Дани не преставаше да се среща с приятелите си. Това, че бе единствения женен между тях, не пречеше на общението им.

Защо приятелите му не бяха избрали своите половинки?

Всеки от тях предпочиташе порнографията, която ги водеше до безразборен секс.

Един ден Станчо попита:

– Дани, как можеш да правиш секс с една и съща жена през цялото време?

– Не е ли много скучно? – добави своя въпрос и Камен.

Дани се усмихна и отговори:

– Не правя секс с една и съща жена през цялото време.

Всички го погледнаха изумени, а погледите им молеха за обяснение.

– Диди не е същата жена, за която съм се оженил.

– Как така? – както винаги нетърпелив и прибързан се обади Наско.

– Тя израства духовно и се променя, – уточни Дани, – а това допринася и за моя растеж. Ние не сме същите хора, когато се оженихме. Както хубавото вино, така и нашата интимност узряват с времето.

Приятелите очакваха повече яснота и обяснения, за това Дани продължи:

– Ако непрекъснато пренебрегвате Божия добър план за секса, вие се задоволявате само с проблясъци на греховна страст вместо с ценните нажежени въглени на трайната интимност.

– Само проблясъци …., – измънка като събуден от сън Климент.

– Бог е създал секса, за да се наслаждаваме по най-добрия начин, – започна да доизяснява думите си Дани. – Това няма нищо общо с външен вид и представяне. Бог е основал секса на отдадената любов, която отразява безкрайната Му любов, която изпитва към всички онези, които се доверяват на Христос.

Приятелите на Дани наведоха глави. Тези думи ги попариха силно. До сега не бяха разбирали нещата така.

Надявам се при следващата им среща, Дани да не е единствения женен в групата.

В селската кръчма бе уютно и топло. Местните често се отбиваха там да си побъбрят.

Днес на това събиране присъстваше и един мъж с започваща да се прошарва коса и малка къса брадичка.

Мъжете в кръчмата бяха почнали да разказват, кой къде работи.

– Аз съм тракторист и работя в месното стопанство, – започна Димитър.

Последва кратко обяснение на трудностите в професията му.

– Всеки ме е виждал с камиона, – похвали се Гошо, – карам стоки в магазина.

Михо тупна с ръка по масата и рязко добави:

– Аз го товаря всеки ден. Чувалите и по-тежките неща направо ме смачкват, но какво да се прави, все някак трябва да се живее.

Дойде ред и на непознатият.

– Аз съм композитор, – тихо каза той.

Мъжете от компанията тактично се усмихнаха, а Васил се обади:

– Е, като не искаш, не го казвай!

Марта седеше срещу Анелия и плачеше. Хлипайки тя каза:

– Връзката ни с Пешо се влоши. Какво да правя?

– Може би нещата не са чак толкова лоши, – опита се да я успокои Анелия.

– Не издържам, крещя. Искам да ми отговори, а той мълчи. За него аз не съм важна. Изобщо не го интересува, от какво се вълнувам….

– Виж, – спокойно каза Анелия, – Пешо може вътрешно да е ядосан. Той не иска да те залее с гнева си. Сам разбира, че ситуацията ще се влоши, за това и мълчи.

– Няма сигурност между нас, – продължи оплакванията си Марта, без особено да се вслушва в обясненията на Анелия. – Той вече не ме харесва. Сигурно съм му станала противна.

– Точно обратното, – поклати глава Анелия. – Той се страхува, че ти не го харесваш, за това се отнася колкото може добре с теб…..

– Искаш да кажеш, че подценявам колко сериозно е това за партньора ми? – повиши тон Марта. – Аз го наранявам с поведението си, а той …?

– Какво правиш с хората, с които се намираш в конфликт? – попита Анелия.

– Зависи от човека, – въздъхна Марта, – зарязвам го и не го търся повече, но ако държа на него, гледам да възстановя мира между нас и да изгладя нещата.

– А мъжът ти от кой вид е?

– Ох, не знам, – сбърчи нос Марта, – Обичам го, но искам …

– Е тогава възстанови отношенията си с него.

– Как да го направя, като той …

– Спомни си, защо си го обикнала. Какво харесваш в него най много, – посъветва я Анелия.

Марта повдигна вежди и каза:

– Може би си права. Сигурно и на него не му е лесно с мен, когато не знае как да ми помогне.

Двете се прегърнаха и Марта се усмихна:

– Олекна ми. Сега вече знам какво да правя. Аз все още го обичам.

Скоро се бе излял проливен дъжд. Всичко бе обвито в хладна, мокра пелена.

Никой не се виждаше наоколо. Навярно лошото време бе разкарало любителите на разходките.

Йото и Дечко напук на дъжда седяха в една беседката, отдавна изоставена и неподдържана. Пенсионери, нямаха друга работа, а в къщи не ги свърташе на едно място.

Както винаги философстваха, но разглеждаха важни въпроси.

– Забелязал ли си, че има християни, които са си направо светски? – попита Йото.

– Как ги определяш какви са? – поиска обяснение Дечко.

– Тези, които ги привлича света и се влияят от него имат три характерни черти, – наблегна Йото.

– Само три? – изненада се Дечко.

– Да, – потвърди Йото и започна да изброява, като свиваше пръстите на дясната си ръка. – Това са чувственост, изтънченост и културен преход, но лишен от християнските ценности.

– Е, ясно е, че за чувствени хора определяш онези, които са обсебени от мисълта за секс, а това е далеч от живот на самоотричане. – поклати глава Дечко. – Към изискани причисляваш завладените от културата, ученето и усъвършенстването. А ми третите?

– Те са водени от манията да притежават повече материалните неща, – Йото събра веждите си на челото, – такива не можем да наречем духовни. Изпитват гордост от живота си.

– За мен светски са онези християни, по-простичко казано, са онези, – Дечко впери поглед напред, – са онези, които предпочитат да останат пред телевизора или компютъра, вместо да потърсят общение с вярващи в Бога хора.

– Забелязал ли си, че такива първи критикуват? – намекна своевременно Йото. – Изглеждат благочестиви и праведни, а всъщност са лицемери.

– Наскоро имах разговор със семейство, – започна да разказва Дечко, – които бяха на крачка от развода. Попитах ги: „Колко време се молите?“ И знаеш ли какво ми отговориха?

– Навярно са ти казали, че изобщо не се молят, – усмихна се Йото.

– И нещо още по-лошо, – намръщи се Дечко, – добавиха, че са много заети и нямат време за това.

– Така е, – Йото удари с длан по крака си. – Тези, които бързат незабавно да бъдат задоволени и да се насладят на нещата от света, ще погинат.

– Но тези, – Дечко вдигна показалеца на дясната си ръка нагоре, – които следват Бога и имат Неговата любов в себе си, ще приемат Божите обещания.

Приятелите на Павел Третяков го наричаха „архимандрита“. Причината за този прякор бе интересна. Павел избягваше да се среща с жени по всякакъв възможен начин и дори не мислеше да създаде свое собствено семейство.

Майка му бе напълно доволна от това, защото цялата любов на сина ѝ принадлежеше.

Съвсем неочаквано в Италия Павел видя Вера Мамонтова в една от пиесите, в която играеше и се влюби в нея. Двамата се запознаха.

В Москва Павел започна редовно да посещава къщата на Вера.

Две години Третяков не смееше да обясни чувствата си към Вера, но почти всяка вечер прекарваше у Мамонтови.

Всички в този дом очакваха с нетърпение по-решителни действия от страна на Павел.

Една вечер Третяков се обърна към възлюбената си:

– Госпожице, ще ви задам един въпрос, на който трябва ми да отговорите откровено – и моментално Павел се изчерви.

Лицето на Вера също се обагри в червено.

Всички наоколо тръпнеха от очакване. Някой съвсем тихо, едва чуто каза:

– Най-после.

Павел погледна Вера смутено, след което бавно и притеснено попита:

– Искате ли да живеете с майка ми или би било по-приятно за вас да живеем сами?

Наоколо леко се усмихнаха. Очакваха обяснение, но то излезе някак по-различно.

– Е, по-добре така, – казаха си те, – отколкото нищо.

Не след дълго бе извършено бракосъчетанието. Вера избра да живее в жилище отделно от майката на Павел, която бе настанена в друг дом. Като добросъвестен син Третяков посещаваше майка си всеки ден, но не вечер, а сутрин.

Трябва да се отбележи, че Павел имаше невероятен късмет с избраницата си. Вера прие увлечението на мъжа си по живописта, предаността му към галерията и неприязънта му към светските събития.

На двамата им се родиха шест прекрасни деца.

След години, когато Вера се парализира Павел призна:

– През целия си живот не можех да реша кое е по-скъпо за мен – галерията или тя. Сега виждам, че тя ми е по-скъпа.

През декември 1898 г. Павел Третяков почина, няколко месеца по-късно Вера го последва.