Два часа и повече Крум обясняваше на Спас, колко жестоко са се отнесли към него на работното му място.

– Когато ни нараняват, отговорът веднага е да си отмъстим, – каза Спас, – но така постъпват животните в джунглата.

– Лесно ти е на теб, – размаха ръце Крум, – нали не са те мачкали.

– Животът е труден, – съгласи се Спас, – но представяш ли си какво ще бъде бъдещето ти, ако не се справиш с гнева си?

– Какво?

– След време ще отидеш на лекар. Ще си направиш снимка, на която туморът на горчивината ще се е разраснал заплашително в злокачествено образование.

– Тогава какво да правя? – тежко въздъхна Крум.

– Това, което ти се е случило, не можеш да го промениш, но отношението ти към него може да се измени.

– Какво? Да им простя? Никога, – повиши глас Крум.

– Успокой се, – посъветва го Спас. – Да простиш, не означава, че който те е наранил е прав …

– Тогава какво? – прекъсна го бързо Крум. – Да го оставя така?!

– Прошката означава, че Бог ще направи това, което е правилно. На Него принадлежи възмездието.

Крум се намръщи. Тръсна глава и добави нервно:

– Не! Тая няма да я бъде! Я ги наказал, а може и да им прости, …. ами аз…

Топлото януарско време изненада всички.

Пчеларят Тотьо се шегуваше:пчели

– Пчелите са излезли много рано. Ще ядем мед от кокичета.

– Дали не са били гладни, та толкова рано са се раздвижили, – подкачи го Дончо, който нищо не разбираше от пчеларство.

– Не гладът, а времето ги подмами, – реагира веднага Тотьо.

Бай Стефан се почеса по главата и рече:

– Има един друг глад, които засяга всички, независимо дали живеят в Президентският дом или в приют, дали са секс символи, нови звезди или майки, които си стоят у дома.

– Какъв е този глад? – попита заинтересовано Ганчо.

– Където и да сме, колкото и много да имаме, – усмихна се Стефан, – ние жадуваме за нещо по-богато, по-дълбоко, по-красиво, по-вкусно, по-бързо – нещо, което засища.

– Е, казвай де! За какво говориш? Все със твоите загадки, – нетърпеливо размаха ръка Ганчо.

Бай Стефан бе мъдър човек. Той не бързаше да отговори, защото искаше да накара хората да се позамислят. Виждайки любопитните погледи отправени към него, започна да обяснява:

– Някои признават този глад и се стремят да го задоволят по социално приемливи начини: образование, кариера, семейство, приятели или обществена служба. Други се отчайват и ядосват. Те се опитват да задоволят глада си с безразборни връзки, злоупотреба с наркотици и алкохол и дори с, насилие.

Всички мълчаха в очакване. Никой не се досещаше, какъв ще да е този глад?!

Бай Стефан ги огледа и каза тържествено:

– Това е гладът на душата. Ние всички имаме една и съща нужда – Бог.

– А как да го намерим? – с насмешка попита Радой.

– Най- лесния начин е като Му се отдадеш, – отговори Стефан. – Опитай!

– Не е много лесно, – измърмори Манчо.

– Така само изглежда, – усмихна се Стефан. – В противен случай ще останете в робството на греха и ще се подавате лесно на изкушенията.

Повечето повдигнаха рамене, а останалите махнаха с ръка.

– Бай Стефан само това си знае, – Засмя се Евгени. – За него няма друго освен Бог.

Дали защото осъдиха стареца и не се съгласи със него, не знам, но тъмен облак засенчи слънцето, което до преди малко грееше приветливо.

Радко и Ана се харесаха още, когато учеха в гимназията. Пет месеца след като завършиха средното си образование двамата се ожениха.

Всеки от тях имаше очаквания и представи за брака.

Например Радко си казваше:

– Никога няма да стана работохолик. Ще прекарвам повече време със семейството си.

Но само седмица след сключването на брака, той осъзна, че е попаднал в капан.

Носеше разочарованията си от работното място в дома си. Лаптопа си разнасяше напред назад. В къщи на него продължаваше да мисли върху задачите поверени от началника му.

Така ден след ден той осъзна, че губи връзка с жена си и сам разрушава семейството си.

Една вечер падна на колене и започна да вика към Бога:

– Господи помогни ми да намаля темпото. Нека умишлено да пренасочвам мислите си от работата си към съпругата си. Не желая да бъркам работата си с Ана. Мой колега твърдеше нещо много грозно и глупаво. Той се изрази така: „Жена ми винаги е под ръка. Затова се отдавам повече на работата си, за да ѝ се насладя по-късно“. Не искам това да се случва със моето семейство. Аз обичам съпругата си и искам да я направя щастлива.

Ана също имаше проблеми в началото на брака.

За нея Радко бе партньор, който трябваше да поддържа сърцата на двамата, да следват Бога, не за час, седмица или месец, а постоянно.

Самата тя се улавяше, че ухажва Радко и се опитва да задоволи всичките му нужди, но след това се обръщаше в друга посока, като се грижеше повече за себе си.

Това хаотично движение бе болезнено и за двамата.

Накрая осъзнаха, че на първо място трябва да поставят Бог. И когато Му се довериха напълно, двамата осъзнаха, че нуждите им са задоволени и не само това.

Последвайте Господа и ще разберете, колко щедър и любящ е Той. В изпитанията ще бъде до вас, няма да ви остави. А успеете ли, ще се радва заедно с вас.

Моника и Виолета бяха останали сами в къщи. Родителите им още не се бяха върнали от работа. Двете бяха привършили с уроците и домашните си задължение, за това седяха в хола и тихо разговаряха.

– Всяка нощ, когато часовникът удари полунощ, не се превръщаш в тиква, а получаваш чисто нов подарък, – отбеляза Виолета.

– Какъв? Нима за всички е еднакъв? – попита Моника.

– Всички получаваме еднакво количество от него, независимо от това колко килограма е, на каква възраст е, какво образование има, дали е красив, женен, … , – изреждаше Виолета.

– ? – Моника  погледна въпросително голямата си сестра.

– С всеки нов ден ти ставаш собственик на най-могъщия ресурс, познат в човешката история. 1440 ценни минути, които ти предстоят, да изразходваш. Как ще ги използваш зависи само от теб!

– Времето е безплатно, но безценно, – въздъхна Моника, спомняйки си думите на баба си.

– Можеш да клюкарстваш или хвалиш някого, да се изпълваш с гняв или да благодариш, да правиш тренировки или да стоиш пред компютъра, да се само съжаляваш и плачеш или да се радваш, ….. Тези минути не принадлежат на мама, татко, учителката или кой да е от приятелите ни, те са твои и ти решаваш за тях, – натърти Виолета.

– Да, но има неща, които трябва да свършим, – предизвикателно заяви Моника.

– Мама и татко ходят на работа, а ние на училище, но всеки от нас избира как ще прави това. Можеш да се чувстваш онеправдана, изпълнена с песимизъм или пък да пееш и се радваш. Можеш да си мислиш за нещо друго, докато се преподава урока и с нетърпение да очакваш края на часа, но възможно е, дори в един безинтересен материал да намериш нещо ценно за себе си, което да те заинтригува и то да държи вниманието ти докрай.

– Да мия съдовете, – добавя Моника като сбърчи нос, – да изхвърлям онзи гаден боклук, …….

– Все пак ти избираш, как да изпълняваш задълженията си. Ако всяко нещо правиш с търпение, любов и радост, ще се чувстваш много по-добре.

Хората са щастливи, защото решават да бъдат такива.

Навярно това ви се струва невероятно, но знам един човек, който бе преминал през много мъка и болка и въпреки всичко …

Нека започнем нашата история отначало.

Когато този човек бе на девет години майка му умря. Обичаше много да чете, но получи малко официално образование. Образовайки се самостоятелно през 1836 г държи изпит за адвокат.

Сестра му умря при раждане.

Беше само на 24 години, а имаше много дългове. Бе инвестирал в един магазин, но начинанието му не успя.

На 25 години загубва жената, която силно обичаше. Това го потопи в дълбока депресия. След три години, той предложи брак на друга, но тя му отказа.

На 34 загубва мястото си в Конгреса на САЩ.

Само един от синовете му доживя зряла възраст. Един от тях бе починал, когато е бил около 4 годишен, друг на 11, трети на 18.

Нима им а такъв човек? Кой е той?

Това е Ейбрахам Линкълн. Човекът, който през 1863 г. предложи на Конгреса да се чества един път в годината Денят на благодарността.

Въпреки своите недостатъци, скръб, депресия и разочарования, той избра да благодари на Бога и накара една цяла нация да направят същото.

Няма значение през какво сте преминали или в каква каша сега сте се забъркали, въпреки всичко изберете да благодарите на Създателя си.