Соня бе прекалено ангажирана жена в църквата и с дейности в общността. Тя е отговорна и способна, за това я избират в много комитети. Всеки път, когато я избираха за нова работа беше доволна.

Страхуваше се да откаже на някоя молба. За нея това би означавало нечие неодобрение. Тъй като се страхуваше да не разочарова хората, все повече се отказваше от собствените си интереси и желания, за да угажда на другите.

Веднъж Михаела я хвана на тясно и започна:

– Какво правиш? Така не може дълго да продължаваш, дори и да черпиш сили от Господа.

– Виж, ако отговарям на очакванията на хората, се чувствам добре, – опита се да я успокои Соня.

– В крайна сметка, правиш неща, които не са в твой интерес и вярвам, че за някои от тях дори не изпитваш голямо желание да ги вършиш, – атакува я отново Михаела.

– Когато дарявам на хората радост, се чувствам сигурна и спокойна, – каза Соня.

– Значи, за да спечелиш любовта им, правиш това, което искат от теб, – настояваше на своето Михаела. – Ставаш им роб. От къде знаеш, дали хората те приемат заради самата теб или поради това, което правиш?

– Така отбягвам голяма доза вина и объркване, – защити се Соня.

– Но така даваш на другите власт над себе си, – каза укорително Михаела. – Те те принуждават чрез заплаха за неодобрение.

– Аз не се притеснявам от това, че ще ме омаловажат, важното е да са доволни, – каза твърдо Соня.

– Имам чувството, че не знаеш какво точно искаш, – заяде се Михаела. – Като че ли не си свикнала да определяш своите приоритети и да вземеш независими решения.

– За да избегна конфликтите, не е нужно да се себе утвърждавам и да защитавам интересите си, – примирено каза Соня.

– И какво излиза, – намръщи се Михаела, – ако хората не одобрят някое твое действие, ти изпадаш в депресия. Кой контролира твоето настроение, ти или другите хора?

– Възприемам хората като нараними и слаби, и за това не бих искала да ги разочаровам.

– Трябва да се мотивираш, да правиш нещата по различен начин, за да обогатиш спектъра си от преживявания, – посъветва я Михаела.

Соня търпеше критиката ѝ. Тя ѝ бе приятелка и винаги ѝ казваше нещата направо, за това много я уважаваше и не се обиждаше от съветите и изобличенията ѝ.

Михаела си тръгна, а Соня дълго седя и мисли върху разговора.

– Права е, както винаги, – засмя се Соня. – Трябва да променя нещата. Наистина всичко това ме изтощава, дори не знам в даден момент коя съм.

Зноят напредваше с бързи крачки и по обяд се очакваше не плашеща горещина, а пещ. Хората бързаха да се скрият под сенките още преди всичко да е пламнало.

Но за разлика от температурите вън, в чакалната пред кабинета за контролен преглед беше прохладно. В помещението имаше около дестина човека. Не всички бяха болни, почти половината придружаваха пациентите, които скоро бяха напуснали болницата. Само една или две жени бяха сами, без някой да ги съпровожда.

От време на време се подаваша главата на сестрата и призоваваше:

– Следващия моля.

За жалост не се спазваше никакъв ред. Хора, които бяха дошли току-що, бяха привиквани в кабинета от лекар, които бе се появил малко преди това. Част от чакащите изказаха неодобрението си от това.

Една от жените обясни:

– Това е доктор Гогов, той си има частен кабинет и работи  тук. Всички, които извиква, ги познава от кабинета си.

– Тогава да ги лекува там, защо идват тук? – възнегодува една доста едра пациентка, която едва си поемаше дъх.

– Да, но тук Гогов може да им осигури изследване с най-прецизна техника, с която не разполага в кабинета си.

– И все пак трябва да се спазва някакъв ред, – обади се възрастен човек, който едва говореше. – Нали всички сме болни и се нуждаем от консултация.

Този човек беше придружен от сина си, който нервно крачеше напред назад в малкото пространство между насядалите хора. Той не обръщаше много внимание на баща си и когато възрастния човек пожела да отиде до тоалетната, не го чу. Наложи се един от болните да се обади, за да може синът да помогне на баща си.

Въпреки прережданията хората в чакалнята започнаха да намаляват.

Една от жените, които беше дошла сама, каза:

– Всичко си зависи от нас, – погледа ѝ бе малко отнесе, явно личеше, че е преболедувала нещо сериозно.

– Важно е какво човек си мисли, – подрепи я друга жена.

– И аз имах това в предвид, – продължи първата жена. – Човек трябва да се настрои позитивно. Да погледне навътре в себе си. Да настрои енергията си към вселенския разум. Знаете ли какво казва Дънов, аз много го уважавам ….

Един побелял мъж се обърна към жената и кротко ѝ каза:

– Вижте Дънов е човек  като нас, той не може да ни излекува. Но ние имаме Създадел, който помага на всеки, който се обърне към Него.

Жената изтръпан, на лицето ѝ явно се четеше несъгласие по въпроса. Мъжът усети това и продължи:

– Вие сте начетена жена, не настоявам, но помислете по внимателно върху това. Вярвам, че като разумен човек ще прозрете истината.

– Какво казва Дънов? Като срещнем мравката или червейчето, да гледаме да не го настъпим и да му кажем: „Здраве!“ и това щяло да ни помогне да оздравеем, – присмя се средна на възраст жена, която бе дошла преди малко.

Дъновистката искаше да обясни, но дойде нейния ред и тя влезе в кабинета.

Новодошлата продължи:

– Дънов, глупости. Синът ми и снахата са много вярващи, ходят всяка неделя на църква, обикновено отиват в „Света Марина“ . Скоро им бяха счупили стъклото на колата и им взели багажа, но след няколко преки от дома им, го откриха разхвърлян, но нищо не липсваше от него. Навярно крадците са търсили пари и като не са намерили, са захвърлили всичко.

– Само Бог е запазил имуществото им, – каза мъжът, които искаше да обясни на другата жена, кой е Този, Който изцерява хората.

Главата на сестрата се показа от открехната врата и подкани:

– Моля следващия.

Мъжът стана, кимна с глава и предложи на жената мястото си, но тя каза:

– След малко и аз ще вляза, благодаря ви.

 

Санстефанският мирен договор среща неодобрението на съседните на княжество България балкански държави.

Сърбия иска Видин и изявява претенции за Македония. Подтиквана от Австро-Унгария, Сърбия насочва стремежите си за териториално разширение на изток. Сърбите искат да възстановят териториите на „Велика Сърбия“ от времето на Стефан Душан. По негово време в пределите на сръбската държава влиза цялата македонска област, с градовете Щип, Велес, Горна Джумая, Белоградчик, Кюстендил и други.

Румъния също не остава доволна от договора. Граф Игнатиев и румънският крал Карол, разговарят по спорните въпроси още през февруари 1878 г. Тогава монархът протестира относно преминаването на Южна Бесарабия в Русия и на Северна Добруджа в Румъния. Според него така се нарушава целостта на румънския народ. По този начин румънската държава получава чужди земи с чуждо население.

Гърция също недоволства относно включването на Македония и Тракия в българската държава.

По-късно тези несъгласия дават отражение и на Берлинския конгрес.