе стопила.

Докторът имаше рижава коса, която покриваше с  изгубилия си цвета каскет. Дългото палто с жълти копчета, с което приличаше на адмирал, покриваше леко приведения му гръб. Той се опита да прогони ужасното настроение на приятеля си, когато бяха вече седнали край масата пред традиционната бутилка червено вино и съпътстващите я две чаши.

–  Тодоре, това е времето на съмненията за всички мъже. В телата настъпва промяна, която се отразява на ума. Мъжете вече не вярват в способностите си. За тях парите и престижът нямат вече същата стойност.

– И какво да правя тогава? – тъжно го погледна Тодор.

– Преживей по-спокойно този период, – успокояващо каза докторът. –  Ще дойдат и по-добри времена.

– Има ли лек за мен? – попита Тодор с тъжна усмивка.

– Да, – прозвуча бодро гласът на Савов. – Нарича се смелост, защото много трудно е човек да оцелее без нея в този безсмислен свят.

Произведенията на един английски писател нямали никакъв успех сред публиката.
Той много пишел, но поради това че не бил признат бил много огорчен.
В своето отчаяние се обърнл към Уайлд:
– Какво да правя с този „заговор с мълчание“ срещу моите произведения?
Уайлд отговорил:
– Не ви остава нищо друго освен да се присъедините към него.