След смъртта на Мусоргски Римски-Корсаков дописал неговата гениална опера „Хованщина“, но цензурата се отнесла враждебно към нея. Цензорите много негодували срещи инакомислещи, към които в операта имало явно съчувствие, а тя и противоречала на позицията на Светия Синод.
По този повод цензора казал на Римски-Корсаков:
– Желателно е да премахнете разколниците от операта и да ги превърнете в хора, които са в нещо недоволни.
– От какво да бъдат недоволни? – попитал композиторът.
– Да кажем от реформите на Петър или нещо друго …. Колкото е по-непонятно за слушателя, толкова по-добре ….
Римски-Корсаков трябвало да изхвърли от петото действие самозапалването на разколниците, а вместо това се появили тайнствените „недоволни“, които оградени от войска чакат смъртно наказание или нещо подобно…..
Когато приятел на композиторът му задал въпроса:
– Какво всъщност чакат тези недоволни?
– За това и аз не знам повече от вас. „Колкото е по-непонятно, толкова е по-добре“ – такава е препоръката на цензора. Така че не трябва да го разочаровам, за да не разочарова цензора артистите и публиката и да забрани постановката въобще.

Нима това е възможно? Не е ли имало някакво хитруване? Не, защото тогава техниката все още не е била толкова напреднала.
Оперният певец Енрико Карузо са смятали за тенор, въпреки че неговия глас имал доста широк диапазон.
Веднъж при изпълнението на операта „Бохеми“ на Пучини, басът се обърнал към Карузо и му прошепнал:
– Загуби си гласа.
Карузо тихо му казал:
– Само си отваряй устата, аз сам ще изпълня арията ти.
И застанал с гръб към зрителите.
Практически никой от зрителите не забелязал промяната.

Един млад композитор поканил Росини на премиерата на новата си опера.
Според италианския обичай Росини седял в ложата с цилиндър.
Когато започнала операта, Росини преди всяка ария си свалял цилиндъра и грациозно го размахвал.
– Какво правите, маестро? – попитал го седящият зад него автор на операта.
– Приветствам своите познати, които срещам във вашата музика, – любезно отговорил Росини.

Жан Рамо служел като органист в катедралата Клермон Феран. Там той композирал музика за Божия слава. Но Рамо бил верен и към театъра и „между другото“ създавал опера след опера по поръчка на клиенти.

Разбира се, такъв вид музика повлияла и на църковната музика. Но на жизнерадостните енориаши от църквата му това се харесвало.

В не по-малка степен тази музика се харесвала и на свещеници от други храмове, които заимствали музиката, а под нея поставяли набожен текст.

Веднъж Рамо попаднал на църковна служба в друга катедрала и чувайки светската си музика там, възкликнал:

– Господи, прости ми! Не за Теб съм съчинил това.

Преди много години в Балшой театър се представяла операта „Дон Карлос“. Арията на Филип пеел Шаляпин, а на великия инквизитор Василий Петров.
Трябва да кажа, че Петров се възхищавал от гения на Шаляпин, а Шаляпин, от своя страна, високо ценени гласа и талант на Петров.
Преди началото на третото действие Петров казал на Шаляпин:
– Федя, днес ще те надпея!
– Не, Вася, няма да успееш! – засмял се Шаляпин.
– Ще видиш!
– Няма да можеш!
Започнало действието.
Петров, притежаващ силен глас, завършил арията си доста гръмко, като заглушил оркестъра и изпълнил целия театър, от партера до галериите.
За част от секундата Шаляпин осъзнал, че не може да го надмине. За това на великия инквизитор крал Филип неочаквано отговорил шепнешком. В залата буквално, повял зловещ хлад.
Успехът бил пълен и овациите продължили няколко минути.
Когато паднала завесата, Шаляпин шеговито подметнал на Петров:
– Това е! А ти само викаш!