В един голям и прочут град живееха две сестри. По-малката Марта бе инвалид и не можеше да посещава богослуженията на местната църква.

– О, не съжалявай много за това, Марта, – успокояваше я сестра ѝ Евгения. – Нивото на духовният живот в църквата е много нисък. Няма съживление. Сатана е увлякъл много души и ги води към гибел. Там не би се чувствала добре.

И Марта реши:

– Ще се моля на Господа, да изпрати помазан от Него проповедник, който да приведе хората към искрено покаяние.

Минала цяла година, ……. но Марта упорито продължаваше да се моли.

След едно неделно богослужение Евгения изтича при сестра си със сияещо сърце и сподели:

– Дошъл е един от най-големите проповедници в града ни.

Марта наведе глава и тихо прошепна:

– Благодаря ти, Господи, за отговора на молитвата ми, а сега започни, моля Те, делото на съживление и в нашия град.

Господин Ангелов сподели рано сутринта:

– Тук духовната работа върви много трудно.

Вечерта той застана за амвона и проповядва с ентусиазъм. Когато свърши проповедта каза:

– Всички, които искат да приемат Исус Христос за свой Господ нека се изправят.

На неговия призив се изправиха почти всички присъстващи.

Ангелов си помисли, че не са го разбрали добре, за това повтори призива си по друг начин:

– Нека станат тези, които искат да оставят греховния си живот.

Отново станаха почти всички.

Ангелов, за да бъде сигурен, че това не е грешка каза накрая:

– Тези от вас, които искат да оставят греха и да следват Христос, нека станат и отидат в другата стая.

Мощна вълна от хора се отприщи като бент към малката стая. Всеки един от тях осъзнаваше, че има нужда от спасение.

Ангелов благодари на Бога, за Неговото благословение.

На следващата сутрин той си замина, но скоро получи телеграма:

„Моля върнете се! Тълпи от хора изпълват църквата, жадни за спасение“.

Той се върна и проповядва почти цяла седмица. Накрая преди да си тръгне Евгения го покани да посети сестра ѝ Марта.

Когато се срещна с нея, той разбра нещо важно. Божието благословение се бе изляло над този град, благодарение на молитвите на тази слаба и болна жена.

В един град много години наред хората нямаха желание да търсят Бога. Местната църква бе почти празна по време на богослуженията. Младите хора изобщо не искаха да търсят Бога. За тях Той бе станал нещо незначително и ненужно.

Безразличие и апатия се бе наслоила във всички сфери на духовния живот.

В покрайнините на града живееше един стар ковач. Той заекваше. Хората не можеха да го слушат, без да изпитват вътрешна болка.

Веднъж в края на седмицата, когато ковачът работеше в работилницата си, неговото сърце и душа се изпълнили с тревога.

– Църквата ни се изпразни, – въздъхна ковача. – Хиляди непокаяли се хора загиват в греховете си.

Безпокойството му стана толкова силно, че той остави работата си, затвори вратата на работилницата и остатъка от деня прекара в молитва.

Ковачът получи отговор на молитвата си. След това отиде в неделя при пастора и го помоли:

– Моля ви свикайте „съвещателно събрание“. Имаме нужда да обсъдим и разискваме за състоянието на душите си. Пасторе, людете погиват!

След като пастирът помисли малко, се съгласи, но каза:

– Съмнявам се, че хората ще откликнат на тази покана.

Събранието бе назначено вечерта в голям частен дом.

Когато настъпи вечерта, хората започнаха да идват. Те бяха толкова много, че не можеха да се съберат в помещението. Първоначално всички влизаха мълчаливо, но дойде човек с насълзени очи и поиска от присъстващите:

– Мола ви, помолете се за мен.

Изведнъж бентът се отприщи и много други го последваха.

Макар и от различни краища на града хората изведнъж почнаха да осъзнават своята греховност.

Интересно бе тяхното свидетелство

– Това чувство за грях, ме обхвана в края на работната седмица, – сподели младо още голобрадо момче.

Другите също потвърдиха, че са били изобличени за греховете си по това време.

Какво толкова се бе случило тогава, че предизвика такава голяма вълна на покаяние?

По това време един възрастен ковач бе паднал на колене и се молеше усърдно за погиващите в този град.

Този ковач бе поличил отговор на молитвата си.

След това в града последва голямо съживление.

Изследователите са успели да създадат изкуствена кръв и имунните клетки на мишки от клетки на кожата на тези животни.

Предишни изследвания вече са идентифицирани четири фактори, които могат да преобразуват миши клетки в кръв.  Това не е първият опит за подобно преобразуване. Клетките получени от предишните експерименти, функционирали две седмици, след инжектирането им в мишки, но сегашните действат няколко месеца след въвеждането им в организма.

Това доказва, че факторите на транскрипция, които контролират ембрионален хематопоеза могат да препрограмират изкуствено развитието на клетките на кожата и да ги трансформират в кръв.

Вдъхновени от резултатите, учените се надяват, че подобни успехи ще получат в експеримент с човешка кожа, преобразувайки я в кръв.

Това ще улесни живота на пациенти, страдащи от имунологични разстройства и други заболявания, както и хора, които имат нужда от преливане на кръв.

В големият град съседите дори не се познават. Понякога само се разминават и вяло, поради стар запазен навик се поздравяват.

Людмила скоро се нанесе в двустайния апартамент на един не многолюден блок, не че в него нямаше хора, а поради простата причина, че те само се разминаваха, дори без да се поздравяват. Не се интересуваха един от друг. Дори някой да умреше от тях, другите нямаше да разберат, докато не се разнесе зловонната миризма от апартамента му.

Людмила имаше три деца и ежедневието ѝ бе запълнено до секунда, но тя обичаше да общува с хората и се стараеше да им помогне с каквото може.

До нея живееше възрастна жена. За нея казваха:

– Те е много ексцентричен човек. Живее сама, не общува с другите от блока и в дома си не пуска никого.

Людмила си помисли: „Тази жена навярно има нужда от помощ, но не знае към кого да се обърне“.

Тя няколко пъти се опита да заговори възрастната жена:

– Здравейте! Ако имате нужда от помощ бих могла да ви помогна.

Но старицата се свиваше и отказваше всякакъв контакт.

Людмила не се отказваше лесно особено, когато нещата не вървяха. Тя чувстваше, че тази жена се нуждае от помощ, а тук никой не ѝ обръща внимание. Людмила продължи да я поздравява и да ѝ предлага помощта си.

Най-накрая възрастната жена ѝ се довери, дори ѝ отвори вратата на апартамента си.

Когато младата жена влезе в него, разбра защо тази старица се държи така странно. Това, което видя се оказа много по-лошо от това, което очакваше.

Подът бе покрит със доста голям слой мръсотия. Дрехите бяха стари, а мебелите напукани. В кухнята почти нямаше храна.

И Людмила се хвана за работа. За няколко дена почисти апартамента. Изхвърли старите мебели и ги замени с запазени, които ѝ отстъпиха приятели и познати, когато им разказа историята на баба Мина. Превърна жилището в място, подходящо за живеене.

Изведнъж всичко се промени за старата жена, не само леглото, мебелите и всичко останало в апартамента. Тя вече имаше нови приятели, които често я посещаваха, готвеха ѝ и се грижена за нея.

Не е вярно, че хората в града, не се обичат и не желаят да общуват един със друг, просто им трябва повод, за да покажат добротата си.

ъж, вратовръзка, полет, кино, думи, Пътниците вече бяха заели местата си в салона на самолета, когато вътре влезе една жена. Тя водеше за ръка малкия си син, който недоволно се дърпаше и все нещо искаше от майка си. Тази жена бе  бременна.

Някои от пътниците я гледаха със съчувствие, а други с неприязън.

– Ако тоя малкия постоянно писка и хленчи, – измърмори сърдито един възрастен мъж в солиден костюм и вратовръзка, – полетът ни ще отиде на кино. Никой няма да може да си почине от него.

Като потвърждение на думите му, хлапето започна настойчиво да дърпаше нещо от малката чанта, която носеше майка му и запищя пронизително.

Хората възмутени обърнаха глави по посока на шума.

Един мъж стана , приближи до жената и каза:
– Извинете, бих искал да ви помогна. И аз съм имал малки деца. Ще позволите ли да взема сина ви при себе си,  да се грижа за него по време на полета. А вие си отдъхнете, имате нужда от почивка.

Жената бе изненадана. Тя се смути от предложението, но приветливо кимна:

– Да, да …много ви благодаря.

През целия път мъжът вървеше по пътеката между седалките, носеше малкото момче и го люлееше като собствен син. Детето скоро се укроти и заспа в прегръдката му.

Тези, които бяха по-назад в салона, не разбраха какво бе станало, затова възприемаха мъжа като баща на детето.

Една жена се трогна до сълзи от случилото се и благослови „бавачката“ на малкото момченце:

– Бог да и благослови, господине.

Този мъж наистина беше за възхищение, защото беше бял, а детето, което държеше в ръцете си бе черно.

За да станеш герой, не е нужно да тръгнеш да спасяваш света. Ето един такъв обикновен и незабележим жест, може да върне вярата в човека, че добротата все още съществува в нашият объркан и отчаян свят.