Само за един час у Каблешкови се бяха събрали около 28 души съзаклятници. Неджиб ага бе дохождал втори път, но майка на Каблешков го бе скрила, а на Неджиб ага бе казала:

– Още не се е прибрал, аго.

Някои от съзаклятниците изгаряха от нетърпение да се прогласи въстанието, за тях нямаше значение, че бяха малцина.

Каблешков се обърна към двама от съзаклятниците и каза:
– Отидете в двете черкви и ударете камбаната и клепалата. Така ще се извести на останалите, че въстанието е избухнало.

Гласът на железните и дървените клепала на двете черкви, както и този на пукнатата камбана от черквата „Св. Николай“, разтревожиха населението. Тези звуци бяха някак особени, тревожни.

Жандарите на Неджиб ага, които бяха се пръснали из селото, за да търсят исканите съзаклятници, сега се бяха прибрали в конака.

Щом удариха камбаните, учителят каза на уплашените ученици:

– Това е знакът, че вече ще въстанем срещу неприятелите и притеснителите на народа и ще се бием за свободата си.

Децата бързо тръгнаха към домовете си, те знаеха за какво говори учителя им. Не веднъж бяха помагали на по-големите.

Дружината на въстаниците се бе разделила на две отделения, които тръгнаха от две различни посоки към конака.

Каблешков каза на един от въстаниците:

– Трябва няколко души да завардят Пловдивския път, за да не избягат някои от турците или самия Неджиб.

Въстаникът кимна с глава и тръгна.

Вече се чуваха гърмеж към конака. Хората подали глави навън питаха:

– Какво става?

– Четата с Каблешков е при конака и трепе турци, – каза един мъж въоръжен с пушка.

Наизлизаха мъже с оръжия и започнаха да гърмят.

– Да живее България! Който е въстаник и българин да излезе с нас!- започнаха да викат въстаниците.

На няколко врати се появиха жени и попитаха уплашено:

– Какво е станало? Да не са дошли турците да ни колят?

– Не бойте се, – каза един от въстаниците, – няма никакви турци в селото. Само не излизайте навън,  да не ви убие някой заблуден куршум.

Когато се събраха доста въстаници около Никола, той разясни, каква ще бъде работата на новосформираната чета:

– Ние ще пазим да не избягат някои от турците, които се намират в селото.

Веднага четата се разпръсна около плетовете и ливадите, които се намираха около Пловдивския път. Там паднаха убити двама турци овчари, които не пожелаха да предадат оръжията си.

Мнозина от въоръжените българи лижеха кръв от ножовете си, защото съществуваше суеверие, че който лизне турска кръв, никога няма да се бои от турчин.

Малко след това се зададоха към Копривщица други двама конни жандари, но докато въстаниците ги чакаха да се приближат, за да могат да ги достигнат куршумите, те бързо се върнаха назад.

Навярно бяха видели убития си другар и коня му. Въстаниците им изпратиха няколко куршума, но нито един не ги застигна.

Те първи занесоха  в Пловдив известието, че в Копривщица има въстание.

Каблешков дойде и остана доволен от засадата. След това предложи:

– Да напишем писмо до Панагюрище.

Останалите бързо се съгласиха.

Каблешков започна да диктува писмото:

– Братя! Вчера пристигна в село Неджеб ага, от Пловдив, който поиска да затвори няколко души заедно с мене. Като бях известен за вашето решение, станало в Оборищкото събрание, повиках няколко души юнаци и след като се въоръжихме, отправихме се към конака, който нападнахме и убихме мюдюра, с няколко заптиета… Сега, когато ви пиша това писмо, знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от ека на черковните камбани, и юнаците се целуват един други по улиците!… Ако вие, братя, сте биле истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте нашия пример и в Панагюрище…
Копривщица, 20 април 1876 г.
Т. Каблешков.

Писмото  бе написано с мастило, защото кръвта на убитите турци се  бе вече съсирила. Само отдолу на писмото бе нацапан с кръв един кръст.

– Кой ще занесе писмото?

Яви се един млад пъргав въстаник. Каблешков му даде коня си и му каза:

– Не го жали, но гледай да стигнеш колкото се може по-бързо в Панагюрище. Щом дойдеш до Дриновия хан, питай за къщата на апостолите и им предай писмото, Да не се връща докато не видиш, че и панагюрци са въстанали. Да поискаш от апостола писмо, в което се казва, че панагюрци също са въстанали.

Човекът се качи на коня и отлетя, като вихър.

След традиционната овесена каша и упражняването в свирене на цигулка Шерлок скучаеше, а Уотсън четеше сутрешния вестник.

– Нещо ново днес? – попита Холмс.

– Банкер се самоубил. Намерен е мъртъв във офиса си.

– Я-я, нещо по-подробно, моля, – обърна глава заинтересовано Шерлок.

Мъжът лежал на масата, в ръката си държал пистолет. Един куршум е пронизал слепоочието му. Завесите плътно са закривали прозореца. На масата е светела лампа, а до нея е лежал диктофон. Инспектор Лестрейд натиснал бутона за възпроизвеждане и чул гласа на банкера: „Не мога да чакам повече разорения. Това е края“. След това следвал звук от изстрел. На масата имало известие за данъчна инспекция за предстояща проверка.

– Точно това ни трябва! – възкликнал Холмс.

– Но това е обикновено самоубийство!

– Не, това е убийство, с чието разследване ще се заемем!

Защо Холмс е решил, че банкерът е убит?

Днес ви се предоставя възможност да разгадаете мислите на известния детектив Шерлок Холмс. Не се отказвайте с мисълта, че вие не сте толкова наблюдателни като него. Просто помислете и се постарайте да разберете, какво не съответства на описанието.

За всички, които с нетърпение очакват развръзката предлагам ….

Отговор: Ако Лестрейд е чул гласа на банкера на диктофона, а след това изстрела, то някой е трябвало да върне записът в началото, а след това да изключи диктофона.

Дълго време Лидия се опитваше да убеди съседката си да отиде с нея на църква. И всеки път удряше на камък.

– Защо да ходя на църква? – питаше съседката ѝ Невена. – Имам си всичко в живота. Е, когато се освободя или може би когато се пенсионирам,… ще отида някой ден.

Лидия много съжаляваше за отказите ѝ.

Невена беше прекрасен човек, добра и отзивчива. Работеше на две места, но за себе се харчеше само за най-необходимото. Всичко даваше на децата и внуците си, на тези който живеят много по-зле от нея, многочислени далечни роднини, съседи. Не подминаваше беден човек на улицата. Споделяше всичко с чужди съвсем непознати хора.

Но Невена нямаше желание да престъпи прага на църквата, за да се спаси.

Лидия много пъти ѝ обясняваше, че това е важно, опитваше се да ѝ даде духовни книги, да прочете за Исус Христос и какво е направил Той за хората. Молеше се за нея, но усилията ѝ бяха напразни.

Един ден Невена сподели с Лидия:

– Да знаеш само колко много обичам внуците си. Всяка седмица с нетърпение очаквам да ги види. Намирам си някакъв предлог и понякога сама отивам при тях. Истината е, че всеки път за мен това става все по-трудно, след година едва ще мога да се добирам до тях.

– Ами ако внуците ти не ги доведат тази събота? – попита Лидия.

– О, – размаха ръце Невена, – веднъж зетя и дъщерята заедно с децата отидоха на почивка за две седмици, едва дочаках завръщането им.

– А ако заминат на работа в чужбина, да кажем за година, две?

– Няма да мога да го преживея! Ще умра от мъка! – призна Невена.

– И аз се чувствам така, – каза Лидия. – Страхувам се от мисълта, че във вечността ще бъда без Бога. И там, след живота ми на земята, не ми се иска да бъда без Него….Ще бъде такава мъка, каквато тук човек не може да си представя дори.

И Лидия си тръгна.

Странно, но днес Невена дълго гледа след нея замислено. Тя вече не се вълнуваше и не се радваше на внуците си, които весело играеха на пясъка в градината.

Нещо се бе пробудило в нея … и тя закопня за Този, Който бе отхвърляла толкова много пъти.

Един цар изпратил пратеник до друг цар в съседна земя. Изпратеният задъхан от бързата езда изтичал в тронната зала и казал какво е поръчал господарят му:

– Моят господар…. ми заповяда да ви предам, да му дадете … бял кон с черна опашка …. а ако не му дадете такъв кон, то ….

– Не искам да слушам повече! – прекъснал царят запъхтелият пратеник. – Кажи на своя господар, че нямам такъв кон, а и да имах, то …..
Царят се спрял, а пратеникът като чул тези думи, уплашен избягал при своя цар. След изслушването на отговора първият цар се ядосал и обявил война на другия цар.

Войната продължила дълго. Проляла се много кръв. Земята била опустошена.

Накрая след като изчерпали средствата си и изтощили войските си, царете се съгласили да сключат примирие. Тогава се събрали да обсъдят взаимните си претенции.

На преговорите, вторият цар попитал първия:

– Какво искаше да кажеш с фразата: „Дай ми бял кон с черна опашка, а ако не ми дадеш, то …..“?

– “ … прати ми кон с друга окраска“, – завършил фразата другият цар. – Имах само това предвид. А ти какво искаше да кажеш със своя дързък отговор: „Нямам такъв кон, но и да имах, то ….“?

– “ … непременно бих го изпратил за подарък на моя добър съсед:,  – отговорил втория цар.

Научи се да изслушваш другите. Дори и малкото нетърпение може да доведе до големи неприятни последици.

Попитали веднъж Настрадин Ходжа:

– Кога има добри отношения между съпруг и съпруга?

– А вие как мислите? – попитал Настрадин.

– Може би да се обичат повече, – обадил се един.

– Да споделят, – казал втори.

– А може би е добре да си помагат, – опитал се да отгатне трети.

Имало още много предложения, но всички с нетърпения очаквали да чуят, какво ще каже Настрадин.

Засмял се старият шегаджия и ги огледал внимателно, а накрая казал:

– Ако мъжът е глух, а жената сляпа, те много добре биха си живели.