Хванатия екземпляр мъжът е предал в музея в Сидни. Рибарят я е хванал край бреговете на Новия Южен Уелс в Австралия. Хищникът случайно е попаднал в мрежа пусната на 600 метра дълбочина.
Този вид акула, която се нарича „динозавърът на морето“, има необикновенни челюсти. Когато челюстите ѝ се затварят, двете връзки на челюста се задвижват и устата ѝ идва напред.
Според учените, израсналия носа съдържа голям брой електрочувствителни клетки, което помага на хищник в мрака на големи дълбочини да усещат излъчването на потенциалните си жертви.
Хванатият екземпляр е даден в Австралийския музей в Сидни, но не са могли да го запазят жив, за съжаление. Това е било не възможно. Въпреки това, служителите на музея са установили, че акулата е от мъжки пол и има относително малка дължина 1,26 м, докато тези риби растат до 3,7 метра.
Месният рибар Майк Кели твърди, че в мрежата му и друг път са попадали такива екземпляри, макар и не много често.
„Такива съм хващал около 12 пъти в живота си“.

Стояха пред нея и я оглеждаха. Нищо не подсказваше, че това може да се движи, още по-малко да те пренесе в някое друго измерение.

– Приятелят ми се качи на това чудо, натисна лоста и се изпари пред очите ми. Скоро машината се върна сама, но приятелят ми го нямаше, само парцали от дрехите му, опръскани с кръв, бяха останали на седалката, – каза Давидов, възрастен човек, с побелели коси и немощни крака.

– И повече не видяхте приятеля си? – попита плахо Лили, момиче с рижа коса и много лунички около носа.

– Не! – отговори Давидов.

Възцари се гробно мълчание.

Днес тя с двамата си приятели Андрей и Христо, посетиха загадъчния мъж, който живееше в една изоставена къща на тяхната улица. Дворът пред къщата беше обрасъл с треволяк и бурени, дори пътеката, водеща до входната вратата бе покрита с буйна и висока трева.

– А вие след това имахте ли смелост да я изпробвате? – набра смелост да се обади Христо.

– Да, – каза смутено мъжът, – но на малки разстояния, не повече от 4-5 години назад в миналото и 3-4 напред в бъдещето. Боях се от последствията, които можеха да доведат това мое пътуване във времето. Не ми липсва приключенски дух, но всичко това ми идваше много. Бях решил да я унищожа.

– Да я унищожите? – извика Андрей. – Защо?

– Видях какво се случи с моя приятел….

– Но причината за неговото изчезване може да е нещастен случай, – прекъсна го Христо.

– А защо не я покажете на другите хора? – попита Лили.

– Ако можехме да пътуваме назад  в миналото си и да поправяме грешките си, това няма ли да ни направи по-безотговорни? – възрастният човек се задъха.

– Но ако тази машина се употребява само за добри дела, защо трябва да се унищожава? – обади се Андрей.

– Ами ако се подам на изкушението, не само да се върна в миналото да поправя грешката си, но и да си отмъстя на някого, – примижа от ужас Лили.

– Или да отидеш в бъдещето и да откраднеш някое изобретение, за да подобриш настоящето, – засмя се Христо.

– Но ние не знаем за добро или зло ще я използват хората, – тъжно каза Андрей.

– Както виждате тази машина се е превърнало в доста тежко бреме за мен, – каза с дълбока въздишка Давидов.

Младежите прекрасно разбираха, че използването на такава машина е свързано с голяма отговорност, но съвсем не искаха тя да бъде унищожена.

– Но ако с нея може да се спаси човешки живот …., – каза Лили.

– Е, – усмихна е Давидов, – може би тогава ще се наложи да се използва.

Скоро щеше да се стъмни и младежите си тръгнаха. В сърцата им горяха какви ли не планове, за изследвания, проучвания, спасяване на хора, …. Те не знаеха, че това е първата им и последна среща с Давидов.

Скоро се чу, че някой е намерил възрастния човек мъртъв пред дома му. Казаха, че е получил инфаркт. На погребението му нямаше хора, защото той не дружеше и не контактуваше с никого, но Лили, Христо и Андрей придружиха ковчега до гробищата.

Два дена след погребението, младежите решиха да посетят изоставената къща. Изкачиха се по скърцащите стъпала и погледнаха в ъгъла, но той беше празен. Машината беше изчезнала.

За човек, подаряването на цветя е станал непоклатим ритуал на ухажване, както и начин да се подчертаят много празнични събития в живота му. Оказва се, че и на животните също не е чуждо прекрасното. Те даряват на избраниците си екзотични цветя и дори водорасли …
Биолозите са открили, че делфините към всичките си други таланти, могат да изразяват помежду си любов и да си даряват цветя. Изследователи били поразени от наблюдението, което е успял да заснеме директора на научнопопулярен филм на Би Би Си Rob Pilley край бреговете на Мозамбик. Той уловил невероятна сцена. Делфин дарил „цветя“ на любимата си – ярки водорасли.
Подаряването на „цветята“ се оказал труден ритуал. Делфинът правел сложни движения с носа си, опашката и перките. Вероятно опитвайки се да убедят любимата си да приеме подаръка, а когато тя най-накрая кокетно се съгласила, ясно изразила радостта си, въртейки се в кръг във водата.

В човешката история хората често трябвало да крият лицето си зад маска. Днес много от тези предмети са доста странни.
Schandmaskes или „маска на срама“ е била форма на наказание в Германия през 17 и 18 век. Тя се носела за преразказване на мръсни вицове, клюки и други подобни социални простъпки.
Тази желязна маска била, за да унизи човека и да подчертае греховността му.
Маската предназначена за клюкари имала дълъг език, а на маската за безкруполните измамници – голям свински нос.

Пристигнеше ли някой нов в блока, съседите го проверяваха веднага с техните „методи“.

Първо някакво недоразумение, после спорове, а накрая може да се стигне и до кавги.
На вратата чука съседът, възрастен човек с овехтели дрехи и очила на носа:

– Младеж купи си моркови, пресни са, току що от избата ги извадих.
И за да го убеди, мъжът бръкна в торбата извади един мръсен морков, отхапва от него и задъвка с наслажение.
Какво да го прави, възрастен човек, може би има нужда от пари. Младежът му подаде парите и взе торбата.

На другия ден жената на „продавача“ засече младежа на стълбите и му се разкрещя:

– Как можахте да лишите децата ми от моркови!

От вратата на един от апартамент се подаде рошава глава, погледна викащата жена и се усмихна:

– Пак ли твоя за продавач се е писал. А парите…. отново е пропил!

Вратата се тръшна силно, а зад нея се чу силен кикот.

Провървя му на този младеж!

От другата му страна съседът също обичаше да си попийва. Един ден го завари на улицата да се залива със студена вода от чешмата.

От него беше чул да казва:

– Виж каква ние крехка оградата, тук трябва да се построи здрава, най-малко три метра висока….

Това беше само в началото. След това всичко тръгна нормално.

Говореха с младежа, когато той отваряше дума. Децата му намигаха съучатничиски, а останалите го бяха приели.

Той бе станал един от тях, щом е издържал капризите и недостатъците им.