Предния ден валя обилно. На следващия духаше силно.

Поради лошото време Петко и Дечо стояха у дома, а така има се искаше да потичат малко навън.

Вечерта се оказа още по-тягостна.

Петко постоянно мърмори за нещо, а Дечо си тананикаше.

Двамата се загледаха през прозореца.

– Уф, каква кал, – въздъхна отегчено Петко.

– Я, колко много звезди има тази вечер, – радваше се Дечо.

– Мрачно е и подтиснато, – сбърчи нос Петко, – а той звезди видял.

– Винаги има нещо, за което да се радваме, – възкликна Дечо.

– Къде е то? – продължи да се мръщи Петко.

– Ако го търсим, ще го намерим, – упорстваше Дечо.

И ние бихме се чувствали като Петко, ако позволим проблемите да приковат очите ни в земята.

Когато сме най-заети трябва да гледаме нагоре към Божията слава на небесата. Тогава се радваме и живваме.

Все пак Бог ни е увенчал „със слава и чест“ като Негови шедьоври.

Къде гледате, когато сте притеснени и се нуждаете от успокоение?

Симеон бе скръстил ръце пред гърдите си и мърмореше недоволно:

– Това живот ли е? Скапана работа.

Христо го подкрепи:

– Суров и на места миризлив, без всякакъв блясък.

Симеон продължи да негодува:

– Правя всичко възможно, за да се възползвам максимално от създалите се обстоятелства, но каквото и да правя, всичко се пропуква. Неприятности натискат от всякъде. На нокти съм от напрежение. Чудя се дали Бог има място за човек като мен?

– Ей, момчета, какво сте увесили нос?! – плесна с ръце Мая. – Отговорите ще намерите в Рождество, което е израз на безкрайната Божия любов към нас.

– Рождество, та Рождество, – намръщи се Христо. – Празникът свърши.

– Чуйте! – усмихна се Мая. – Няма място, където Божия Дух да не може да отиде. Има надежда и за най-закоравелия. Разстоянията нямат значение.

– Е, Той може да достигне всеки, но въпроса е как ние ще откликнем, – примирено призна Симеон.

– Любовта Му няма граници, – възкликна радостно Мая.

На лицата на Симеон и Христо изгря усмивка.

Мартин бе увесил нос. Приятелят му Дичо го видя. Приближи до него. Побутна го леко по рамото и попита:

– Мога ли с нещо да ти помогна?

Мартин повдигна очите си към запиталия. В тях се четеше голямо огорчение и мъка.

– Как мислиш, лошо ли е човек да се ядосва? – попита тихо Мартин.

– Не!- твърдо заяви Дичо. – Това е естествена човешка емоция, която действа като предупреждение. Бог го е вградил в нас.

– И за какво ни предупреждава? – полюбопитствува, раздразнено Мартин.

– За проблемите. Като ни подтиква към положителни действия, за решаването им.

– Какви ги приказваш? Гневът си е грях! – възмутено реагира Мартин.

– Не съм съгласен, – тръсна глава Дичо. – Виж Исус, безгрешният и съвършен човек, няколко пъти явно изрази гнева си. Спомни си, когато разгони продавачите в храма.

– Да, но това е съвсем друго …

– Обикновено не нашият гняв ни вкарва в беда….., – опита се да обясни Дичо, но бе прекъснат.

– А кой друг? – попита ядно Мартин.

– Това, което правим с гнева, – загрижено поясни Дичо. – Накъде го насочваме? Колко често съжаляваме за това, че сме го изявили неправилно …

Мартин тъжно се усмихна и махна с ръка.

– Словото не казва: „Не се ядосвай:, а „Бъди бавен да се гневиш“, – продължи Дичо. – Помисли добре. Кой гняв в живота ти е естествен и здравословен, кой е грешен и разрушителен и как най-добре трябва да го изразиш.

Група младежи тихо си говореха в парка. Не спореха, просто всеки изразяваше мнението си.

– Днес живеем в свят, в който модел за подражание са артисти, спортисти и политици, – отбеляза Петър.

– Да, но те нямат морал, почтеност, дори им липсва всякакво благоприличие, – възрази Дони.

– Това е свят, в който никой не защитава нищо, освен егоистичните си „права“, – повдигна рамене Румяна.

– Какво очаквате? – сбърчи нос Калоян. – Всичко, което пречи на „успеха“ се компрометира.

– Приоритет има удоволствието, няма никакви принципи, – тъжно се усмихна Мая.

– Свят, в който се интересуваме повече от общественото мнение, отколкото от това какво мисли Бог, – добави Добри.

– Няма абсолюти, – плесна с ръце Пенка. – Правилно е това, което работи или те кара да се чувстваш временно добре.

Всички се умълчаха.

– В такъв свят свидетелството за един живот, живян за Христос, е силно, – Момчил наруши тишина. – Живот пречистен чрез вяра в кръвта на Исус.

– Живот, който има смелостта да отстоява богоугодни убеждения сред моралните компромиси, – продължи Живко.

– Живот, който живее истината и издига високо Светлината, – намеси се и Радой.

– Всеки от нас може да живее такъв живот, – повдигна очи нагоре Момчил.

Останалите само поклатиха глави.

Венелин се мръщеше, а дядо му Стоян го напътстваше:

– Не осъзнаваш ли, че когато негодуваш срещу някого, все едно си го поставил в затвор и си останал да пазиш вратата на килията му, която е изпълнена с омраза.

– Но аз трябва …, – възпротиви се Венелин.

– Ако си тръгнал да уреждаш сметки, никога няма да си починеш, – прекъсна го старецът.

– Глупости! Ще му натрия носа и готово, – гневно реагира Венелин.

– Дори да смяташ, че този против теб ти дължи извинение, той може да не се съгласи на това. Едва ли ще се покае, защото може да не иска да се промени.

– И все пак аз ще му докажа …- стисна силно юмруци Венелин.

– Ако се стремиш към отмъщение, никога няма да получиш справедливост. – наблегна дядото.

– Дори и да е така, пак ще …

– Помисли, – старецът погледна с тъга внука си, – ако си отмъстиш, това ще бъде ли достатъчно?

– И какво? Нима наистина негодуванието е затвор за противника ми? – присви очи Венелин.

– Не поставям под въпрос това, че си бил наранен, – въздъхна старецът. – Само се питам: Твоето негодувание ще изцели ли раните ти?

– Какво да правя? – попита тихо Венелин.

Дядо му го погали по главата и го посъветва:

– Вместо цял живот да охраняваш затворническа килия, по-добре повери нараняването и раните си на Исус.