Агнес влезе в стаята. Видя как децата страхливо се бяха скупчили на групички и ѝ дожаля за тях. Те нямаха вина, защо трябваше да преживяват толкова ужаси и тормоз.
Шайма бе вперила поглед в прозореца и предизвикателно мълчеше. Таклеф реши, че не може повече да мълчи и заговори:
– Страх ме е, че мама и татко могат да умрат и да останем сами. Плаша се от това, че доста хора от семейството ни ще бъдат убити. Изпитвам ужас, че ще ни застрелят. Или че ще използват оръжие, което заразява с опасни болести.
Агнес погледна момчето с болка.
– Има такова оръжие, – каза Таклеф. – Първоначално нищо не усещаш, а после ти става лошо, боли те някъде по тялото, а после умираш.
– Кой има такова оръжие? – попита Агнес.
– Воените и онези, които искат да властват над хората, – каза ожесточено Шайма.
Едно от момиченцата непрекъснато обикаляше и си бъбреше само.
Няколко момчета се бяха скучили край масата и се бяха притиснали едно до друго, явно бе, че изпитват страх.
– Понякога не мога да заспя нощем, защото си мисля за бомбите, които падат върху къщата ни, – каза смутено Реем.
– Сънувах, – започна да разказва Хинд, – че всички сме си в къщи и не можем да избягаме. Бомбите падат върху нас, всичко пламва и се събуждам.
– Мама каза, че много хора върху, които са падали бомбите са изгорели живи, – изплака Алия.
– Не вярвам да ви убият, – каза насърчително Ана, – та вие сте деца.
– Ще ни бомбардират, – каза тъжно Хамза, – нали гледах по телевизията. Но за всички тези войни, те ще съжаляват.
– Войната е страшно нещо, – смръщва вежди Сахар, – Оръжията са станали по-мощни и убиствени. Няма как да се защитаваме от тях. Ще ни избият до крак.
Децата не споделяха за това, което са чули по телевизията или от разговорите на възрастните, а го трупаха в себе си. А когато останеха нощем сами, ги застигаше тревога и отчаяние. За тях най-големият ужас бе да останат сами след войната.
В края на 19 век Британската империя водела бойни действия в Южна Африка, опитвайки се да заема цялата южна част на континента.
