Докато ровеше в боклукчийската кофа за бутилки, хартия или други неща, които можеше да предаде на изкупвателния пункт Манчо намери малък пакет в който имаше пачка от столевки.

Кой имаше повече нужда от него сега за пари?

Но той реши друго и се насочи към дома, където приемаха бездомници като него.

Предаде пакета с парите на управителя на приюта и му каза:

– Трябва да се издири собственикът.

Управителят бе на друго мнение, но като видя сериозното лице на Манчо неохотно се съгласи:

– Добре, ще отида до полицията. Нека те го издирят.

Скоро този, който чиито бяха парите, си ги получи.

Честността на Манчо не остана тайна и местите вестници отразиха новината.

Това предизвика спонтанна щедрост в малкия град и околностите му. Чу се и в столицата.

Богати бизнесмени започнаха да даряват щедро нуждаещи се и подкрепяха множество благотворителни мероприятия. Не забравиха и Манчо.

Каква ирония! Бездимният Манчо, които бе безкористен преподаде най-важният урок по благотворителност.

Нека помолим Господа, да ни помогне да бъдем с отворени ръце и сърце, за да бъдем Неговите ръце и да отразяваме Неговото любящо сърце за този свят.

Дани гневно размахваше ръце и гледаше намръщено дядо си:

– Моли се, моли се, ….. писна ми. Дядо, нали Бог знае всичко, защо трябва да му казвам от какво имам нужда?

Старецът се усмихна и погали внука си по главата.

– Ела да седнем, – покани той ядосаното момче.

– Дядо, но нали ….. – започна да мрънка Дани.

– Бях младеж, когато и аз се бунтувах като теб, – каза дядото.

– Ти, това е невъзможно, – реагира бързо Дани.

– Възможно е. Мъдростта идва с годините, когато си бил по-дълго в общение с Бога.

Дани зяпна изненадано дядо си.

– Един ден, тогава бях тинейджър, застанах пред Господа и Го попитах направо: Защо искаш молитва за всичко? Защо не правиш нищо без молитва?

– И какво ти отговори Той?

Дани бе ококорил очи и с нетърпение очакваше, да разбере това, което и него го вълнуваше.

– Невъзможно е да Ме обичаш, без да имаш желание да Ме потърсиш. Как можеш да казваш, че Ме обичаш, а цели дни да не Ми обръщаш внимание.

– Така е, – призна си Дани, – ако обичам някого, няма да се срещам и говоря с него по задължение и насила. Ето с Петьо като се съберем не млъкваме. Имаме толкова много неща да си казваме, че двамата трудно ни разделят, когато ни викат за ядене.

– Молитвата е барометъра на истинската любов, която ни привлича в Божието присъствие, – добави старецът.

– Дядо, аз обичам Бога, – каза Дани с наведена глава. – Съжалявам, че досега съм Го пренебрегвал и не съм Му отделял достатъчно внимание. Ще го търся по-често, не само да му се оплаквам или да искам нещо от Него, а ще споделям всичко, което ме е развълнувало или ми е направило впечатление.

Старецът се зарадва на думите на внука си. Сега бе сигурен, че внукът му искрено ще следва Господа.

Те стояха един срещу друг и се гледаха. Страхът гледаше нахално и се усмихваше враждебно, а Вярата му противостоеше със спокойствие и сигурност.

– Ха-ха-ха, …. ха-ха, …. – гласът на Страхът кънтеше жестоко и разтърсващо. – Хората смятат, че могат да ми се противопоставят с надеждата, смелостта и силата си.

– Но много от тях не знаят, че ти се страхуваш само от мен – Вярата.

– Аз действам парализиращо, – изкриви устни предизвикателно Страхът. – Потушавам мира и атакувам основата му, именно теб, Вяра. Когато съм налице, спокойствието у хората излиза през прозореца.

– Мнозина знаят, че твоят корен е съмнението, – спокойно каза вярата.

– Да аз внасям колебание и недоверие в Бога, – изпъчи се гордо Страхът. – Нека човеците смятат, че Господ няма да изпрати помощ и че не е способен да се справи с кризата.

– Да, но Бог е тук и Той ще снабди всяка тяхна нужда от Своето богатство в слава, – възторжено възкликна Вярата. – За Него всичко е възможно.

– Но аз ще заплашвам не само с думи, но и с дела, – крещеше Страхът.

– Бог ще даде мъдрост на хората и те няма да се травматизират от теб. Дори и да се изпълнят заканите ти, Господ ще помогне на людете да се справят с предизвикателствата.

Страхът съскаше и удряше всичко край себе си.

– Когато човеците намерят подкрепа в Божите обещания, те непременно ще победят, – продължи въодушевено вярата. – Твоите напасти, болести и вируси не ще поставят хората в безизходица, защото те ще имат мен – Вярата като силно и мощно оръжие.

– На какво разчиташ? Нима твоите жалки хора ще се фокусират на това, което може да стане реалност? – със стиснати зъби и гнява произнесе Страхът.

– Не, те ще уповават на това, Което е истинско. Истината за Бог и Неговата любов, увереността, че Той се грижи за всеки, оставил се в ръце Му и очакването, че Той ще снабди потребностите на людете си, ще донесе онзи непознат мир в сърцата на хората, който ще им помогне да преминат през всичко.

Бай Нено бе добър човек. Видеше ли някой в нужда веднага се притичваше на помощ. Не се щадеше.

Колко пъти са идвали при него с молба:

– Бай Нено дай ми двадесет лева назаем, на заплатата ще ти ги върна, че нямаме хляб в къщи.

– Помогни с някой лев, бабата се разболя и нямам пари да я откарам на болницата.

– Закъсал съм го яката, само ти можеш да ме спасиш …

– Счупих ръка , а за гипсо искат пари, ама вчера дойде сина и му дадох всичките си, сега от къде да взема. Дай пък на пенсията ще се оправим.

И така един за едно друг за друго, но все пари им трябваха и все при бай Нено тичаха.

Добрият старец даваше, какво да ги прави. Някои се възползваха от добрината му и не връщаха парите, но той не се сърдеше, защото знаеше, че така такива далече няма да стигнат.

Имаше и хора, които искаха да върнат заемите, но не можеха.

Случваше се я някой близък да почине или те самите попадаха в болницата, а след това забравяха за добрата ръка протегната в тежък момент.

Бог е милостив и търпелив спрямо нас, но ние сме слепи за добрините му. Едва ли ще можем да се разплатим с Него за всичко, което е направил за нас, но Той не иска това.

Спасението и благодатта са дар за нас, но дали ще Го последваш зависи само от теб.

Грееше слънце, но все още не топлеше. Митко и Лило крачеха бодро и споделяха това, което бе дълбоко в сърцето им.

– Знаеш ли как се вбесявам всеки път, когато чета за лекомислените действия на Петър, Яков и Йоан, особено, когато Исус ги взе със себе си в Гетсиманската градина. Трябваше да се молят, а заспаха, – сподели Лило.

– А не си ли си помислил поне веднъж, че и ние самите предаваме Господа, когато Той ни вика? – попита Митко.

– Кога? – Лило смяташе, че винаги се отзовава на повика на Бога.

– Например, когато седиш пред телевизора или компютъра, а е време за молитва. Четеш романи, когато някой има нужда и иска да бъде обичан. Спим, а всичко край нас се руши.

– Вярно, – съгласи се Лило. – И аз съм се улавял понякога, че с неохота помагам на някого или като по задължение започвам да се моля, сякаш нямам среща с любимия си Приятел, а изпълнявам някакво неприятно поръчение.

– Както Спасителят имаше нужда от Петър, Яков и Йоан, така Той има потребност от теб и мен. За това ни е поверил Великото поръчение, Евангелието. Дал ни е силата на молитвата.

– Много пъти съм си мислил, че правя това, което Господ желае от мен, но дали това наистина е така? – напълно съкрушен попита Лило.

– Пробвал ли си, когато животът ти се разклаща или си бил изправен пред безмилостните обстоятелства, да се молиш така: „Нека бъде не моята воля, а Твоята“? – продължи още по-настървено Митко.

– Да, трябва да се научим да се моли дори, когато другите край нас заспиват, – Лило одобри казаното от приятелят му.

– Забележи, – наблегна Митко, – ако Петър не беше задремал, а се бе молил, нямаше три пъти да се отрече от Исуса.

– Колко по-различен щеше да бъде животът ни ако не заспиваме, когато трябва да се молим, – въздъхна тежко Лило.

Двамата крачеха и всеки сам за себе си отчиташе пропуснатите моменти, когато е можело да бъде насаме с Господа. Те си обещаваха, че повече няма да допускат сънят да го събори, когато е нужно да застанат на колене.

Когато не се молим и не общуваме с Господа, пропускаме блаженството в присъствието Му и онзи недостижим мир в това трудно, обезпокоително и предизвикващо паника време.