Веднъж един досаден познат дошъл да посети Уинстън Чърчил. Мъжът е знаел със сигурност, че стопанинът си е в къщи.

Но Чърчил изобщо не искал да го види. Той изпратил слугата си да срещне госта и да му каже, че току що господин Чърчил е излязъл.

Каквото е заповядал известният политик на слугата си, та натрапникът е повярвал, че го няма в дома му?

Ваш ред е да предположите някаква версия. Имайте предвид, че натрапникът преди да отиде до дома на Чърчил е била абсолютно сигурен, че той е там.

Трябва да ви кажа само, че идеята на Уинстън е била гениална. Тя е била свързана с нещо, което той много е обичал.

Не се отчайвайте, след секунди ще получите …..

Отговор: Чърчил е помолил слугата си да запуши една от любимите му пури.

Хитро нали? Кой би се досетил?

Представете си, че вие с приятеля си се движите по ескалатор.

Изведнъж решавате да се изкачвате по стъпалата на ескалатора, за да ускорите придвижването си.

Кой от вас двамата ще преброи по-голямо количество стъпала от ескалатора?

Впрегнете всичките си мозъчни гънки и мислете усърдно. Въпросът е много лесен.

Пак ли се отказахте. Няма как, следва …

Отговор: Този, който се изкачва по стъпалата бързо ще преброи повече от тях. Представете си, приятелят ви стои на едно място, докато ескалаторът се движи. Тогава той „ще преброи“ само едно стъпало. А вие като се движите, ще преброи много повече стъпала.

Измийте добре два портокала. Единият от тях сложете в купа с вода и той ще плува. Ако се опитате да го „удавите“ няма да успеете.

Обелете вторият портокал и го поставете във водата. Какво? Той потъна!

Как така? Нали това са два еднакви портокала?

Ако направите този експеримент с децата си в кухнята, как ще им обясните, защо се случва това?

Ако не се досещате ще ви подскажа.

Отговор: В портокаловата кора има много въздушни мехурчета. Именно те изтласкват портокала на повърхността на водата.

Обелен портокалът потъва, защото е по-тежък от водата.

Седяха един до друг. Това което очакваха ги бе подбудило към размисъл. Васил едва сега погледна момчето пред себе си.

– Кириле, ако знаеше с колко малко здрав разум се управлява светът. Преди всяко бедствие все някой е предупреждавал за него. Но никой от предупреждаващите не е видял добро. Такъв е светът и никой не може да го промени, дори такива невзрачни пешки като теб или едра риба като мен.

– Няма ли да се опитате да ги спрете?

– Не, няма, ти също не можеш. Тук всичко се крепи на търговията, алчността и  вярата, че родът на Патароците са могъщи, и никой не рискува да ги нападне или да не им се подчини. Да изчакваме зад стените, докато ни обсаждат, е неприемливо. Те не могат да ни победят, но ние можем да загубим. Тук можем да издържим сто години обсада, но само след шест месеца ще избухнат бунтове зад стените. Това е войната.

– Аз знам как да се бият с тях.

Васил го погледна остро.

– Какво очакваш? Някой да се съветваме с теб? Всички тези възрастни мъже са се сражавали заедно със Соломон или са обучавани от него, макар че не го обичаха много. Но ти, едно никому неизвестно момче… безлична твар се би с него. Не се и надявай. – Той нетърпеливо махна с ръка и добави: – Трябваше да пощадиш Соломон и да не го убиваш.

– Той щеше ли да го направи за мен?

– Много ясно, че не. Ако го беше пощадил, щеше да си спечелиш добро мнение за себе си, а него да изравниш със земята. Силата е безмилостна към човека, който я притежава, както и към жертвите му. Тях смазва, а него трови. Истината е, че никой не притежава за дълго мощ. Който я има, започва прекалено да се осланя на нея и това го погубва.

Раздразнен от това, че не намираше подходящ отговор, Кирил се обърна да си върви.

– След станалото между вас със Соломон срещу теб се е надигнала силна омраза, – каза Васил. – Помисли за това, което ти казах и ще разбереш.

– Пет пари не давам какво си мислят другите.

– Това си е твой проблем, че не се интересуваш какво си мислят хората за теб. А би трябвало да те интересува.

Леля Минка беше излязла на улицата, за да нахрани уличните котета.

Изведнъж притича момиченце на 5-6 години и изсипа в паничката на котетата шепа пясък.

Леля Минка попита детето:

– Защо развали храната на котетата? Ти ядеш ли пясък?

В отговор на това момиченцето изяде пясъка, който държеше в другата си ръка.

Леля Минка остана с отворена уста. Тя не зададе повече въпроси.