Димчо понякога бе наказван от майка си. Тя не му позволяваше да играе на компютърни игри, защото прекаляваше и губеше представа за времето.

Днес майка му отиде до магазина. Баща му бе починал миналата година.

Димчо седеше сам само четиридесет минути, но се чувстваше тъжен.

За това се обади на баба си, майката на баща му. Тя бе мила, добра старица и обичаше много внука си.

Димчо ѝ се оплака:

– Мама ме наказва много жестоко.

И отчаяно заплака.

Причината за обаждането и сълзите бе, че Димчо искаше повече внимание и любов.

– Сега седя сам. Мама отдавна излезе, още сутринта. Няма нищо за ядене, а аз съм гладен, – продължи с оплакванията си момчето. – Бабо, не плачи, мама сигурно ще ме нахрани като се върне. А и не мога да играя. Мама ми забрани и ми взе всичките играчки.

Старицата отсреща плачеше и продължаваше да слуша оплакванията на внука си:

– Мама иска да се омъжи. Чух, че каза това на съседката. Сигурно ще ме прати в някое сиропиталище. Мама не ме обича.

– Добре, Димчо, скоро ще дойда, – проплака бабата по телефона.

Скоро след това майка му дойде от магазина. Момчето бе приключило разговора.

То посрещна майка си радостно и се зарадва на лакомствата, които тя му донесе.

Димчо напълно забрави за разговора с баба си.

На другия ден старата жена пристигна с представител от социалните служби и човек от местната полиция.

Получи се голяма разправия. Започнаха разпити и проверки …

Накрая всички се разплакаха, а бабата се тюхкаше:

– И аз съм тръгнала да спасявам внука си. От какво? Да ме пита човек и аз не знам…..

Понякога сме недоволен, но трябва да знаем, че всяко оплакване води след себе си сериозни последствия.

Ако се нуждаете от утеха или насърчение, не е нужно да се оплаквате и да прекъсвате отношенията си с близките хора.

За това помислете добре, преди да почнете да мрънкате на някого.

Мариан се чувстваше като разбит. Изминалата седмица беше пълен провал. Бе изгубил всякаква надежда нещата да се оправят.

Той седеше обхванал главата си с длани и си говореше:

– Господи, защо се случва всичко това с мен? Ето всяка неделя съм на църква.

Мариян чу тих нежен глас:

– Дал си ми само един ден от седмицата, а останалите?

– Поверил съм ти всичките си дела и работи, – упорстваше Мариан.

– Помисли какви са отношенията ни!

– Все пак отделям част от времето си за Теб, – започна да се оправдава Мариан.

– Защо не ми повериш мислите си?

– Давам ти товарите си ….

– Но не и тялото си.

– Добре, – Мариан бе притеснен, – ето и сега моля се и общувам с Теб. Споделям кризите си.

– А удоволствията, …. децата? Защо не ми ги дадеш?

– Поверил съм живота и здравето в ръцете си, – Мариан вече мънкаше.

– Но не и сърцето си.

– Боже, какво искаш да направя?

– Откажи се от условията си и претенциите си, и ми се отдай целият.

Мариан се разплака и извика:

– Нека бъде волята Ти.

Бе сумрачно и тъмно. Облаците бяха слезли толкова ниско, че луната и звездите изобщо не се виждаха.

Славен седеше в стаята и размишляваше.

В последно време доста неприятни неща се бяха случили в живота му.

В обърканите му мисли се прокраднаха други, настойчиви и груби:

– Бог не се интересува от теб. Погледни колко месеци те е оставил в тези бъркотии. Колко несправедливо от Негова страна!

И Славен започна да се оплаква спонтанно:

– Тези на работното ми място, а и съседите се държат отвратително с мен. Те се оправят, а за мен не ги е грижа. Загубих си работата заради тези изострени отношения. Нямам достатъчно пари за да изплатя сметките си. Наистина Бог ме е изоставил.

Мърморенето идва много по-лесно, отколкото похвалата и благодарността.

Славен тръсна глава и извика:

– Напрегнат съм до краен предел, нямам повече сили. Моето положение е повече, отколкото мога да понеса.

Тогава Славен чу тих и нежен глас:

– Аз знам болката на сърцето ти. Претоварен си и притиснат, но Аз имам план за теб. Аз изработвам подробностите за твоето освобождение. Довери ми се.

Бог вижда, грижи се и е наясно в какво положение сме. И най-хубавото е, че не ни изоставя и в най-трудните ни моменти.

Тома често помагаше на дядо си в градината. Днес двамата щяха да подрязват дърветата.

Малкото момче внимателно следеше какво прави дядо му. То все още не се бе научило да обрязва дърветата.

Едно от дръвчетата дядо му доста окастри. Тома се развика:

– Какво направи? От него почти нищо не остана. Ти го унищожи напълно.

– Почакай да видиш след време, какво ще стане с него, – засмя се дядото.

На Тома не му се вярваше, че това дърво има някакъв шанс, но щом казва дядо му, може да е вярно. Старецът рядко грешеше.

Мина известно време и дядото поведе Тома към окастреното дръвче.

– Виж го сега, – усмихна се старецът. – Какво ще кажеш?

Тома ахна.

– Това ли е дръвчето дето ….. Не мога да го позная. Колко красиво е станало. И колко много плод има върху него.

Точно както дърветата се нуждаят от резитба от време на време, за да се премахнат мъртвите клони или участъци, където има прекомерно израстване, така и ние се нуждаем от подрязване и дооформяне в различни области на живота си.

Може да ни боли по време на резитбата, но когато всичко свърши, ще бъдем много по-добре, отколкото преди.

Бог иска да сме в най-добрата си духовна, емоционална и физическа форма.

Добре е понякога да спрем и да Го помолим:

– Господи, покажи ни дали има неща, които трябва да бъдат прекратени, защото те възпрепятстват растежа ни в отношенията ни с Теб.

Попитайте се:

– В живота си влача ли още „мъртви клони“?

Какви са тези „мъртви клони“?

Това може да бъде стара рана от миналото или негативна нагласа, която ви пречи да се наслаждавате пълноценно на живота си.

Необходимо е да кажем на Бог:

– Да, Боже. Нека се отърва от този мъртъв клон.

Но много пъти се страхуваме, да се откажем от това, което знаем, за да го заменим с ново, което не виждаме.

Ще бъдем нещастни ако влачим мъртвите неща със себе си. По-добре е да преживеем болката от подрязването, което Бог ще извърши.

Господ има добър план за живота ни. Той иска да ни отведе на по-високо ниво, но има някои неща, които Отец иска да оставим, като минали наранявания, несигурност или търсене на такава, различна от тази, която самия Бог ни предлага.

Дядо Симеон ловеше последните топли лъчи на есенното слънце. Той седеше на пейката пред дома си и примижаваше срещу слънчевата светлината. Мина чичо Миньо и се спря при стареца.

– Никъде другаде културата не се справя така добре да ни бута към ръба, – недоволно поклати глава дядо Симеон.

– А после ни критикуват и ни карат да се срамуваме, – махна с ръка чичо Миньо.

– И от къде мислиш идва всичко това? – попита язвително дядо Симеон.

– Гледаме филми, слушаме песни и четем книги, които възхваляват извънбрачния секс. Ние се забавляваме от това. Но когато се случи… когато някой, който познаваме, има такава връзка?

– Ние сме шокирани – изтъкна старецът.

– Трябва да се признае, – примирен каза Миньо, – че културата яко работи срещу усилията ни да си поставим морални граници.

– Сексуалната неморалност е ужасно вредна, – вдигна нагоре показалеца си дядо Симеон. – Тя е грях „против собственото ти тяло“. Освен това никога не можеш да избегнеш последиците.

– Можеш напълно да се възстановиш финансово, академично и какво ли още не – описа с ръка безкрайна линия във въздуха Миньо, – но щом стане дума за сексуален грях, това вече е различно.

– Не е ли това, което искат всеки съпруг и съпруга? – попита дядо Симеон. – Чистота, честност в отношенията, разбирателство и подкрепа. Което е най-добро за всеки от тях.

– Така е, – съгласи се Миньо, – предпазната граница за сексуалността трябва да ни спира да правим нещо, което няма да е добро за другия.

– Някои цял живот носят изневерите си като тайна в сърцето си, но това компрометира бъдещите им взаимоотношения. Затова се казва за такива неща: „Избягвай!“ – заключи мъдро дядо Симеон.