Малко преди да затвори магазинчето си Вера Иванова забеляза група наркомани, които се въртяха наоколо. През нея мина Симеон, който имаше гастроном отсреща и я предупреди:
– Внимавай теб дебнат. Чакат те, да излезеш с парите.

– Какво мога да направя? – смути се Вера. – В магазина ли да нощувам?

Симеон вдигна рамене и излезе от магазина ѝ.

Във Вера настъпи паника. Скоро бяха обрали пощальон, който пренасяше пенсиите.

Пред гастронома седеше просяк, но една сутрин бе намерен пребит. Говореше се усилено, че наркоманите са го убили, за да му вземат събраните му пари.

Вера прехвърли в ума си много варианти.  Мъжът ѝ не можеше да я срещне, защото беше на работа. Децата се бяха изженили и отдавна не живеех в града.

Вера започна да се моли:

– Господи, на тебе уповавам, няма кой друг да ми помогне…..помогни ми, ……

След това сложи парите във вътрешния си джоб и излезе през вратата. Странно, но наркоманите като я видяха се разбягаха на всички страни. И тя без никакви пречки се насочи към дома си.

Крачеше по тъмите улици и се ослушваше във всеки звук, който ѝ приличаше на стъпки. Понякога се обръщаше да види, дали някой не върви след нея.

На едно по-осветено място срещна бившата си съученичка Клавдия Симеонова. Тя беше с мъжа си. Явно се връщаха от гости. Вера ги поздрави. След 20 минути, влезе вече спокойна в дома си.

На следващия ден Вера срещна отново Клавдия, която лукаво ѝ се усмихваше.

– Какъв беше този мъж снощи със теб? – попита Клавдия. – да не си си намерила любовник?

– Какъв любовник? За какво говориш?, – попита я Вера в недоумение.

– Не можеш да отречеш, ние те видяхме с мъжа ми, – настояваше на своето Клавдия. – Ти вървеше под ръка с висок военен. Хайде признай си, кой е този мъжага?

– Какво искаш да кажеш, – възкликна Вера, – Никакъв военен не е имало. Аз бях сама. Привидяло ти се е нещо.

Клавдия само се усмихна и хитро ѝ намигна. „Няма да те издам!“

Вера се замисли: „Кой е бил с мен? От него ли избягаха наркоманите? Това е пълна загадка за мен. Важното е, че моята молитва бе чута“.

Много вярващи се опасяват, доколко се молят според Божията воля. Те прекрасно знаят, че Бог не може да направи нещо, което е извън рамките на Неговата воля. И това е напълно вярно.

Но те не трябва да си губят времето, седейки в недоумение. Просто трябва да отворят Библията и да разберат Божията воля.

Бог е обещал да извърши конкретни неща в Словото Си. Неговата воля не се състои в това, да ви се изпълнят вашите желания. В действителност, тези обещания са гарантирани от договора, който бе подписан с кръвта на Исус.

Библията е последната воля и завещанието с Исус Христос. Тя говори за вашето наследство. В тази книга  е отчетено всичко, което ви принадлежи. Най-доброто, което можете да направите е да узнаете, какво е написано в нея.

Не оставяйте Библията просто да лежи на масичката за кафе, докато биете главата си на пода, викайки: „О, Господи, аз търся истината“.

Вземете Библия си и разберете как трябва да се промените, за да живеят в съответствие с Божията воля.

Повечето хора не го правят. Вместо да изменят себе си, те се опитват да променят Бога и непрекъснато се опитва да Го убедят в това, как ги боли или колко са бедни. Те се молят, умоляват и просят Бог да се държи така, сякаш Той трябва да се промени мнението Си относно дадена ситуация. Такива хора са обречени на дълго очакване.

Бог никога няма да се промени. В Библията се казва, че Той е вчера, днес и завинаги един и същ, Неговата воля също.

Така че, не си губете времето напразно, потънал в догадки за това, дали вашите молитви са в хармония с Божията воля. Отворете Библиите си и въз основа на тях изграждайте молитвите си и тогава ще имате увереност, че вашият отговор е вече на път.

Времето се постопли и в салона на читалището отново се появиха желаещи да дават концерти.
Това беше като полъх на освежаване в сезон, който всички очакваха с нетърпение. Не само поради затоплянето, но и заради промените, както ставаха, както в природата, така и в хората.

Игор Симеонов успя да извоюва поредната си победа. След дълги преговори, той обеща на хората работещи в читалището:

– Ще чуете прекрасна музика, предимно от класиците. Вярвам, че ще останете доволни.

– На сцената имаме добре акордирано пиано …. – започна да обяснява Николов.

Той бе човекът, който се грижеше за добрата организация на подобни мероприятия, но внезапно бе прекъснат от скочилия Симеонов:

– Пиано? – засмя се саркастично Игор. – Вижте какво, колкото и добре да сте акордирали пианото си, то няма да ми върши работа.

– А на какво ще свирите? – погледна го с недоумение Николов.

– Аз имам прекрасен роял, – уточни Симеонов. – Той има такъв прекрасен глас, че когато човек седне да свири на него, музиката се лее като вълшебна приказка от звуци.

– И вие ще го докарате тук? – попита изумен Николов.

– Той не е толкова далече, – засмя се Симеонов. – Предната седмица свирих в друг град, който се намира само на 25 километра от вашия. Роялът винаги ме следва, където и да отида.

И наистина „висококачественият“ музикален инструмент пристигна, но трябваха носачи, които да го пренесат на сцената. За съжаление нямаше такива хора на разположение.

От там мина младеж в работни дрехи, целите изпръскани с вар и Симеонов се обърна към него:

– Извинете, бихте ли ми помогнали. Довечеря ще свиря във вашия град. Докараха ми рояла, но няма кой да го пренесе на сцената.

Младежът бе як и мускулест, за него това не бе проблем.

– Добре, бих ви помогнал, но съм сам. Ако вие дадете едно рамо…, – каза нерешително младежът, – ще успеем двамата.

На Симеонов му хареса идеята. Винаги минаваше за слабак. Често му се присмиваха за несъразмерната му фигура, А сега се намери човек, които не се притесняваше от вида му и го помоли за помощ.

„Защо пък не, – каза си Игор“.

Двамата хванаха рояла, внесоха го в салона и го качиха на сцената. Симеонов седна на първия ред, да отдъхне. Младежът също седна, но пред рояла. Ръцете му погалиха клавишите и под тях се разнесе музика и то не каква да е. Той свиреше кантата на Бах.

Чули музиката любопитни глави се показаха на вратата, а после нахлуха в салона и приседнаха на близките редове.

Изпълнението бе съвършено. Учудени лица устремиха поглед към якия младеж, който унесено продължаваше да свири.

Когато свърши, от салона се чуха ръкопляскания.

– Дори и аз не съм свирил така на този роял, – каза Игор. – Бях усетил прекрасният му звук, но  …. който и да сте младежо …. след вас не бих могъл да свиря….

Николов бързо влезе в салона и понеже беше чул само последните думи на Симеонов изкрещя на младежа:

– Какво си въобразяваш, че правиш там? Да не си повредил музикалния инструмент на нашия гост. Отивай си на строежа, тук не ти е мястото.

Младежът стана, слезе от сцената и спокойно се отправи към вратата.

– Какво говорите? – притеснено започна Игор. – Той е истински талант. Какъв строеж? Дори аз не бих могъл да свиря така….

Всички погледи се устремиха към вратата, но младежът бързо бе напуснал сградата …

Идиомите са неотменима част от кой да е език. Човек трябва да знае истинското им значение и да ги заучава, за да може добре да се ориентира в информационни поток на дадено място.

Какво ще кажете за фразата: „да извадиш котка от торбата“?

Не приемайте тази фраза дословно. С нея се обозначава неочаквана непредвидена изненада. Понякога тя ни се поднася не с много добри намерения.

Получавайки „котка от торбата“ може да е учудващо, смайващо, дори да ни доведе до недоумение, но не е задължително да бъде нещо лошо.

В болницата докарваха много безнадеждни случаи. Светла бе присъствала не на една раздяла между много близки хора. Тя им съчувстваше, но с какво можеше да им помогне?

Днес докараха Катерина. Съпругът ѝ Стоян доста нервничеше, докато я настаниха в стаята.

Жената имаше рак и не ѝ оставаше много време да живее. Но тя бъбреше весело и се усмихваше на всички.

Светла влезе в стаята и попита Катерина:

– Искате ли още нещо?

– Покажете ми само как се пуска телевизора, – усмихна ѝ се възрастната жена.- Много харесвам сериалите.

Катерина беше романтична жена, тя харесваше книги и филми, в които се говореше за любов.

Един ден тя сподели със Светла:

– Вече 35 години сме женени със Стоян, но нито един път не ми е казал: „Обичам те“. Обикновено ме нарича „глупавичката ми“.

– Навярно ви обича нищо, че не го показва явно – опита се да я укоражи Светла.

– Да, вярвам, че ме обича, – каза с тъга Катерина, – но ми се е искало да получа някога от него картичка с надпис „С много любов“ или „За скъпата ми съпруга“. Поне да ми беше казал : „Обичам те“. И това щеше да ми е достатъчно.

Стоян всеки ден идваше в болницата и сядаше до нея, доката тя гледаше сериалите. А когато Катерина започна повече да спи, той просто я гледаше или се движеше по коридора като изгубено дете.

Веднъж Стоян каза на Светла:

– Нямахме деца, но пътувахме и видяхме много интересни места. Когато излязохме в пенсия, пътешествахме и се радвахме на живота. А после тя се разболя ….

– Виждам, че ви е било хубаво с нея, но защо никога не сте ѝ казвали, че я обичате? – попита Светла.

Стоян погледна медицинската сестра в недоумение:

– А защо трябва да ѝ го казвам? Тя знае, че я обичам.

– Жените, макар и да знаят това, искат по-често да го чуват. Помислете върху това.

След три дена Стоян се бе подпрял на стената. Лицето му бе мокро от сълзи, а устните му трепереха.

Светла вече знаеше от друга сестра, че Катерина е починала. Тя приближи до Стоян, искаше да го успокои и утеши.

Той вдигна очи, въздъхна и каза:

– Знаете ли? ….Казах ѝ: „Ти си най-прекрасната жена …. и аз те обичам“. Тя беше толкова щастлива.. … трябваше да видите усмивката ѝ ….