Вентилаторът усърдно духаше, но дежурещите в полицията бяха целите в пот от жегата. Разхладителните напитки и студената вода, не даваха добър резултат.

Изведнъж вратата се отвори. Влезе тинейджър. Той бе около четиринадесет годишен. Огледа мъжете вътре и бързо каза:

– Моя баща е престъпник…

– Какво е направил? – попита заинтересовано един от мъжете.

– Той използва незаконно нелегален детски труд.

Мъжете го изгледаха недоверчиво.

Момчето бе добро облечено. Целия пращеше от здраве. Ръцете му бяха бели и меки, изглежда не бяха вършили тежък труд.

– Така ли? – попита мъжът, който се бе разположил до вратата.

Момчето нервно повдигна рамене.

– Добре ще дойда да проверя. Ще ни заведеш ли у вас, да поговоря с баща ти? – попита мъжът до вратата.

– Да, – ентусиазирано възкликна тинейджърът.

Когато един от служителят влезе в дома на „жалбоподателя“ каза на бащата:

– Синът ви е внесъл оплакване, че използвате нелегален детски труд. Истина ли е?

Бащата тъжно се усмихна и със съжаление погледна сина си, а след това добави:

– Уморих се цял ден да го гледам, как се е взрял в смартфона си. Скарах му се, защото с майка му имаме нужда от помощ, а той се прави на глух. Сопна ми се, че ще се оплаче, че го малтретирам ….

Полицая въздъхна, погледна строго тинейджъра и каза:

– Да помагаш на родителите си в домакинската работа, не се смята за експлоатиране на детския труд. за това оплакването ти се отхвърля.

Когато си тръгваше полицаят посъветва бащата:

– За такова нещо го наказвайте. Например, за дълъг период от време му забранете да ползва смартфона си.

– Ех, какво доживяхме, – въздъхна бащата. – Незаконен детски труд а….?!

Марияна бе досадила на Лидия с постоянните си оплаквания. Тя се чудеше как да я ободри. Искаше да преобърне песимизма ѝ и да я накара по-ведро да гледа на нещата.

Един ден Лидия каза:

– Добре нямаш хубава заплата. Колата ти не е кой знае какво. Апартаментът ти е малък. Младостта ти я няма вече И надежда за това няма кой знае каква.

Марияна я изгледа озадачено, а Лидия продължи:

– Разбирам, че нямаш много неща, които би искала да бъдат твои. Но погледни и това. Не си неизлечимо болна. Нямаш дългове. Никой от роднините ти не е немощен или инвалид, за когото трябва да се грижиш. Нямаш увреждания. Мога да продължа списъка. Това не ти ли говори нещо?

– Тези неща наистина ги нямам, – каза примирено Марияна.

– И те вярвам да не ти се случат. Всеки от нас няма много неща, но това не е необходимо.

– Е, за последните, които изброи, съм напълно съгласна, – тихо промълви Марияна.

– Всичко останало може да бъде спечелено, подобрено, получено като подарък или просто временно използвано. Основното е да сме живи и здрави.

Марияна се усмихна.

– Може би трябва да започна да изброявам нещата, които нямам, за да разбера колко съм богата всъщност, – засия Марияна.

И тя прегърна Лидия.

Неделя. Последният ден на седмицата. В неделното училище на малката църква бяха събрани група деца. Младо момиче бе влязло в ролята на учителка. Тя раздаде на всяко дете кутия с пастели и скица на Исус.

– Оцветете картинката, – мило предложи младата учителка.

– Ау, трябва да оцветим Божия Син, – възкликна тихо едно малко момиченце.

Децата използваха само това, което имаха в кутийките си.

– Нямам синьо за небето, – обади се слабичко момче.

– Имаш лилаво, – побутна го другарчето му, – направи го с него.

Повече оплаквания за цветовете нямаше.

Е, ако косите на Исус бяха оцветени в червено, учителката нямаше да има нищо против. Тя учеше децата да представят Исус, всеки със своите си пастели.

Бог не направи ли същото и с нас? Той ни е създал уникални, за да можем да покажем Христос на света по различни начини, така че да бъде възприет.

Не губете време да украсявате своето собствено изображение! Не си заслужава.

Когато хората гледат лицето ви, кого трябва да виждат в същност? Нима Бога, не живее и не си е направил обиталище във вас?

Ако не е, поканете Го да го направи.

Бог не обещава аплодисменти за независими популяризатори на Исус.

Но голяма награда очаква Божите разгласители.

“ Хубаво, добри и верни слуго, над малкото си бил верен, над многото ще те поставя, влез в радостта на Господаря си“.

Симо вървеше към къщи и не забелязваше нищо около себе си. Той размишляваше върху думите, които приятелят му Кольо каза:

– Щом си новороден християнин, ти знаеш със сигурност, че Исус живее в теб чрез силата на Светия Дух. Чувства ли се Бог удобно в теб, като у дома Си? ……

Сега Симо си мислеше, колко още неща бяха в него, които излизаха през устата му във вид на гняв, страх, ревност, мърморене, оплакване, ….

– Добре ли се чувства Бог, със всичко това в мен? – питаше се той.

Отговорът не закъсня, но дойде по необичаен начин.

Същият ден той отиде на гости на Георги. Като го видя, приятелят му много се зарадва.

– Добре дошъл! Хайде, влизай. Ей сега ще направя едно кафе, а ти се настани удобно и се чувствай като у дома си.

В това време влезе съпругата на Георги и между тях избухна кавга. Симо се почувства неловко в тази ситуация. Караницата продължи доста дълго, сякаш домакините бяха забравили за него. А на него му се искаше едно единствено нещо, да се махне по-скоро от там.

И както си седеше, Симо изведнъж си спомни въпроса на Кольо: „Бог е направил обиталище в теб, добре ли се чувства там?“

„Трябва да се откажа от някои неща в себе си, – помисли си Симо, – които ме карат да забравя Божието присъствие. Ако позволя непростителност, кавги и размирици в сърцето си, Той ще се чувства неудобно, както аз по време на тази караница“.

Устата ни трябва да бъдат изпълнени с хваление и благодарност към Бога, но затова трябва да позволим на Господа, да почисти добре сърцето ни от всичко, което не Му е угодно.

Станете рано сутринта и кажете:

– Добро утро, Господи. Днес бих искал в мен, да се чувстваш като у дома си.

Сватбата е хубаво нещо, но Слави пристъпи към нея с малко притеснение.

Денчо, първият му приятел го смушка в ребрата:

– Какво си увесил нос? Забавлявай се, Дидка е яко парче! Какво те смущава?

Слави въздъхна тежко:

– Гледам майка ѝ Рена и се чудя кога ще почне да ни се меси в семейния живот.

– Не бери грижа за това, – посъветва го приятелят му. – Като му дойде времето, сам ще измислиш, какво да правиш.

Но Слави не можеше да се успокои. Наслушал се бе на разкази с оплаквания от вредни тъщи. Осен това Дидка бе единственото ѝ дете, а майка ѝ бе сама. Всичко можеше да се очаква.

Мина време, но тъщата за радост на Слави, не се появяваше често на хоризонта. Тя всеки ден звънеше на дъщеря си и двете тихо си говореха, но това бе всичко.

Когато му се роди син, Слави изтръпна:

– Сега по цяло денонощие ще стои у дома и ще ни учи на ум и разум.

Но Рена не направи така. Тя купи количка за детето, донесе цяла чанта с памперси и дрешки за малкия, но след това тихо се оттегли.

Е, понякога седеше с внука си, докато Дидка ходеше до поликлиниката или зъболекарят, но това бе за кратко време.

Един ден Слави предложи на жена си:

– Хайде тази година да отидем на море, а детето ще го оставим на майка ти, да му се порадва по-дълго време.

Дидка се усмихна и каза:

– Защо не поговориш за това сам с майка ми?

Слави вдигна рамене:

– Защо пък да не поговоря с нея?

Речено сторено. Слави се приготви предварително. Взе сладки и бонбони, и отиде при тъщата си.

Тя го посрещна с усмивка и му предложи чай. Слави похапвайки си от сладките и пиейки от време на време от чая, започна от далече:

– Хубаво би било нашият Румен да прекара известно време с теб през лятото, вярвам ще ти хареса тази идея. Знам, че обичаш внука си и не би изпуснала такава възможност. А ние с Дидка през това време ще отидем на море, малко на почивка.

Рена го изслуша внимателно и кротко му отговори:

– Разбира се, бих взела Румен през лятото, това не е проблем за мен. Но кажи ми, скъпи зетко, кога ще имаш възможност да заведеш тригодишния си син на море? Само сега. Защото следващата година  той вече ще е на четири и няма да е същото.

Слави въздъхна и си помисли: „Почна се“.

Рена продължи:

– А ти ще загубиш през това лято общението със сина си. Нима ще ми отстъпиш такива безценни и незабравими мигове? След 10-15 години твоят син няма да поиска да дойде с теб, защото ще се чувства голям и ще има свои приятели.

Слави разбираше накъде вече биеше тъща му.

– Той бързо ще порасне, – продължи поучението си тя, – но ти няма да имаш спомени, как за първи път си го държал за ръка и синът ти с възторг е гледал разбиващите се в брега вълни. Нито как заедно сте събирали мидени черупки или строили пясъчни замъци. Ти решаваш, но е хубаво сам да покажеш на сина си морето, той дълго ще помни това. Не го лишавай от тази радост!

Слави се замисли: „Всяко лято ме изпращаха при баба на село. Моят баща никога нямаше време за мен, беше все на работа. След това получи инфаркт. И никакъв спомен не ми остана от него“.

– Ти си много мъдра жена, – каза Слави. – Това лято трябва да заминем на море заедно с Румен. Ти си права не бива да губя това безценно време, което мога да прекарам със сина си.