Времето се постопли и в салона на читалището отново се появиха желаещи да дават концерти.
Това беше като полъх на освежаване в сезон, който всички очакваха с нетърпение. Не само поради затоплянето, но и заради промените, както ставаха, както в природата, така и в хората.

Игор Симеонов успя да извоюва поредната си победа. След дълги преговори, той обеща на хората работещи в читалището:

– Ще чуете прекрасна музика, предимно от класиците. Вярвам, че ще останете доволни.

– На сцената имаме добре акордирано пиано …. – започна да обяснява Николов.

Той бе човекът, който се грижеше за добрата организация на подобни мероприятия, но внезапно бе прекъснат от скочилия Симеонов:

– Пиано? – засмя се саркастично Игор. – Вижте какво, колкото и добре да сте акордирали пианото си, то няма да ми върши работа.

– А на какво ще свирите? – погледна го с недоумение Николов.

– Аз имам прекрасен роял, – уточни Симеонов. – Той има такъв прекрасен глас, че когато човек седне да свири на него, музиката се лее като вълшебна приказка от звуци.

– И вие ще го докарате тук? – попита изумен Николов.

– Той не е толкова далече, – засмя се Симеонов. – Предната седмица свирих в друг град, който се намира само на 25 километра от вашия. Роялът винаги ме следва, където и да отида.

И наистина „висококачественият“ музикален инструмент пристигна, но трябваха носачи, които да го пренесат на сцената. За съжаление нямаше такива хора на разположение.

От там мина младеж в работни дрехи, целите изпръскани с вар и Симеонов се обърна към него:

– Извинете, бихте ли ми помогнали. Довечеря ще свиря във вашия град. Докараха ми рояла, но няма кой да го пренесе на сцената.

Младежът бе як и мускулест, за него това не бе проблем.

– Добре, бих ви помогнал, но съм сам. Ако вие дадете едно рамо…, – каза нерешително младежът, – ще успеем двамата.

На Симеонов му хареса идеята. Винаги минаваше за слабак. Често му се присмиваха за несъразмерната му фигура, А сега се намери човек, които не се притесняваше от вида му и го помоли за помощ.

„Защо пък не, – каза си Игор“.

Двамата хванаха рояла, внесоха го в салона и го качиха на сцената. Симеонов седна на първия ред, да отдъхне. Младежът също седна, но пред рояла. Ръцете му погалиха клавишите и под тях се разнесе музика и то не каква да е. Той свиреше кантата на Бах.

Чули музиката любопитни глави се показаха на вратата, а после нахлуха в салона и приседнаха на близките редове.

Изпълнението бе съвършено. Учудени лица устремиха поглед към якия младеж, който унесено продължаваше да свири.

Когато свърши, от салона се чуха ръкопляскания.

– Дори и аз не съм свирил така на този роял, – каза Игор. – Бях усетил прекрасният му звук, но  …. който и да сте младежо …. след вас не бих могъл да свиря….

Николов бързо влезе в салона и понеже беше чул само последните думи на Симеонов изкрещя на младежа:

– Какво си въобразяваш, че правиш там? Да не си повредил музикалния инструмент на нашия гост. Отивай си на строежа, тук не ти е мястото.

Младежът стана, слезе от сцената и спокойно се отправи към вратата.

– Какво говорите? – притеснено започна Игор. – Той е истински талант. Какъв строеж? Дори аз не бих могъл да свиря така….

Всички погледи се устремиха към вратата, но младежът бързо бе напуснал сградата …

Идиомите са неотменима част от кой да е език. Човек трябва да знае истинското им значение и да ги заучава, за да може добре да се ориентира в информационни поток на дадено място.

Какво ще кажете за фразата: „да извадиш котка от торбата“?

Не приемайте тази фраза дословно. С нея се обозначава неочаквана непредвидена изненада. Понякога тя ни се поднася не с много добри намерения.

Получавайки „котка от торбата“ може да е учудващо, смайващо, дори да ни доведе до недоумение, но не е задължително да бъде нещо лошо.

В болницата докарваха много безнадеждни случаи. Светла бе присъствала не на една раздяла между много близки хора. Тя им съчувстваше, но с какво можеше да им помогне?

Днес докараха Катерина. Съпругът ѝ Стоян доста нервничеше, докато я настаниха в стаята.

Жената имаше рак и не ѝ оставаше много време да живее. Но тя бъбреше весело и се усмихваше на всички.

Светла влезе в стаята и попита Катерина:

– Искате ли още нещо?

– Покажете ми само как се пуска телевизора, – усмихна ѝ се възрастната жена.- Много харесвам сериалите.

Катерина беше романтична жена, тя харесваше книги и филми, в които се говореше за любов.

Един ден тя сподели със Светла:

– Вече 35 години сме женени със Стоян, но нито един път не ми е казал: „Обичам те“. Обикновено ме нарича „глупавичката ми“.

– Навярно ви обича нищо, че не го показва явно – опита се да я укоражи Светла.

– Да, вярвам, че ме обича, – каза с тъга Катерина, – но ми се е искало да получа някога от него картичка с надпис „С много любов“ или „За скъпата ми съпруга“. Поне да ми беше казал : „Обичам те“. И това щеше да ми е достатъчно.

Стоян всеки ден идваше в болницата и сядаше до нея, доката тя гледаше сериалите. А когато Катерина започна повече да спи, той просто я гледаше или се движеше по коридора като изгубено дете.

Веднъж Стоян каза на Светла:

– Нямахме деца, но пътувахме и видяхме много интересни места. Когато излязохме в пенсия, пътешествахме и се радвахме на живота. А после тя се разболя ….

– Виждам, че ви е било хубаво с нея, но защо никога не сте ѝ казвали, че я обичате? – попита Светла.

Стоян погледна медицинската сестра в недоумение:

– А защо трябва да ѝ го казвам? Тя знае, че я обичам.

– Жените, макар и да знаят това, искат по-често да го чуват. Помислете върху това.

След три дена Стоян се бе подпрял на стената. Лицето му бе мокро от сълзи, а устните му трепереха.

Светла вече знаеше от друга сестра, че Катерина е починала. Тя приближи до Стоян, искаше да го успокои и утеши.

Той вдигна очи, въздъхна и каза:

– Знаете ли? ….Казах ѝ: „Ти си най-прекрасната жена …. и аз те обичам“. Тя беше толкова щастлива.. … трябваше да видите усмивката ѝ ….

Случи се точно по време на празниците. Органите отговарящи за настойничеството, трябваше да вземат малко момиченце от вечно пияната му майка и да го дадат в сиропиталище.

Ани беше само на половин година, но изглеждаше като осем месечно дете. Момиченцето не можеше нищо от това, което можеха да правят децата на половин година. Човек като я гледаше можеше да остане с убеждение, че е умствено изостанала.

Но Ани беше съвършено здраво дете, просто никой не се бе занимавал с нея или както казват специалистите, тя бе педагогически занемарена.

Как можеш да се научиш да говориш, ако никой не разговаря с теб? Ани не можеше да държи и лъжицата, защото никой до сега не ѝ бе показвал, как да прави това. Детето не се бе опитвало да ходи, защото беше чувало постояно командите:

– Стой там! Не ставай от леглото!

Ани през цялото време бе прекарала на леглото на майка си. Там тя бе спала и започнала по-малко да пълзи.

– Няма да слизаш от кревата!- постоянно ѝ крещеше майка ѝ.

И как майка ѝ би разрешила на Ани да слезе на пода, когато щеше да ѝ създаде много проблеми. Бащата живееше сам и не посещаваше дъщеря си.

След като Ани бе настанена в сиропиталището майка ѝ и баща ѝ щяха да бъдат лишени от родителски права.

И изведнъж в живота на Ани се появи баща ѝ. Той дойде в сиропиталището и каза:

– Моля ви, дайте дъщеря ми.

– Странно, – вдигна рамене възпитателката, – до сега не се е интересувал от детето и изведнъж си  е спомнил за него.

Но на бащата нищо не казаха.

– За Ани се появи възможност да има свой дом, а това съвсем не е лошо, – каза една от възпитателките.

– Нека да наблюдаваме този загадъчен баща – предложи друга от жените във дома – и да му позволим да посещава дъщеря си до решението на съда.

Първоначално тази идея изглеждаше напълно безнадеждна.

Стоян, така се казваше бащата на Ани, в момента никъде не работеше. Той дори не знаеше как да се обръща към дъщеря си. Да я нахрани, да я облече, да я вземе на ръце, … всички подобни действия объркваха нацяло Стоян. Той дори не знаеше как да общува с нея. Оставаше в недоумение, когато тя започваше да капризничи.

Да, между двамата липсваше емоционален контакт. Баща и дъщеря бяха като чужди един спрямо друг.

Възпитателката на Ани виждаше това и ѝ ставаше тъжно. Надеждата, че момиченцето ще се върне в семейството си, се топеше пред очите ѝ.

Тихият, не много говорещ и на вид не приспособим към живота Стоян се оказа удивително упорит човек. Половин година той се бори за правото си да бъде баща.

Той не пиеше много като майката на Ани и се опитваше да се пребори с лошите си навици, но му беше много трудно.

Най-накрая Стоян нацяло се отказа от пиенето, започна работа. Цялото си свободно време прекарваше в сиропиталището с дъщеря си. Там жените го учеха как да играе с дъщеря си, как да я приучва да ходи на гърне, да ѝ приготвя каши.

Ани постепенно привикна към него. Когато чуеше възпитателката да казва:

– Ани баща ти дойде.

Тя повече не се вкопчваше със страх в крака на възпитателката си, а смело тичаше към вратата, за да посрещне баща си.

Съдът взе решение да не лишава Стоян от родителски права. И Ани заживя при баща си.

Когато Алябиев научил, че благодарение на царска заповед, той трябва да замине за Сибир и да живее в град Тоболск, въпреки трагичното си положение, се разсмял.

– Какво толкова ви разсмя, господине? – с недоумение се поинтересувал чиновникът. – В Сибир ще ви научат да се държите по-сериозно.

– Това е малко вероятно, – казал Алябиев. – В Тоболск съм прекарал най-хубавите години от живота си, детството и юношеството си. Та нали баща ми е бил губернатор на Тоболск.