Когато любовта се разбие на остри камъни, бъдещия живот, още много години тече по инерция. Болката си взема своето, а ти срещаш друг.

Радка се запозна с добро, но тъжно момче. Той бе затворен някак в себе си. Не умееше да се смее.

Този тъжен младеж се казваше Антон. Явно бе преживял нещо, което силно го бе разтърсило.

– Три години и половина тъгува за не състоялата се сватба. Душата му, особено в неделя, го тегли към гробищата, където почива любимата му Ана, – сподели майката на Антон с Радка.

Тя беше добра жена и харесваше Радка. Веднъж между двете се състоя сериозен разговор.

– Радке, ти си добродушна и мила девойка. Боли ме като те гледам как страдаш. Два пъти повече ме боли за сина ми, като знам от какво страда и той.

Радка само въздъхна.

– Той все още обича Ана, – продължи майката на Антон. – Тя беше красиво и нежно създание. Всички я обичахме, но се случи беда. Тя катастрофира преди четири години, малко преди сватбата им с Антон. Може би не трябва да ти го казвам, но не мога повече да мълча. Той те уважава и те цени, но ….

Радка прекрасно разбираше всичко. „Ох, тази любов“, – помисли си тя.

Страшно е, когато се намираш  в центъра на огъня ѝ.

Тъжният младеж не беше дошъл на себе си от сполетялата го мъка, но Радка реши търпеливо да го чака дотогава, докато душата му се успокои.

Един човек се събуди рано сутринта. Нямаше светлина, а зората след няколко часа щеше да обагри небето. И той си каза:

– Който рано става, нему Бог дава!

И тръгна по многобройните си дела, дори в неделя не почиваше и минаваше покрай храма без дори да го погледне.

И така ден след ден, седмица след седмица.

И сам недоумяваше:

– Защо всичките ми работи, като пясък се изсипват през пръстите ми. Може би хората не са прави или аз не съм свършил нещо, което съм знаел, но съм го забравил.

Николета имаше три по-малки сестри. Тази неделя тя сключи брак с приятеля си.

На сватбата си тя без да иска, чу разговор, който силно я засегна. Разговарящите изобщо не знаеха, че тя е наблизо и ги слуша.

А ето как стана всичко.

По време на банкета на Николета ѝ стана лошо и тя излезе навън, да подиша чист въздух. Когато се върна тя чу разговорът между баща си и съпруга си.

– Аз се ожених за майка ѝ по същата причина, защото тя бе забременяла. Съжалявам за това цял живот. Аз и до сега обичам друга, тя се казваше Цветелина. За това напълно те разбирам и ти съчувствам.

– Изглежда съм  в положение подобно на вашето, – измънка младоженецът.

– Какво да се прави, понякога едно момиче може да преобърне живота на двама мъже, – пошегува се бащата на Николета.

След това двамата дълго се смяха.

Николета бе шокирана:

„Винаги съм си мислил, че баща ни ни обича, че те с мама се разбират прекрасно и имат добри отношения. Ако това не е така, защо тогава имат четири деца. Най-голямата аз съм на  22 години, а най-малката Ана е едва на четири“.

Изведнъж тя реши:

– Няма смисъл да живея с този човек, щом той насила ме е взел и не ме обича.

И тя избяга от сватбата, просто изчезна. Къде ли не я търсиха. Бяха се изплашили, че ѝ се е случило нещо лошо. Дори съобщиха в полицията, за да я издирят ….

Николета се върна във вторник вечерта. Тя подаде на съпруга си справка за аборт от клиниката и му каза:

– Това е за теб. Вече за нищо не си длъжен.

Обърна се към баща си, подаде му ключовете от колата и му каза:

– Не ми трябват.

След това събра багажа си и напусна дома си.

Не мина много време и Николета подаде молба за развод …..

Ето така, само за няколко минути може да се разруши не само нечий брак. но и вярата в хората.

Представете си, ние сме заспали в картината галерия на нашия Бог. Небето е Неговото платно, а човека – Неговият шедьовър.

Погледнете, ние сме обградени от произведенията на великия Майстор. Талази вълни.Огнени залези …..

Човешката душа е като едно художествено студио. Ражда се любовта. Дар на благодатта. Около нас стават чудеса във въздушното царство. Те избухват като светлинки и от тяхното докосване се разкрива душата, променят се сърца.

Но ние се прозяваме и нищо не забелязваме. Потънали сме в дълбок сън.

Трудно се носи тежестта на вчерашния ден. Една голяма чанта напълнена с тревоги, реже рамото, на което сме я преметнали. Страхът от смъртта е готов да ни счупи гръбнака, а това ни отнема радостта. Много от нас я губят в неделя, дори в църквата да седят, добре изглеждащи и порядъчни. Стараят се да не заспят като са застанали на пръсти.

Какво губим? Ние не виждаме как Бог отваря небесата, за да послуша песните ни…..

Вдигаме ли взор към небето? Заставаме ли на пръсти, протягайки ръце нагоре?

Бог ни среща със Словото Си . Време е да отворим очи и да не влачим сандъка с проблемите си.

Защо заспиваме на неделната служба? Защото дълго се въртим в кревата премисляйки тревогите и разочарованията си.

Хайде да се избавим от това тежко бреме. Нека се хванем за Словото Му и всички ние отрудени и обременени да се успокоим.

В селска църква, свещеникът в началото на богослужението излизал на подиума отварял Библията, където му попадне и четял първото нещо, което се набиело на очите му. След това църквата се молела.

Веднъж в неделя той работел в обора и му оставало много малко време до службата.

Той бързо изтичал до дома си, набързо облякъл дрехите си и се втурнал към църквата.

Само защото вече закъснявал,  той неуспял да изми лицето си, а косата му приличала на птиче гнездо.

Свещеникът се изкачи на подиума, на случаен принцип отново отворил Библията и прочете на глас:

– Не бойте се, аз съм ….