Това в една отвратителна бяла стая. Уж се говори за по-добро отношение към болните, но болниците продължават да бъдат в ужасно антисептично бяло.
Явно в медицинското обслужване не се прилагат изследванията потвърждаваща, кои цветове успокояват. Това е един „безличен“ подход към лечението, архитектурните решения и отношението към болката и паниката на болните.
Сотир и Милена вечеряха с болничната храна. Това бе някакво месо плувнало във воднист кафеникав сос, клисав грах, пръснат върху коравото като камък пюре от картофи и парчета ябълка, които бяха загубили цвета си.
Подобна храна обясняваше разнообразието от бисквити и чипс разхвърляни по леглото.
Милена се беше поизправила. На най-неудобните места от тялото ѝ стърчаха тръбички, а Сотир беше издърпал стола и използваше леглото ѝ за маса.
– Искаш ли нещо да ти донеса? – попита Сотир.
– Не се притеснявай. А ти как се оправи днес? – попита на свой ред Милена.
– Добре, – изломоти Сотир, явно не искаше да споделя за разправиите в работата си.
Той я наблюдаваше и забеляза колко бе отслабнала. Би дал всичко за да се размени с нея, за да не я гледа как се измъчва и гърчи ден след ден.
Милена сякаш прочете мислите му и тихо пророни:
– Съжалявам, – искаше да добави, „че ти причинявам всичко това“, но замълча.
– Какви ги говориш? – Сотир не можеше да се отърси от мисълта, че тя е в това ужасно състояние заради минали негови дела. – Да не би ти да си виновна за всичко това?
– Как ще платиш за операцията? – попита Милена, въпреки че знаеше каква огромна тежест е това за него.
– Не се притеснявай.
– Спестяванията ни са на привършване, – Милена с мъка прикри отчаянието си в гласа.
– Ти мисли само за това как ще оздравееш и ще се оправиш, – нежно каза Сотир.- С финансовия въпрос се заемам аз, не се притеснявай.
Стомахът му се бе свил на топка от безпокойство. До сега през всичките години, докато бяха заедно, той не я бе мамил в нищо, но сега само за няколко минути изрече две лъжи:
– Прическата ти е супер. … А тази ли? Тя изобщо не е по красива от тебе, – каза Сотир, когато двамата разглеждаха едно списание.
– Мили, – Милена му се усмихна по начина, с който сгряваше душата му.
– Да?
– Всичко ще се оправи, – И макара тя да вярваше в това искрено, Сотир не можеше да се отърси от страха, че най-лошото им предстои.