Михо поклати глава и попита Ангел:

– В днешно време не роптаем ли прекалено много?

– По този начин показваме отношението си в даден момент, – опита се някак да налучка отговора Ангел. – Това е начинът ти на мислене или чувствата ти към нещо.

– Защо обръщам внимание на роптанието? – продължи с нов въпрос Михо.

Ангел само повдигна рамене.

– Помисли си за Божията любов, – започна да обяснява Михо по-отдалече, – която е постоянна, преливаща и достатъчна за всички. От събуждането ни сутрин до заспиването ни вечер Бог се грижи за нас. Чрез Исус, Божието най-голямо благословение, ние можем да имаме близка връзка със своя Създател.

Ангел не реагира по никакъв начин на това дълго предисловие.

Тъй като Михо не бе прекъснат, той продължи настървено:

– И ако това не беше достатъчно, Той ни покани да си партнираме с Него в най-важната мисия да споделяме Неговата любов със света.

– И каква е връзката с роптаенето? – Ангел не се стърпя и попита на свой ред.

Без да се смути Михо добави:

– А сега помисли какво е да се дразниш и роптаеш. Това отговаря ли на Божието благословение и призива Му в нашия живот?

– Разбира се, че не, – съгласи се Ангел. – Тогава как да отхвърлим роптаенето и да не се дразним?

– Чрез благодарност. – отговори Михо.

– Не ми е съвсем ясно, – свъси вежди Ангел.

– Добре, слушай , – усмихна се Михо. – Когато знаем за какво сме благодарни в нашето минало, настояще и бъдеще, това ни дава друг поглед към нещата и ни помага на оценим Божите благословения.

– Е, и?!

– Изправен пред смърт на кръст, Исус гледаше към радостта, която Му предстоеше: бъдеще заедно с нас, Неговия народ, когото Той дойде да спаси.

– Аха, – макар и недоразбрал Ангел заклати глава.

Михо усети това и дообясни:

– Ако практикуваме простота в бита си, вместо да ламтим за повече и да роптаем, че нямаме това или онова, можем да изберем да сме благодарни и доволни, вместо непрекъснато да купуваме нови и по-добри неща.

– Добре казано, – доволно потри ръце Ангел.

За Петър този период бе лош относно финансите. Бяха тежки времена.

Той бе художник, но галерията, в която излагаше картините си бе закрита.

Премести се в друга страна, но го налетяха неприятности.

Петър срещна свой приятел писател, който постоянно се наливаше.

Той извади последните си двадесет долара, устрои богата трапеза според възможностите си и казал на писателя:

– Парите временно са малко.

Забележете, той не каза:

„Нямам пари, а че те са временно малко“.

Скоро Петър разбогатя. Върна се и се преумножи състоянието му.

– Може би в това е секретът, – усмихваше се Петър, когато го питаха, защо е толкова спокоен, когато няма достатъчно средства, – парите временно са малко, но все пак ги има. След това отново нещата ще се възстановят и дори ще се подобрят.

Здравето може да се влоши, но след това човек може да укрепне.

Отношенията с някой могат да се развалят, но после да се подобрят.

Писателят бил беден, но той не посмя да нагости изпадналия в нужда художник с това, което имаше в джоба и за това си остава такъв.

Художникът макар и временно изпаднал в немилост, бе щедър с това, което притежаваше и възстанови положението си.

Милена бе разочарована от себе си. Събуди се сърдита, нервна и раздразнителна.

Тя имаше всичко, с което можеше да послужи на другите, но всичко ѝ изглеждаше като обременяващо задължение.

В яда си Милена накара децата си да се чувстват виновни за лошата ѝ сутрин.

Тичаше из къщата като заядлив носорог.

Съдра любимите си панталони и за всичко бяха ѝ виновни децата.

Внезапна мисъл премина през главата ѝ:

„Ако бях приготвила още снощи храната на децата за обяд или поне да бях изчистила банята ……“

Милена изпъшка, повдигна рамене и хукна навън.

От тук нататък денят стремглаво се обърка.

На волана бе доста груба и нетърпелива.

Общо казано представляваше една сърдите домакиня.

Когато децата се върнаха от училище я прегърнаха, въпреки виковете ѝ сутринта.

Тя се разплака.

– Вашата безусловна любов напълно ме разтопи. Извинявайте за грубото ми отношение тази сутрин.

Децата отново я прегърнаха и весело зачуруликаха край нея.

Когато остана сама на спокойствие, Милена падна на колене:

– Благодаря Ти за тези деца, Господи и за начина по който ги използваш, за да ми изявиш Твоята любов. Аз не я заслужавам. но поради Твоята милост Ти ми прощаваш. Благодаря Ти за любовта, която извлича покаяние от моето упорито сърце. Това ме вдъхновява да служа с благодарност и радост. Амин.

„Жалостив и милостив е Господ. . . . Не е постъпил с нас според греховете ни, Нито е въздал нам според беззаконието ни”.

Тони отново бе готов до бърбори до безкрай и ако се налагаше дори да поспори. Сега бе напипал един наболял проблем и сподели:

– За съжаление, много хора умират много преди да поемат последния си дъх.

– Ходещи трупове? – усмихна се предизвикателно Симо.

– Говоря за тези, които не търсят цялата радост, цел и удоволствие, които животът има за тях.

– И какво трябва да си поставим за цел, никога да не остаряваме ли?- плесна с ръце Красимир.

– Нямам предвид стари в хронологичния смисъл. Имам предвид да остарея като отношение, – уточни Тони.

– Този вид стари хора обикновено имат няколко общи характеристики, – отбеляза Лечо.

– И кои са те? – малко скептично попита Симо.

– Първият е нарцисизмът. Такива казват: „Всичко е за мен“. Това е ултра-егоистично мислене, което всъщност заявява: „Заслужих правото си да бъда нещастен“.

– Факт е, че животът е дар. Каква привилегия е да го изживееш, – отчете Красимир.

– Нарцисизмът води до песимизъм. Това е човек, който се оплаква: „Нямам какво да допринеса. Миналото ми е безсмислено, а бъдещето ми е мрачно“, – продължи Лечо.

– Обзалагам се, че следващата ти характеристика, е фатализъм, – присви очи Тони.

– Позна, – изръкопляска Лечо. – Такъв човек живее със смъртта като дестинация. „Единственото нещо пред мен е гроб или урна. Песимистът не вижда нищо интересно или важно на хоризонта и няма чувство за цел.

– Ей, хора, Бог решава живота и смъртта, а не ние, – намеси се внезапно мълчаливеца на групата Таньо.

Всички останали го изгледаха предизвикателно, но никой не поиска да спори с него, защото не им се слушаха приказки за Бог.

Тони едва се въздържаше, а в себе си си казваше:

– Като държа устата си затворена, няма да кажа нещо лошо.

Той едва задържаше гнева си към Милена, след като грешно бе разбрал нещата, които тя му бе казала.

Тъй като работеха в един офис двамата се виждаха всеки ден, Тони реши категорично:

– Ще огранича общуването си само до необходимото. Как може такова мълчаливо отношение да е грешно?

Грехът започва от сърцето.

Мълчанието на Тони можеше да заблуди Милена, че всичко е наред, но това не би останало скрито за Бога. Господ знаеше за гнева в сърцето му.

Въпреки че външно Тони не показваше истинските си чувства, горчивината бушуваше в него. Той загуби радостта си, а това бе резултата от подхранването и скриването на гнева.

Накрая Тони не издържа и призна на Милена как се чувстваше. Извини ѝ се. Тя му прости. И двамата станаха добри приятели.

Състоянието на сърцето ни има значение, защото злото, което живее там, може да прелее в живота ни.

Както външността, така и вътрешността оказва влияние на духа ни.