Данаил прокара пръсти по косата си и изтръска пясък  проникнал в нея. Наведе се и завърза обувките си. Гърбът и краката го боляха много. Когато се опита да се изправи нещо изпука в костите му.

– Дръжте се момчета, – каза Данаил, – тази вечер ще се напием до насита.

Това го каза не само за да повдигне падналия дух на останалите в групата, а защото бе усетил, че наблизо има вода.

– С какво, с пясък ли? – пошегува се Тони.

– Бушмените живеят тук в пустинята от много години, – започна да обяснява Данаил. – Казват, че можели да подушат вода от близо 200 километра и това не са празни приказки. Преди десетина години, когато прекосих Калахари, имах водач бушмен. Той намираше вода там, където никога не би ми дошло на ум. Сутрин, когато имаше мъгла, бушменът събираше водата от повърхността на растенията или я пиеше от търбуха на животните, които убиваше.

– Какво е търбух? – попита Валери.

Данаил се изненада, че някой не знае какво е това търбух, но въпреки това спокойно обясни:

– Това е първият стомах на преживните животни. Такъв имат и кравата, и антилопата. Той съдържа предимно вода и растителни сокове.

– Не бих се отказал от такова нещо сега, – измърмори под носа си Петър и облиза пресъхналите си устни.

– Най-голямата дарба на бушмените е да откриват вода в пясъците и изсъхналите речни корита, където доста отдавна нищо не е текло, – продължи Данаил.

Мъжете в групата останаха смаяни. Никой от тях не беше разбрал, че са пресекли пресъхнали корита. За тях пустинята беше еднообразна и пуста.

Това, че Данаил бе забелязал тези пресъхнали корита ги успокои. Те вярваха, че той ще ги измъкне от този кошмар.

Данаил продължи:

– Това, което видях онзи ден беше обещаващо, но не бях много сигурен. Сега предполагам, че сме на два-три дни път от крайбрежието. А това означава, че тази част от пустинята получава влага от океана. Ще намерим вода. Бъдете сигурни в това.

Данаил не обичаше много да говори. Това бе най-дългата реч, която бе произнасял изобщо, но в замяна на това постигна желаното въздействие. Мъжете край него започнаха да се усмихват. Тони изпъна рамене, а Петър стабилизира походката си.

Главата ни е нужна, за да мисли, краката – да ходим, но за какво ни са веждите?

Основната функция на веждите е да защити очите. Това специфично окосмено покритие помага на човека да оцелее в екстремални условия.

Когато нашите далечни предшественици са влизали в схватка с дивите зверове, по време на двубоя по лицата им се е стичала пот. В нея, както е известно, се съдържат вредни за очите сернокисели съединения, които ни карат непрекъснато да мигаме, лишавайки ни за секунди от зрение.

Този момент е напълно достатъчен, за да може звярът да нанесе на човека смъртоносна рана. Но в този двубой са побеждавали нашите предци, защото потта не е попадала в очите, а по веждите се е стичала по слепоочията и по носа.

Веждите ни спасяват не само от потта, но и по време на ремонт, когато мазилката пада не върху очите ни, а отново върху тях.

Освен това веждите ни помагат да изразим различни емоции, като тъга, гняв, изненада. … Те позволяват на събеседника ви да разбере, как вие се отнасяте към дадена идея или събитие.

В казармата имало младеж, който много обичал да си похапва. Даже си пооткрадвал малко ядене от кухнята.

Но другите не можели да го понасят, защото щом заспял хъркал като танк.
Веднъж решили да го събудят.

Един от войниците изтеглил възглавницата изпод главата на заспалия и го ударил по лицето с нея.

Заспалият не само се събудил, но започнал да вие от болка. Носът му бил счупен.

Другите го гледали и не могли да разберат какво точно се е случило.

Оказало се, че във възглавницата нашият юнак си бил скрил метална кутия с кондензирано мляко …..

Всеки в село познаваше Румен Разузнавача. Не че някога е бил разузнавач, но този му прякор точно пасваше на „дейността“ му. Още, когато бил млад търсел на работата лекото и на баницата мекото. Никой не го е виждал с мотика или лопата в ръка.

Остарял беше и малко се бе попрегърбил, но от старите си навици не се бе отказал. Сутрин рано или по мръкнало можеш да го засечеш, как с чувал под мишница отива да „разузнава“. Обере някоя чужда градина и хайде в неговия „склад“.

Тази година добре се беше наредил с боб, картофи, чушки, домати, ….. и то в доста голямо количество. Едва ли щеше да изяде всичкото, но търгуваше с откраднатите продукти и си докарваше по някой лев към пенсията.

Всички шушукаха зад гърба му. Хората разказваха весели и комични случки от неговото „разузнаване“.

Веднъж толкова се бе заплеснал да пълни чувала си с чушки от двора на комшийката, че не забеляза кога до него застана баба Кера.

По едно време я засече с периферното си зрение, но изобщо не се смути.

– Ти коя си? Какво правиш тук? – нагло попита Разузнавача.

– Ти ми кажи, какво правиш в моята градина? – сбърчи вежди баба Кера.

– Това си е моята градина ….., – продължи да се преструва Румен.

– Като грабна тоягата, ще разбереш набързо коя градина обираш, – възмутено извика баба Кера.

– Грешка ….извинявай ……обърках се …..а пък аз си мислех, – и Разузнавача заотстъпва с пълен чувал назад.

Баба Кера застана пред него с една голяма вършина в ръцете.

– Пипера, – кресна му тя, – изсипвай го и се махай, че здраво място няма да остане по теб. Крадец и разбойник …. – жената започна да се задъхва от ярост.

Румен изтърси чувала и заотстъпва назад, като си мърмореше под носа

– Грешка, сбърках …….нали не довиждам малко с очите …..

– Невидял! Неразбрал! – фучеше баба Кера. – Цяло село е пропищяло от тебе.

Лозан чакаше автобуса. Изведнъж някой го потупа по рамото. Когато се обърна видя Дамян. Отдавна не се беше виждал с него. Преди, когато Дамян беше агроном , често се засичаха в селската кръчма.

– О, здравей, Дамяне! Къде се изгуби?

– Тук съм, изкарвам по някой лев.

– Къде работиш? – поинтересува се Лозан.

– Позавъртях малък бизнес. Ей там имам малка сергия,  – и Дамян посочи с ръка към близкия пазар. – А ти още ли пишеш?

– Все още, не съм се отказал.

– Пак ли за трудовите хора, „героите на нашето време“?

– За тези хора трябва да се пише. Те са солта на обществото, – очите на Лозан светнаха с някакъв особен блясък.

– Не е ли малко банално? – с полуусмивка го изгледа Дамян.

– Нима това е лошо? – попита Лозан.

– Сега е друго време, настъпиха промени, а и героите са вече съвсем други.

– Ти се един от примерите за промяната, – подкачи го Лозан.

– Защо мислиш така?

– Държавата сума пари потроши по теб, за да станеш агроном. После беше ръководител на кооперативното стопанството в село, а сега …. си търговец.

– От работата си не се срамувам, – отсече Дамян и заби поглед в земята.

– Не съм казал такова нещо, но защо напусна селото? Не са ли там корените ти?

– Думи, думи ……, изломоти под носа си Дамян. – Нали знаеш какво стана със селата? Развалиха стопанствата, на безценица продадоха инвентара, животните продадоха или изклаха, а земята я върнаха на „работливите“ собственици. Нима не си забелязал, колко хубава земя е покрита с тръни и бодили и няма кой да я обработва. Разсипаха селата, а ти сега ме питаш: “ Защо съм станал търговец?“ Да, приспособих се, за да оцелея. Има семейство и деца, които трябва да храня.

Какво можеше да му каже Лозан. И неговото положение не бе по-леко. Често в редакцията отхвърляха стаиите и разказите му особено, когато засягаше злободневни теми, но той не бе отстъпил и макар трудно да живееше, не беше се примирил толкова бързо с нещата.