Валя бе възмутена:

– Как мога да се радвам в изпитания и трудности и отгоре на всичко да ги смятам за подарък?

– Колкото и странно да ти звучи, когато от всички страни ни нападнат изпитания, това е дар, – усмихна се Елена.

Валя въздъхна:

– Вчера звъня на най-добрата си приятелка Катя. Със сълзи на очите и разказах за бедите, които са ме притиснали от всички страни, а тя: „Какъв чудесен подарък! Хайде да го отпразнуваме! Скъпа, ти си под атака!“

– И ти какво направи? – попита я Елена.

– Най-доброто, – самоуверено отговори Валя, – Казах ѝ бързо чао и позвъних на друга приятелка, която искрено ми съчувстваше. Разбра, че съм имала тежък ден и ми обеща да се помоли за мен, така че утрешния ден да бъде по-добър.

– Ето, това се казва сблъсък между човешките възгледи и възприятията на Небесата, – възкликна Елена.

Валя се намръщи, а Елена продължи:

– Бог тържествува, когато всичко изглежда безнадеждно. Той не е съгласен да се избягват такива ситуации. Само, когато сме под натиск, нашия живот на вяра се разкрива напълно и показва истинската си същност.

– Едва ли ще ми хареса това, което видя, – Валя направи кисела гримаса.

– Тежестта на жизнените обстоятелства, силно ни притискат, – поклати глава Елена. – И ние се виждаме в неблагоприятна светлина. С други думи реакцията ни не може да се нарече търпение.

– Не мисля, че Бог е дал изпитания, момчетата да излизат победители, а момичетата да плачат, – Валя гръмко изяви недоволството си.

– Силата на изпитанието води до това, невидимото да стане видимо, – говореше уверено Елена. – Бог иска да цъфтим винаги, независимо дали сме под натиск или свободно се движим.

– Е, да, – уклончиво се съгласи Валя. – Животът не е посещение при масажист, където ти определяш силата на натиска върху тялото си, която би ти доставил удоволствие.

– Когато дойдат изпитания, никой не ни пита какви да бъдат – леки средни или тежки, – допълни Елена. – Благодарение на изпитанията, които Бог допуска в живота ни, ние ще цъфтим или ще увехнем.

Валя само размаха ръце. Тя разбираше същността на нещата, но не искаше да преминава през изпитни.

Когато дойдат разни изпитни, нека не се опитваме да ги избегнем. Те трябва да извършат своята работа, за да станем зрели, тренирани и в нищо да не изпитваме недостиг.

Ако не отпуснем ръце в трудно време, нашата вяра ще порасте и ще достигне пълния си разцвет.

Михаил намали светлината в стаята и пусна лека приятна музика, за да премахне напрежението между себе си и съпругата си Лени.

– Трябва да го направим. Раждаемостта в страната спада. Необходимо е да дадем своя принос за увеличението ѝ.

Лени мълчеше и недоволно клатеше глава.

– Знам, че това е жертва и за двамата, – настойчиво продължи Михаил, – но намаляващата раждаемост ще доведе до недостиг на работна ръка и икономически напрежения. Съдбата на цивилизацията зависи и от нас.

Обещаваха увеличаване на парите за раждане, майчинство и детските добавки, но кой знае кога щеше да стане това. Сега нямаше достатъчно пари. Политиците едва скалъпиха тазгодишния бюджет.

Михаил не се отказваше лесно и продължаваше да обяснява и насърчава жена си:

– В намаляващата раждаемост виждам спешна нужда. Трябва да ѝ се обърне възможно най-голямо внимание и това да се прави по-често, а не от време на време.

– О, не днес, – изпъшка Лени, – боли ме главата.

Михаил възмутен напусна стаята.

Той толкова много се стараеше да не се заличи и изчезне човечеството, че бе взел при сърце идеята да има поне едно дете.

Петър Христов бе предприемач в строителния сектор.

Един ден се случи така, че този човек фалира.

Неговият приятел Никола го посети в дома му и го завари в момента, когато Христов напускаше къщата си.

– Какво става, Петре? Разбрах, че си загубил фирмата. Как стана това?

– Помогнах на Пламен Петров да създаде нова компания.

– Какво? – Никола бе потресен. – Защо помогна на конкуренцията да започне нова компания.

– Просто исках да направя това. Прави ме щастлив. Освен това вярвам, че Бог може да ни даде повече, отколкото ти и аз можем да спечелим заедно.

Ако мислим за намиране на щастие в работата или кариерата си, никога не трябва да се фокусираме върху ограничен набор от позиции или възможности. Защото тогава започваме да мислим от гледна точка на недостига и конкуренцията.
Всичко завършва с борба с тези, които те конкурират.

В работата си е по-важно да гледаме към призива и обслужването.

Опитайте се да бъдете щастливи, като служите, обичате и благославяте, тогава ще имате радост във всяка работа, на всяка позиция и при всякакви обстоятелства.

Можем да живеем от това, което Бог ни дава и от Неговата благодат.

Това осъзнаване на Петър му даде свободата и възможността да не се чувства застрашен.

Той помогна на колегата си, защото искаше да му служи.

Група отегчени младежи седяха на масата. Погледите им блуждаеха в пространството. Певецът в заведението сякаш усетил настроението на младите хора тихо припяваше:

– Имам празнота дълбоко в себе си ….

Една от девойките в групата въздъхна тежко:

– Имам чувството, че липсва парче от душата ми.

Приятелката ѝ добави:

– Празнина, дълбока празнина.

Тези младежи се бяха опитвали по всякакъв начин да запълнят този недостиг в душата си, но ….

– Опитах се да спечеля много пари, – омърлушено се обади Крум, – но това вече не ме задоволява.

– Знаете ли, – шеговито подметна Спас, – един древен философ е казал: „Милионите не винаги могат да дадат на човек това, от което наистина се нуждае той в живота си“.

– Опитайте тогава с наркотици, алкохол или секс, – предложи Дамян.

– О, – възкликна раздразнена Виолета, – тези неща дават моментно удовлетворение, но след това отново се чувстваш празен.

– Други опитват да задоволят нуждите си като работят тежка работа, слушат музика, тренират или търсят успех в някаква изява, – примирено отбеляза Дамян.

– В тези неща няма нищо лошо, – намръщи се Теодора, – но те не задоволяват напълно човешкото същество.

– Дори най-близките човешки взаимоотношения, колкото и прекрасни да са те, сами по себе си не удовлетворяват тази „празнота дълбоко вътре в нас“, – добави Виолета.

Цялата компания седеше на масата без някакъв признак на радост и оживление. Атмосферата около тях бе тежка и непоносима.

Внезапно те видяха Павел да приближава към тях. Дори не бяха забелязали кога е влязъл в заведението. Той погледна угрижените и апатичните физиономии на групата и понеже беше чул част от разговора им весело каза:

– Нищо няма да запълни тази празнина освен връзката ни с Бога, за която ние сме били създадени.

Младежите го погледнаха изненадано, а той продължи:

– Причината за тази празнота е, че сме обърнали гръб на нашия Създател. Исус е единственият, който може да задоволи най-дълбокия ни глад, защото той е този, който прави възможно връзката ни с Бога да бъде възстановена.

В повечето от погледите на групата се прокрадваше някаква надежда.

– Само във връзка с нашият Създател, ние откриваме истинското значение и цел на нашия живот, – каза пламенно Павел.

– Какво да правим тогава? – попита смутен Стоян.

– Ако сме честни, ще трябва да признаем, че всички правим неща, за които знаем, че са грешни. – И Павел изгледа компанията. – Само чрез Исусовата смърт на кръста можем да бъдем опростени и връзката ни с Бога да бъде възстановена. Затова покайте се и намерете мир с Господа.

Хубав летен ден изпълнен с хубави очаквания и мечти. Неделите обикновено са точно такива.

Когато влизаха в църквата възрастна жена погали малката Нина по главата и ѝ подаде две монети по един лев. Момичето благодари и ги пъхна в джоба си.

Днес свещеникът поучаваше дошлите на неделното богослужение:

– Никой не трябва да се явява пред Господа с празни ръце. Отделяйте това, което имате на сърце от всичките си доходи. Християнинът трябва да жертва за Божията работа, доколкото се чувства отговорен за разпространението на Евангелието по целия свят …. Божието дело е по Неговата воля и никога няма да понесете недостиг в материално отношение.

Нина се замечта: „Ето сега мога да направя това, което днес ни учи свещеникът. Едната монета, която ми подари възрастната жена ще даря на Бога за делото Му, а с другата ще си купя сладолед“.

По време на събирането на даренията, Нина бръкна в джоба си, но там имаше само една монета. Тя трепна:

– Сигурно другата съм я загубила, когато излязох за малко навън. Е, няма нищо, нали е останала поне едната, – успокои се малкото момиче.

Когато се прибраха в къщи Нина сподели с майка си:

– Мамо, аз исках да дам за Божието дело, но загубих Божията монета.

– Каква монета? – неразбиращо попита майка ѝ.

– Нали си спомняш, че на вратата, че една възрастна жена ми даде нещо. Това бяха две монети по един лев. И аз реших едната да дам за Божието дело, както ни учеше днес свещеникът, но когато минаха с кофичките за дарението, разбрах, че съм загубила едната. И си казах, че тя е била Божията.

Майката се усмихна:

– Много християни постъпват като теб. Ако приходът им намалее, орязват това, което са обещали на Бога.

– Да, но.. – смънка Нина.

– Лесно е да загубиш Божиите пари, а не своите, но  осъзнаваме ли, че всичките пари са Божии?! Важното е за какво ги изразходваме.

Нина наведе глава, извади останалата монета и я подаде на майка си:

– Взе ми я и я пусни следващия път, когато отиваме на църква, за Божието дело. Давам ти я, за да не я загубя и нея.