Дани гневно размахваше ръце и гледаше намръщено дядо си:

– Моли се, моли се, ….. писна ми. Дядо, нали Бог знае всичко, защо трябва да му казвам от какво имам нужда?

Старецът се усмихна и погали внука си по главата.

– Ела да седнем, – покани той ядосаното момче.

– Дядо, но нали ….. – започна да мрънка Дани.

– Бях младеж, когато и аз се бунтувах като теб, – каза дядото.

– Ти, това е невъзможно, – реагира бързо Дани.

– Възможно е. Мъдростта идва с годините, когато си бил по-дълго в общение с Бога.

Дани зяпна изненадано дядо си.

– Един ден, тогава бях тинейджър, застанах пред Господа и Го попитах направо: Защо искаш молитва за всичко? Защо не правиш нищо без молитва?

– И какво ти отговори Той?

Дани бе ококорил очи и с нетърпение очакваше, да разбере това, което и него го вълнуваше.

– Невъзможно е да Ме обичаш, без да имаш желание да Ме потърсиш. Как можеш да казваш, че Ме обичаш, а цели дни да не Ми обръщаш внимание.

– Така е, – призна си Дани, – ако обичам някого, няма да се срещам и говоря с него по задължение и насила. Ето с Петьо като се съберем не млъкваме. Имаме толкова много неща да си казваме, че двамата трудно ни разделят, когато ни викат за ядене.

– Молитвата е барометъра на истинската любов, която ни привлича в Божието присъствие, – добави старецът.

– Дядо, аз обичам Бога, – каза Дани с наведена глава. – Съжалявам, че досега съм Го пренебрегвал и не съм Му отделял достатъчно внимание. Ще го търся по-често, не само да му се оплаквам или да искам нещо от Него, а ще споделям всичко, което ме е развълнувало или ми е направило впечатление.

Старецът се зарадва на думите на внука си. Сега бе сигурен, че внукът му искрено ще следва Господа.

Те стояха един срещу друг и се гледаха. Страхът гледаше нахално и се усмихваше враждебно, а Вярата му противостоеше със спокойствие и сигурност.

– Ха-ха-ха, …. ха-ха, …. – гласът на Страхът кънтеше жестоко и разтърсващо. – Хората смятат, че могат да ми се противопоставят с надеждата, смелостта и силата си.

– Но много от тях не знаят, че ти се страхуваш само от мен – Вярата.

– Аз действам парализиращо, – изкриви устни предизвикателно Страхът. – Потушавам мира и атакувам основата му, именно теб, Вяра. Когато съм налице, спокойствието у хората излиза през прозореца.

– Мнозина знаят, че твоят корен е съмнението, – спокойно каза вярата.

– Да аз внасям колебание и недоверие в Бога, – изпъчи се гордо Страхът. – Нека човеците смятат, че Господ няма да изпрати помощ и че не е способен да се справи с кризата.

– Да, но Бог е тук и Той ще снабди всяка тяхна нужда от Своето богатство в слава, – възторжено възкликна Вярата. – За Него всичко е възможно.

– Но аз ще заплашвам не само с думи, но и с дела, – крещеше Страхът.

– Бог ще даде мъдрост на хората и те няма да се травматизират от теб. Дори и да се изпълнят заканите ти, Господ ще помогне на людете да се справят с предизвикателствата.

Страхът съскаше и удряше всичко край себе си.

– Когато човеците намерят подкрепа в Божите обещания, те непременно ще победят, – продължи въодушевено вярата. – Твоите напасти, болести и вируси не ще поставят хората в безизходица, защото те ще имат мен – Вярата като силно и мощно оръжие.

– На какво разчиташ? Нима твоите жалки хора ще се фокусират на това, което може да стане реалност? – със стиснати зъби и гнява произнесе Страхът.

– Не, те ще уповават на това, Което е истинско. Истината за Бог и Неговата любов, увереността, че Той се грижи за всеки, оставил се в ръце Му и очакването, че Той ще снабди потребностите на людете си, ще донесе онзи непознат мир в сърцата на хората, който ще им помогне да преминат през всичко.

Бай Нено бе добър човек. Видеше ли някой в нужда веднага се притичваше на помощ. Не се щадеше.

Колко пъти са идвали при него с молба:

– Бай Нено дай ми двадесет лева назаем, на заплатата ще ти ги върна, че нямаме хляб в къщи.

– Помогни с някой лев, бабата се разболя и нямам пари да я откарам на болницата.

– Закъсал съм го яката, само ти можеш да ме спасиш …

– Счупих ръка , а за гипсо искат пари, ама вчера дойде сина и му дадох всичките си, сега от къде да взема. Дай пък на пенсията ще се оправим.

И така един за едно друг за друго, но все пари им трябваха и все при бай Нено тичаха.

Добрият старец даваше, какво да ги прави. Някои се възползваха от добрината му и не връщаха парите, но той не се сърдеше, защото знаеше, че така такива далече няма да стигнат.

Имаше и хора, които искаха да върнат заемите, но не можеха.

Случваше се я някой близък да почине или те самите попадаха в болницата, а след това забравяха за добрата ръка протегната в тежък момент.

Бог е милостив и търпелив спрямо нас, но ние сме слепи за добрините му. Едва ли ще можем да се разплатим с Него за всичко, което е направил за нас, но Той не иска това.

Спасението и благодатта са дар за нас, но дали ще Го последваш зависи само от теб.

Грееше слънце, но все още не топлеше. Митко и Лило крачеха бодро и споделяха това, което бе дълбоко в сърцето им.

– Знаеш ли как се вбесявам всеки път, когато чета за лекомислените действия на Петър, Яков и Йоан, особено, когато Исус ги взе със себе си в Гетсиманската градина. Трябваше да се молят, а заспаха, – сподели Лило.

– А не си ли си помислил поне веднъж, че и ние самите предаваме Господа, когато Той ни вика? – попита Митко.

– Кога? – Лило смяташе, че винаги се отзовава на повика на Бога.

– Например, когато седиш пред телевизора или компютъра, а е време за молитва. Четеш романи, когато някой има нужда и иска да бъде обичан. Спим, а всичко край нас се руши.

– Вярно, – съгласи се Лило. – И аз съм се улавял понякога, че с неохота помагам на някого или като по задължение започвам да се моля, сякаш нямам среща с любимия си Приятел, а изпълнявам някакво неприятно поръчение.

– Както Спасителят имаше нужда от Петър, Яков и Йоан, така Той има потребност от теб и мен. За това ни е поверил Великото поръчение, Евангелието. Дал ни е силата на молитвата.

– Много пъти съм си мислил, че правя това, което Господ желае от мен, но дали това наистина е така? – напълно съкрушен попита Лило.

– Пробвал ли си, когато животът ти се разклаща или си бил изправен пред безмилостните обстоятелства, да се молиш така: „Нека бъде не моята воля, а Твоята“? – продължи още по-настървено Митко.

– Да, трябва да се научим да се моли дори, когато другите край нас заспиват, – Лило одобри казаното от приятелят му.

– Забележи, – наблегна Митко, – ако Петър не беше задремал, а се бе молил, нямаше три пъти да се отрече от Исуса.

– Колко по-различен щеше да бъде животът ни ако не заспиваме, когато трябва да се молим, – въздъхна тежко Лило.

Двамата крачеха и всеки сам за себе си отчиташе пропуснатите моменти, когато е можело да бъде насаме с Господа. Те си обещаваха, че повече няма да допускат сънят да го събори, когато е нужно да застанат на колене.

Когато не се молим и не общуваме с Господа, пропускаме блаженството в присъствието Му и онзи недостижим мир в това трудно, обезпокоително и предизвикващо паника време.

Тутси са един от трите местни народа в Руанда и Бурунди в централна Африка, другите два са туа и хуту. 1994 г. се оказа много тежка за тях. В продължение на два месеца са били убити близо милион тутси от членовете на хуту.

По това време там работеше епископ Джефри със съпругата си, станали неволни свидетели на позорното избиване на съотечественици.

Един ден, когато бяха отминали тези кървави събития, епископът посъветва жена си:

– Сближи се с жените, чийто близки са били убити. Те имат нужда от намесата на Бог в живота им.

– Ти знаеш, че и мои близки бяха също убити, – отбеляза съпругата му. – Всичко, което мога да направя е само да викам от болка.

Тогава Джефри като мъдър водач и грижовен съпруг ѝ каза:

– Събери жените, плачи и викай заедно с тях.

Той знаеше, че мъката изпитана от жена му я бяха подготвили да поеме дял от болката на другите.

Църквата е Божието семейство. Това е място, където можеш да споделяш добро и лошо. За това ние трябва да се радваме с тези, които се радват и да плачем с онези, които скърбят. Изразът „един на друг“ разкрива нашата взаимозависимост.

Въпреки че дълбочината и мащабите на нашата болка може да бледнеят в сравнение с тези на засегнатите от геноцид, но тя е все пак лична и реална.

Поради това, което Бог ни е научил по време на болка и мъка, ние можем да помагаме, да обгръщаме и утешаваме наранените.