Бог винаги започва с това, което имаме. Нямаме много време? Нашите финанси не са достатъчни? Мислим си, че нямате кой знае какъв талант.

Но можем да дадем на Бога всичко в живота си. Нека да Му дадем сърцето си, репутацията си, нашето минало, нашето настояще и бъдеще. Може да не е много, но ние можем да го дадем , както момченцето даде петте хляба и двете риби.

Исус не се е притеснявал, как ще нахрани 5000 души. Той вече е знаел какво да направи. Видял е необходимостта, много преди тя да се появи. Той е имал план.

Трябва да разберем тази истина днес: Бог винаги има отговор, преди да се е появил проблема. Бог не се поти над нерешими проблеми. Той е знаел, че това ще дойде и вече е имал план за него. Бог знае решението на проблема, преди да осъзнаем, че това е проблем.

Така че, защо е нужно да се тревожим? Просто признаваме, че имаме неразрешим проблем, а след това даваме на Бог всичко, което имаме.

При неблагоприятни условия, бактериите образуват защитни ендоспори, които им помагат да преживеят през дългия неблагоприятен период за тях.

Когато условията в средата се подобрят, спорите покълнват и се връщат в състояние на вегетативни клетки. Преди се е смятало, че така оцеляват бактерии само от  вида B. cereus.

Микробиолозите от Виенския ветеринарен университет първи доказали, че бактериите от вида B. сereus могат да образуват малки колонии. Бактерии правят това в отговор на антибиотици от групата на аминогликозидите. Тези колонии растат по-бавно от оригиналните форми на бактериите. Те имат променен метаболизъм и са устойчиви на антибиотици.

Откритието на учените за защитния механизъм на бактериите е много важен за медицинската практика. Традиционните диагностични методи се основават на откриването на метаболитните характеристики на В. сereus.

Въпреки това, този метод не е подходящ за откриване на малки колонии, тъй като те имат различен тип на метаболизма. Това може да доведе до неправилна диагноза и лечение.

Авторите смятат, че единственият начин да се диагностицира B. сereus е молекулярния анализ.

Нова година скоро щеше да настъпи, но Огнян изобщо не се радваше. И на какво да се радва? Той толкова се надяваше да прекара този празник с Ана….

Преди осем месеца те се засякоха в Интернет. Огнян беше много зает със своя бизнес и нямаше време за традиционни срещи и ухажвания. В началото бе радостен, че виртуално може да общува с такова весело и интересно момиче. Това с нищо не го обвързваше, но времето минаваше и Огнян не забеляза, как Ана му стана много скъпа.

Разговорите им в мрежата изпълваха Олег с радостни чувства. Ана имаше невероятната способност, даже от разстояние, да отвлече вниманието на Огнян от проблемите му, дори да го накара да се смее.

С нея той се чувстваше спокоен, като с много близък човек. Огнян непрекъснато мислеше за нея и накрая разбра, че се е влюбил.

С всеки изминат ден желанието му да я види нарастваше, но това не се оказа много лесно, въпреки е и двамата живееха в един и същ град.

Ана категорично му отказваше среща:

– Не се познаваме много добре, за да преминем към следващия етап на нашите отношения.

Но Огнян не отстъпваше и настояваше да се срещнат. Тогава тя му призна:

– След мъчителната раздяла с мъжа, който ми измени, все още не съм готова да започна нова връзка.

– Добре, – каза Огнян, напълно разбирайки я, – ще те чакам, докато сама решиш, че е време да се видим.

Те продължиха да си пишат по Интернет, след това се добавиха и телефонните разговори. Нежният глас на Ана караше сърцето на Огнян по-бързо да бие.

Преди една седмица в поредния разговор той не издържа и направо ѝ каза:

– Ана, тази Нова година искам да се срещна с теб. Не е ли достатъчно времето, през което се кри от мен? Нека да празнуваме този празник заедно. Не ми отказвай, много те моля.

Огнян със затаен дъх очакваше отговора ѝ. „Ако тя се съгласи, – помисли си той, – ще бъдем заедно до края на живота си“.

– Добре, – след дълго колебание каза Ана.

Огнян ликуваше, радостта му нямаше край. И трескаво се зае да изпълни всички подробности свързани с празника.

На 31 декември всичко беше готово. Огнян изпълни целия си апартамент с бели и червени рози. Хладилникът бе натъпкан с деликатеси. А в ъгъла ярко осветена от мигащи лампички стоеше накичена с играчки елха.

И най-важното в джоба на панталона му лежеше подаръка за Ана, малка кадифена кутийка. Вътре имаше златна верижка с ангелче, чийто крила бяха посипани с диамантен прашец.

Огнян се надяваше подаръка да ѝ хареса. Оставаше само да дойде поръчаната от ресторанта топла храна.

Изведнъж  се чу звънец. Огнян изтича до вратата, защото предполагаше, че поръчката от ресторанта е дошла, но звънеше неговия телефон.

Гласът на Ана бе разстроен и звучеше виновно:

– Така се случи … Извинявай, но няма да мога да дойда. Тази жена , която трябваше да ме смени се е разболяла и аз трябва да поема нейното дежурство. Съжалявам много, но нищо не мога да направя. Не го преживявай толкова тежко, ще се видим утре сутринта. Честита Нова година!

Празник няма да има. Огнян отчаяно гледаше прозореца. Снегът бе затрупал всичко наоколо. И колко му се радваше тогава Огнян, като някое малко момченце.

Той си представяше как с Ана разгорещени от шампанското ще излязат на този пухкав сняг и весело ще се замерят със снежни топки. Но това вече няма да се случи.

Огнян дълго се разхождаше в празния си апартамент, чувстваше се като изгубен. Сега цветята разпръснати навсякъде му навяхваха чувство за погребение. А той очакваше весел празник, който да сложи начало на новия му живот.
Огнян незаинтересовано се втренчи в телевизора, отвори шампанското и изпрати старата година.

Живял някога един мъдрец. Той много обичал да критикува царя.
В един прекрасен ден на владетелят му писнало и наредил да хванат нахалника.

Когато довели пленникът пред негово величество, царят обявил:

– Мъдрецът сам може да избере как да бъде убит: чрез обесване, гилотина, разчленяване на части и т.н. Достатъчно е да допише заповедта ми: „Заповядвам да умре от …“

Мъдрецът се подчинил на нареждането и дописал заповедта, след което го пуснали на свобода. Какво е написал?

Сега е ваш ред да помислите малко. Как мъдрецът е отървал кожата? Какво ли е написал, че са го оставили жив?

Ако бяхте на негово място какво бихте написали? Какво отчаяхте ли се? По-добре мислете и вземете пример от мъдреца. Той не се е примирил със мисълта, че ще загуби живота си и е успял да се спаси.

Ако не сте успели да стигнете до някакво разумно решение ви предлагам……

Отговор: тсоратс то ерму ад мавдявопаз.

1875 година. Пролетта беше се преборила със зимата и бързаше да докосне с топлината си всяко стръкче. Откъдето минеше лека зеленина надничаше от земята. Птиците настройваха гласните си струни и огласяха простора с новите си песни.

Хъдсън Тейлър бе на перона на гарата в Брайтън. Очакваше влака, който трябваше да го върне в Лондон.

Към него се приближи приятен на вид мъж. Беше висок и рус, но не приличаше на англичанин.

– Аз съм граф Бобрински. Каня ви да пътуваме заедно. Нали и вие отивате в Лондон?

– Благодаря за поканата, но аз имам билет за трета класа, – каза Тейлър.
Хъдсън не можеше да си позволи по-скъп билет. Той беше мисионер и живееше съвсем скромно.

– Моят билет ми позволява да ви поканя, – каза руснакът вежливо.

В купето бяха само двамата. Разговорът неусетно се насочи към мисията в Китай, която Тейлър бе основал. Мисионерът разказа на графа за хората там и трудностите, които срещаше в тази страна.

Бобрински стана, извади чековата си книжка и каза на Хъдсън:

– Позволете ми да дам нещо за вашето дело  в Китай – и му подаде един чек.

Когато Тейлър погледна листа си помисли: „Графът навярно се е объркал“.

На чека бяха написани педесет лири стерлинги.

– Навярно нещо сте се объркали, – обърнал се Хъдсън към графа, – вероятно мислите, че сте подписали чек за пет лири, но тук пише педесет. Позволете ми да ви върна чека.

– Не мога да го взема обратно, – отговори дарителят не по-малко изумен. – Аз наистина имах намерение да дам пет лири, но изглежда Бог е пожелал да получите педесет.

Тейлър бе поразен. Щом слезе в Лондон, той веднага отиде в мисията, а там по това време се молеха.

Бе необходимо да се изпратят в Китай пари за плащания в мисията, но не достигаха 49 лири. За това хората се бяха събрали и в молитва искаха Бог да разреши проблема им.

Докато се молеха, Тейлър влезе и постави на масата петдесетте лири. Хъдсън им разказа за срещата си с граф Бобрински и как той по грешка бе написал педесет вместо пет лири.

Всички, които се бяха събрали в мисията, благодариха на Бога за бързия отговор на молитвата им.