Елена бе само на 17 години, а ѝ се живееше толкова много. Но сбърка и сега на ръцете ѝ тегнеше девет месечен син.
Нито усмивката, нито слабото гласче на малкия я радваха. Тя искаше да се отърве от него.
Един ден, както си седеше, Елена реши:
– Ще го дам в някой детски дом.
И отиде, но и казаха:
– Скоро ще навършиш 18 години и ще трябва да плащаш издръжка за детето.
Това нацяло обърка плановете ѝ.
– Е, има и други начини да се отърва от него. Например да го умора от глад….., – зловеща усмивка се изписа на лицето ѝ.
И го направи. Излезе, заключи вратата и не се върна цели осем дена.
След осем дена полицаите извикаха съседите за свидетели. Това, което хората видяха там силно ги разтърси.
– Не съм чула бебето да плаче, – каза баба Неда, като се кръстеше непрестанно, стресната от изкривеното малко телце.
– Не съм забелязал нещо подозрително повече от седмица, – каза Марин, който живееше в съседния апартамент.
– Бащата на детето виждали ли сте да идва тук? А родителите ѝ? – питаха полицаите.
– Никой не е идвал, – каза леля Йона, – тя живееше сама с детето.
– Бащата, бабата и дядото, сега си живеят спокойно, – каза дядо Кольо, – те едва ли са знаели, че имат син и внук.
На Елена ѝ предстоеше съд, а наказанието нямаше да бъде малко, защото тя съзнателно бе извършила убийство.
Младата майка гледаше апатично, все едно всичко случващо се, не се отнасяше до нея.
„Ако знаят, че пак съм бременна, – мислеше си Елена, – ще ме разкъсат. За тях съм една малка развратница. Но сега няма, кой да им каже…. А детето просто ще го оставя в някой кош за боклук…“
Ако Елена бе осъзнала грешката си, околните донякъде можеха да я приемат, макар и трудно, но тя нямаше намерение изобщо да поправя нещата.
Кризата нарастваше главоломно в живота ѝ, а тя все повече затъваше в калта.
