Терапевти знаят всичко, но не могат да направят нищо.

Хирурзите много умеят, но нищо не знаят.

Невролозите нищо не знаят и не могат да направят нищо.

Патолозите знаят всичко, но твърде късно са ги повикали.

Гошо беше на четири- пет годинки, когато майка му го бе оставила при леля му за известно време. Той беше кротко и мечтателно дете, което можеше да се забавлява с предметите, които стояха пред него.

Понякога седеше пред къщата, загледан в пространството без да се движи. Леля му забелязваше само как мърдат устните му, сякаш си разказваше някаква приказка.

Тя се тревожеше, че е постоянно сам. Опита се, да го сприятели със съседските деца, но те го намираха за много скучен и бързо го изоставаха. Гошо не търсеше тяхното прителство, излягаше се на тревата и се втренчваше в нищото.

Леля му реши да го разнообрази и му купи играчки, но Гошо поигра малко с тях и се завърна към обичайните си занимания. Подреждаше предметите от масата: две чаши, пепелник, ваза, няколко кламера, лъжица по някаква си своя логика, смяняше местата им, образуваше фигури с тях и така по цял ден.

През нощта заспиваше прегърнал едно старо проскубано, плюшено мече.

Понякога леля му се опитваше да наруши спокойството му. Предлагаше на детето да излязат на разходка, да отидат до магазина, но Гошо вдигаше само рамене, изненадан от активността ѝ.

Веднъж тя трябваше да посети една жена, която живееше в края на селото.

– Искам да остана в къщи, – каза детето.

Тя не пожела да го остави.

– Тръгваш с мен, – настоя лелята.

Но Гошо не отстъпи:

– Искам да остана у дома. Не ме е страх да бъда сам. Мечето ще ме пази, – погледна умоляващо леле си. – Няма да отварям на никого.

Изведнъж лелята се ядоса, заради упорството, за отчуждението му, заради флегматичния му нрав, за липсата му на какъвто и да било интерес към останалия свят.

– Идваш с мен, – извика тя. – Няма какво повече да говорим.

– Не, лельо, оставам, – каза тихо и търпеливо Гошо.

Нима лела му не можеше да схванене нещо толкова просто?

Тя му удари един шамар по бузата. Продължи да го удря с двете ръце по раменете, гърба. Удряше го силно в яростта си.

Гошо изтърпя мълчаливо пороя от удари. Изчака гневът ѝ да мине, а след това я погледна с широко отворените си очи и я попита:

– Защо толкова много ме мразиш?

Леля му се сепна. Разплака се и го прегърна. Целуна го по главата и му разреши да остане в къщи. А когато се върна, след по-малко от час, му каза:

– Извинявай, бях много груба с теб.

– Няма нищо, – каза Гошо. – Всеки се ядосва.

След няколко дни, когато майка му дойде да го вземе, леля му го целуна с много любов по двете бузи. Гошо отвърна учтиво с целувка, но със стиснати устни.

Една жена се върнала след дълга командировка у дома. Мъжът ѝ преди да тръгне сутринта на работа ѝ казал:
– Не включвай моя компютър. Това, което ще видиш може да не ти хареса!
Съпругът се прибрал вечерта от работа, а съпругата му ядосана.
Мъжът я попитал:
– Какво се е случило?
А тя казала разгневено:
– Е, включих компютъра ти. Рових цял ден из него. Мислех си порно или любовница има. А там няма нищо!
– И това хареса ли ти? – попитал мъжът.
– Е, да!
– Аз те предупреди!

Днес Симо се бе развихрил. Готов бе да доказва и най-невероятните неща. Не можеше да му се отрече нищо, беше ерудиран и знаеше какво говори. Обикнвено смачкваше опонентите си за броени минути.

Гледаше Владо закачливо и отново подхвана:

– По-сигурно е да си прасето на Ирод, отколкото негов син.

Владо добре познаваше историята, както древната, така и по-новата. Той разбираше на къде бие Симо, но искаше да чуе аргументите и тогава да отговори. Но нещо го караше да се  усъмни в казаното и за това  уклончиво каза:

– Не го проумявам това.

– Думата „син“ и „прасе“, както знаеш са сходни, – започна настъпателно Симо. – Освен това Ирод е изповядвал религията на евреите, за това никога не би убил прасе. Но в замяна на това не е изпитвал никакво неудобство, да елиминира член от семейството си, към когото е хранел подозрение.

– Разбирам, – каза спокойно Владо.

Симо се разпали още повече:

– По негова заповед била убита жена му и били умъртвени стотици евреи, в чиято лоялност се съмнявал.

Смеейки се на глас Симо продължи:

– Имам чувството, че не е смеел да затвори очи от страх, да не би някой да му грабне трон.

Това повече беше монолог, но Владо добре познаваше приятеля си. Той го обичаше и за това винаги му даваше предимство.

Те бяха добри приятели. И при всека от срещите си, единият научаваше нещо ново от другия, за това не търсеха първенство, а се ровеха в книгите и откриваха интересни неща.

Някои казват, че си на толкова години, на колкото се чувстваш. Доста хора остаряват преждевремено, а други остават вечно млади.

Веднъж разговарях с един възрастен човек и ето какво според него показва, че си остарял:

– Когато човек остарее започва да си подремва без причина. Рождество или Нова година не го вълнуват вече. Постояно се тревожи да не забрави нещо. Работи прекалено много. Носи очилата си закачени с връвчица на врата си, но често забравя, че са там. Плаща данъци и разгорещено коментира: „Какво по дяволите правят с парите ми?“ Подозрителни са към децата и техните мотиви. Не се радва  на нищо.

Ако разпознаете някои от изброените белези у себе си, не си мислете, че вече сте остарели. Вероятно това е времено явление, което можете да преодолеете.