На стената в дома на Йошо висеше една странна картина. Веднъж Стефан му дойде  на гости и се вгледа в нея внимателно. Тя изобразяваше един мръсен скитник.

– Виж, – каза Стефан, – той седи в боклука, заобиколен от бутилки и кутии. В погледа му е запечатана тъга, но на устните му им някаква загадъчна усмивка.

– Та това е заради свежото бяло петънце, малкото цвете в ръката му, – каза Йошо. – В тази тъмнина и сивота погледа ти не може да не се фокусира там.

– Добротата на този външно отблъскващ на външен вид човек пази крехката красота на това цвете от разрушението наоколо, – въздъхна Стефан.

– Забеляза ли днес хората, които посетихме в затвора? – изведнъж подскочи Йошо. – Животът им е съсипан и все пак ….

– Тази картина, – каза Йошо , – винаги ми напомня, че Божията красота не може да бъде накърнена, независимо колко мръсотия има наоколо.

– Достатъчно е да погледна възрастен мъж, който чете Библия или да видя радостта на някой, който разговаря със семейството си, за да се убедя, че красотата е навсякъде около нас.

– Да, но трябва „да си сложим очилата на любовта“, – реагира веднага Йошо, – за да я оценим

– Можем да се научим да търсим Божията красота в обикновените неща, – възторжено възкликна Стефан.

– Можем да видим Бога в усмивката на непознат или да Го чуем в песента на някое врабче, – продължи Йошо.

– Хубаво е, когато живеем в Неговото присъствие всеки ден.

Днес лова на животни не е свързан за снабдяване на семейството с необходимата храна. Той се е превърнал в хоби, един вид спорт.

Много мъже се съревновават по време на лов, кой колко дивеч ще удари, а други се хвалят с трофеите си.

Марин с нищо не се отличаваше от мъжете пристрастени към лова. Дойдеше ли подходящото време нарамваше пушката и потегляше.

Но един ден се сблъска с нещо необичайно.

Чу характерното трополене на копита.

– Нямаше съмнение, това е елен, – каза си той. – Но какво прави толкова близо до ливадата?

Воден от ловната си страст, взе пушката си и отиде да провери, как стоят нещата.

Още от далече забеляза едрият екземпляр. Едър елен се опитваше да освободи рогата си от бодлив тел, хвърлен в наръч слама.

– Навярно е бил привлечен от тази изхвърлена плява. За това е дошъл до малката купчина  – засмя се  Марин – и рогата му са се оплели в тела.

Марин потърка челото си.

– Каква лесна плячка. Превърнал се е в лесна мишена, – въздъхна ловецът. – Не се учудвам, тази зима бе доста сурова, снегът много трудно си отиде. Как ли е намирал храна в гората?

Ловецът забеляза:

– Рогата му са доста красиви. Добре ще паснат над новата ми камина.

Започна истинска борба в ума му:

– Ако беше в гората, преследващ дивеча и стреляш добре, а сега?

– Как можеш да убиеш това беззащитно животно?

– Но виж само рогата му….

– И какво ще разказваш , за тези рога, които смяташ да окачиш на видно място? Убил си животно, което се е оплело в бодлив тел…. Та това е смешно.

– Ако го пусна ….?

– Сега си само ти и елена, какво чакаш. Смили се на животното, то и без това кой знае колко време се е мъчило да се освободи, без да разбира какво става с него.

Марин огледа ливадата, а после приближи елена. Животното трепна, усетило нова опасност. Не можеше да избяга, беше се здраво оплело.

Марин и еленът се спогледаха. Очите на елена бяха изпълнени със страх. В тях се четеше паника.

Марин, все още се  разкъсваше от противоречиви чувства,  но се наведе …. и освободи рогата на елена.

Животното стоеше още няколко секунди, взирайки се в ловеца с пушка, без да разбере, какво точно се е случило, а след това бързо побегна към гората.

– Живей, красавецо, достатъчно си се намъчил …., но внимавай, засека ли те в гората …..

Марин се обърна и тръгна към дома си, но нещо се бе пречупило в него. Ловецът, преследвача на дивеч, ….. се беше смилил.

Учениците на Исус заспаха, когато трябваше да бдят, но когато разбраха какво се е случило, паднаха в отчаяние.

Когато човек разбере, че не може да поправи нещата, много лесно губи надежда.

Обикновено си казва:

– Ето на, всичко пропадна. Сега нищо не мога да поправя.

Но ако си мислим, че изпадането в такова отчаяние е катастрофа за нас, ние грешим, Това може да се случи на всеки.

Когато разберем, че сме пропуснали предоставената ни възможност, да се направи нещо, изкушени сме да махнем с ръка и да зарежем всичко …

Но идва Исус и казва:

– Заспал си. Този шанс си изпуснал завинаги и тук наистина не може да се направи нищо. Сега се изправи и да вървим да правим нещо друго.

Забравете миналото и идете с Христос в бъдещето, което е на вратата ви.

Уж имаме нормални сетива, а не чуваме, и не виждаме …

Защо? Какво ни пречи?

В този свят се говорят толкова отвратителни неща,извършват се толкова непочтени дела, че желанието на човека е да не чуе нито едно от тях, нито да ги види.

В ежедневието ни има повече клюки, отколкото съпричасност, разбиране и симпатия.

Не сте ли забелязали, че сега е по-важно какво говориш, а не какво правиш?

Нашите деца в своята наивност ни следят и ни имитират. Забраните от рода на: Не прави това …

Не действат.

„Дела трябват, а не думи“.

За рождения си ден Стефан получи това, за което отдавна мечтаеше. След като си отидоха гостите, той с интерес разглеждаше новата си въдица. Решението бе взето веднага:

– Утре отивам на риболов, за да изпробвам новата си въдица.

Но Стефан имаше сериозен проблем. Той се гнусеше от червеите, за това реши на въдицата да сложи салама от сандвича си.

Утрото бе обещаващо. Слънцето радостно се изтърколи на небето с предчувствие за един прекрасен ден.

Стефан повика брат си Никифор. Двамата нарамиха въдиците си и рибарските чанти и тръгнаха към реката.

Пристигнаха, настаниха се удобно на брега и всеки от братята зачака, приведен над въдицата си.

Никифор започна много бързо да вади рибите една след друга от водата. Той поглеждаше към брат си изненадано от време на време.

– Странно , – каза Никифор, – защо при мен кълват, а при теб не? Ако искаш нека си разменим местата или по-добре ела по-наблизо….

Стефан само вадеше празната въдица, вдигаше рамене и се усмихваше.

Никифор хващаше риба след риба и ги почистваше.  Много скоро Стефан извади въдицата, махна салама и я пусна празна. Накрая реши да се откаже от риболова. По-лесно му бе да се преструва.

Изведнъж осъзна, че така прави и в духовния си живот. Извършваше нещата механично, без да вниква в същността. Привидно бе ентусиазиран, но сърцето му бе далече от това, което изпълняваше.

– Сега разбирам, – каза си Стефан. – Ако искам да служа на Бога и да споделям Благата вест, не мога да се преструвам. Служението на Бога изисква пълно посвещение – и той засрамено наведе глава.

Исус не иска ученици, които да се преструват, че вършат нещо.

Той ни призовава да вдигнем кръста си и да Го следваме.