Наскоро почина дядо Димитър. Той беше на 102 години. На погребението роднини и приятели си припомняха обикновения му, но спокоен живот.

– Той винаги е имал покрив над главата, – каза леля Мара.

– Достатъчно дрехи, които да облича, – добави Христо.

– Никога не е оставал без храна, – засмя се от сърце Ченко.

– Но нали това е всичко, което дядо Димитър искаше? – попита съвсем сериозно баба Магда.

Този разговор накара Жельо да се замисли сериозно за нещата, от които се нуждаем и тези които искаме.

Той си спомни: „Исус ни предупреждава да не си събираме съкровища на земята, защото където е съкровището ни, там е и сърцето ни“.

Мислите на Жельо запрепускаха още по-бързо: „Апостол Йоан ни предупреждава, че ако не споделяме благата си с другите, Божията любов не е в нас“.

Като отклик на мислите на Жельо се обади Васил Джаров:

– Дядо Димитър не споделяше много блага с другите просто, защото не притежаваше много, но той винаги намираше време, да изслуша хората и да им помогне с каквото може.

– Много от нас пилеят времето си в търсене на забавления и отдих, – прибави Долапчиев, стар приятел на покойника.

– Не желаем да помагаме на самотните и болните хора. И в затворите не искаме да отидем, за да помогнем на тези, които са затънали дълбоко в греха, – назидателно каза Никодимов, съсед на дядо Димитър.

„Ако обичаме ближния, – помисли си Жельо, – обичаме и Бога. Човек не бива да се вкопчва във своите придобивки като нещо много скъпоценно, защото ще пропусне възможността да придобие нещо много по-ценно“.

Своята известна „Божествена комедия“ Данте е нарекъл просто „Комедия“.

По това време съществувало строго деление на поемите: високия жанр, където трагедиите се пишели само за сериозни неща на латински; нисък жанр – комедии за по-светски неща, които имали щастлив край и се пишели на говоримия тогава език.

В „Божествената комедия“ се засягат сериозни теми, но „вулгарният“ италиански език на поемата не позволил да я нарекат трагедия.

А думата „божествена“ добавил след смъртта на Данте друг поет от началото на Ренесанса Джовани Бокачо.

На стената в дома на Йошо висеше една странна картина. Веднъж Стефан му дойде  на гости и се вгледа в нея внимателно. Тя изобразяваше един мръсен скитник.

– Виж, – каза Стефан, – той седи в боклука, заобиколен от бутилки и кутии. В погледа му е запечатана тъга, но на устните му им някаква загадъчна усмивка.

– Та това е заради свежото бяло петънце, малкото цвете в ръката му, – каза Йошо. – В тази тъмнина и сивота погледа ти не може да не се фокусира там.

– Добротата на този външно отблъскващ на външен вид човек пази крехката красота на това цвете от разрушението наоколо, – въздъхна Стефан.

– Забеляза ли днес хората, които посетихме в затвора? – изведнъж подскочи Йошо. – Животът им е съсипан и все пак ….

– Тази картина, – каза Йошо , – винаги ми напомня, че Божията красота не може да бъде накърнена, независимо колко мръсотия има наоколо.

– Достатъчно е да погледна възрастен мъж, който чете Библия или да видя радостта на някой, който разговаря със семейството си, за да се убедя, че красотата е навсякъде около нас.

– Да, но трябва „да си сложим очилата на любовта“, – реагира веднага Йошо, – за да я оценим

– Можем да се научим да търсим Божията красота в обикновените неща, – възторжено възкликна Стефан.

– Можем да видим Бога в усмивката на непознат или да Го чуем в песента на някое врабче, – продължи Йошо.

– Хубаво е, когато живеем в Неговото присъствие всеки ден.

Днес лова на животни не е свързан за снабдяване на семейството с необходимата храна. Той се е превърнал в хоби, един вид спорт.

Много мъже се съревновават по време на лов, кой колко дивеч ще удари, а други се хвалят с трофеите си.

Марин с нищо не се отличаваше от мъжете пристрастени към лова. Дойдеше ли подходящото време нарамваше пушката и потегляше.

Но един ден се сблъска с нещо необичайно.

Чу характерното трополене на копита.

– Нямаше съмнение, това е елен, – каза си той. – Но какво прави толкова близо до ливадата?

Воден от ловната си страст, взе пушката си и отиде да провери, как стоят нещата.

Още от далече забеляза едрият екземпляр. Едър елен се опитваше да освободи рогата си от бодлив тел, хвърлен в наръч слама.

– Навярно е бил привлечен от тази изхвърлена плява. За това е дошъл до малката купчина  – засмя се  Марин – и рогата му са се оплели в тела.

Марин потърка челото си.

– Каква лесна плячка. Превърнал се е в лесна мишена, – въздъхна ловецът. – Не се учудвам, тази зима бе доста сурова, снегът много трудно си отиде. Как ли е намирал храна в гората?

Ловецът забеляза:

– Рогата му са доста красиви. Добре ще паснат над новата ми камина.

Започна истинска борба в ума му:

– Ако беше в гората, преследващ дивеча и стреляш добре, а сега?

– Как можеш да убиеш това беззащитно животно?

– Но виж само рогата му….

– И какво ще разказваш , за тези рога, които смяташ да окачиш на видно място? Убил си животно, което се е оплело в бодлив тел…. Та това е смешно.

– Ако го пусна ….?

– Сега си само ти и елена, какво чакаш. Смили се на животното, то и без това кой знае колко време се е мъчило да се освободи, без да разбира какво става с него.

Марин огледа ливадата, а после приближи елена. Животното трепна, усетило нова опасност. Не можеше да избяга, беше се здраво оплело.

Марин и еленът се спогледаха. Очите на елена бяха изпълнени със страх. В тях се четеше паника.

Марин, все още се  разкъсваше от противоречиви чувства,  но се наведе …. и освободи рогата на елена.

Животното стоеше още няколко секунди, взирайки се в ловеца с пушка, без да разбере, какво точно се е случило, а след това бързо побегна към гората.

– Живей, красавецо, достатъчно си се намъчил …., но внимавай, засека ли те в гората …..

Марин се обърна и тръгна към дома си, но нещо се бе пречупило в него. Ловецът, преследвача на дивеч, ….. се беше смилил.

Учениците на Исус заспаха, когато трябваше да бдят, но когато разбраха какво се е случило, паднаха в отчаяние.

Когато човек разбере, че не може да поправи нещата, много лесно губи надежда.

Обикновено си казва:

– Ето на, всичко пропадна. Сега нищо не мога да поправя.

Но ако си мислим, че изпадането в такова отчаяние е катастрофа за нас, ние грешим, Това може да се случи на всеки.

Когато разберем, че сме пропуснали предоставената ни възможност, да се направи нещо, изкушени сме да махнем с ръка и да зарежем всичко …

Но идва Исус и казва:

– Заспал си. Този шанс си изпуснал завинаги и тук наистина не може да се направи нищо. Сега се изправи и да вървим да правим нещо друго.

Забравете миналото и идете с Христос в бъдещето, което е на вратата ви.