Бай Петър бе добър стопанин. В градината му растяха най-големите и вкусни плодове и зеленчуци.

По-младите любопитстваха:

– Кажи ни, как го правиш?

– И ние искаме да отглеждаме такива плодове и зеленчуци.

Старецът се усмихваше и кротко обясняваше:

– За да навлязат корените на растението по-надълбоко в земята е необходима точна комбинация от слънце и дъжд.

– Ако има много валежи, какво се случва тогава? – бързо попита Пламен.

– Ако има много дъжд, – започна да обяснява бай Петър, – корените не навлизат надълбоко за допълнителна влага, защото тя не им е нужна. А когато няма достатъчно дъжд, корените изсъхват.

– Не можем да контролираме дъжда, за слънцето да не говорим, – започна разпалено Тодор. – Тогава какво трябва да правим?

– Нищо, – потупа го по рамото бай Петър. – Бог, Който може да дава дъжда и слънцето на определеното време, разпределя Своята екологична смесица по начин, който предизвиква корените да търсят по-надълбоко вода.

– И какво излиза? Всичко зависи от Господа?! – възкликна Наталия.

– Така е, – съгласи се бай Петър. – По подобен начин слънчевата светлина от присъствието на Сина стопля душата ни с благословенията на Неговото присъствие, докато дъждът от милост и благодат ни освежават с животворната любов и прошка.

– Колко хубаво го каза, – плесна с ръце Радостина.

А старецът продължи:

– В тези сухи времена на необходимост нека да навлезем по-дълбоко в Божията любов, да изпитаме ново ниво на интимност, което идва само от вътрешната дълбочина на духовното укрепване.

Младежите мълчаха и жадно поглъщаха думите на бай Петър.

– Здравата коренова система на вярата процъфтява в дълбоката почва на Любовта на нашия Спасител, – настървено говореше старецът. – Исус винаги е с нас, Той дава най-доброто за живота ни, точно от това, което се нуждаем най-много.

Всички тези думи звучаха на младите като балсам, но те не стихваха:

– Независимо дали преживявате потоп от непосилни проблеми в отношенията си с другите или суша е овладяла духовната ви жизненост, имате достъп до живата вода на Господ Исус. Влезте дълбоко с корените на вярата чрез Неговата праведна река от любов и Светият Дух със сигурност ще укрепи вътрешното ви същество.

Мартин бе навел глава и чертаеше нещо с върха на обувката си.

– Как мислиш, – попита той приятеля си Радко, – кои са най-тъжните думи, които можеш да чуеш на земята?

Радко се замисли. Повдигна рамене и си призна:

– Не знам. От много неща съм се натъжавал и огорчавал, но за най – тъжните …

– Това са думите, които Исус чу, когато още бе в утробата на Мария: „Няма място за Теб“.

– О, – спомнил си, Радко възкликна, – това каза ханджията, когато Йосиф и Мария търсеха подслон.

– А това не изказаха ли хората, когато Той висеше на кръста, макар и не пряко?

– Какво казаха? – попита смутено Радко.

– Те не го казаха направо, но това бе отклик на пълно отхвърляне: „Няма място за Теб в този свят“.

– За съжаление е точно така, – съгласи се Радко.

– Днес Исус не получава ли същото отношение? – попита с тъга Мартин.

– Да, – поклати глава Радко, – Той ходи от сърце на сърце и пита дали може да влезе.

– За някои е добре дошъл, – усмихна се Марин. – Те отварят сърцата си и Го канят да остане.

– Да, да … – потвърди Радко.

– Ние правим място за Него в сърцата си, а Той прави място за нас в дома Си, – констатира Мартин.

– Нали за това ни е дал обещание, – плесна с ръце Радко, – че отива при Отца, за да ни приготви място.

Емил крачеше и нещо си мърмореше съвсем тихо. Настигна го Атанас. Той се взря в приятеля си и му се зачуди.

Накрая се престраши и го попита:

– Какво си приказваш под носа? Нещо лошо ли ти се е случило? Да не си болен?

Емил го погледна като събуден от сън. Усмихна се и обясни:

– Чудя се какво означава да си човек по Божието сърце?

Атанас повдигна рамене.

– Виж, Бог не нарече Давид велик войн, верен пастир или стабилен цар….

– Е, и? – прекъсна го Атанас.

– Може би е казал нещо от рода на: „Открих, че Дейвид се интересува от нещата, които Ме интересуват. Той е човек, чието сърце бие в синхрон с Моето. Когато гледам надясно, Дейвид гледа надясно.

– Е, някои печелят, други губят, – усмихна се Атанас, – Просто се справяш по най-добрия начин. Никой не е перфектен.

– Разбираш ли, – гневно тръсна глава Емил, – Давид все едно казва: “ Ако Бог го казва, искам да го направя“. Това е да си „по Божието сърце“.

– Добре, – наклони глава напред Атанас, – ако не направя каквото Бог казва, какво печеля?

– Прекарваш много време в правене на собствените си неща, затова не успяваш и постоянно се оплакваш и окайваш.

– А тези „по Неговото сърце“? – почеса се зад тила Атанас.

– За такива нищо в отношенията им с Бог не се смята за незначително. Ето, ако видят знак „Ограничение на скоростта 45 километра в час“, за тях това е правило. Тук няма даване или вземане. Но ако на табелата пише „Шофирайте внимателно“, това вече е принцип.

– Принципи, правило …- сбърчи недоволно нос Атанас, – Каква е връзката?

– Тези, които следват Бога в сърцата си, се грижат толкова много за принципите, колкото и за предписанията. И когато попаднат на правило, което е ясно очертано, те си казват: „Като гледам живота си, виждам, че не е като това правило. Трябва да приведа живота си в съответствие с него“ .

– Ох, – изпъшка Атанас, – от тези твои разсъждения ме заболя главата.

Той го остави и си тръгна, а Емил продължаваше да си говори нещо тихо под носа.

Боби и Рени се разхождаха. Той бе на шест, а тя на три години. Те бяха брат и сестра, които израснаха почти заедно.

Внезапно върху Рени се нахвърли голямо куче.

Боби инстинктивно застана пред нея, предпазвайки я от свирепата атака на огромния звяр.

Резултатът бе двадесет шева на лицето на Боби.

Когато го питаха:

– Защо го направи?

Той се усмихна и отговори:

– Много обичам сестра си. Ако някой трябваше да умре, мислех, че това трябва да съм аз.

Пластичните хирурзи помогнаха лицето на Боби да заздравее по-бързо.

Сестра му бе дълбоко признателна за защитата му.

Тя казваше:

– Брат като него е нещо невероятно. Той е чудесен и мил. Аз много го обичам.

В идеалния случай членовете на семейството ни наблюдават и се грижат за нас.

Истинските братя се намесват, когато сме в беда. Те са до нас, когато се страхуваме.

В действителност дори нашите най-добри братя са несъвършени. Някои от тях ни нараняват.

Имаме един брат, който винаги е на наша страна, Исус.

Христос, като акт на смирена любов, се присъедини към човешкото семейство, споделяйки нашата „плът и кръв“ и ставайки като нас, „напълно човек във всяко отношение“.

Ние наричаме Исус наш Спасител, Приятел и Цар. И всяко от тях е истина.

Но Исус е и наш брат, който е преживял всеки човешки страх и изкушение, всяко отчаяние или тъга.

Той стои винаги до нас.

Ганчо и Слави вечно спореха, но в тези им разговори всеки откриваше нещо ново за себе си. Така беше и днес.

Пръв започна Ганчо:

– Ако смяташ, че ще бъдеш страхотен, благодарение на нещо, което си постигнал, жестоко се лъжеш.

– Какво ще получа някой шамар не навреме?! – погледна го присмехулно Слави.

Ганчо никак не се смути от реакцията на приятеля си и продължи настървено:

– Величието идва от смирението и прошката към другите.

– Да, прощавам на всеки? – изгледа го изумен Слави. – Да не си луд?

– Бъди малко по-щедър в своята милост, – посъветва го Ганчо.

– Как си го представяш това?

– Без Бог трудно би го постигнал.

– Какво може да ми помогне Бог? – изсмя се Слави.

– Когато имаш грешна нагласа, гледаш по човешки на живота, а когато имаш правилно отношение, гледаш на живота по Божия начин, – заяви Ганчо.

– Какво значение има, как гледам на нещата? – сбърчи нос Слави.

– Когато осъзнаеш Божия план на мястото, където се намираш, ще се почувстваш по-спокоен, независимо от положението, в което си. Освен това, ако усещаш Божията ръка в ситуацията си, няма да скърцаш със зъби питайки: „Защо е необходимо, това да ми се случ….

– Е, аз често питам, особено, когато нещата се развиват зле, – прекъсна го Слави.

– Ако знаеш, че Това положение е планирано от Господа, просто ще си кажеш: „Бог го е предвидил за добро“.

– А не може ли без Бог? – отчаяна попита Слави.

– Казваш, че искаш да те смятат за велик, – усмихна се примирително Ганчо.

– О, да! И още как?!

– Ето я и тайната, – плесна с ръце Ганчо. – Довери се на Бога. Позволи Му Той да влияе на отношението ти спрямо хората, ситуацията и обстоятелствата.

– Звучи някак си много лесно, – Слави се почеса по главата. – А не може ли …. без Бог?

Ганчо вдигна рамене и категорично заяви:

– Не може! Дори не си го и помисляй.