Симо навършваше четири години. За рождения си ден пожела:

– Искам хеликоптер с дистанционно.

Едва дочака денят, в който очакваше да получи мечтания подарък.

Когато му подадоха опакована кутия с красива панделка, Симо не даде да развържат подаръка, а бързо разкъса хартията и извади хеликоптера.

Опита се да го пусне да лети, но той падна на земята.

Разочарованието му бе голямо:

– Счупен е. Не работи.

– Не е счупен, – поясни баща му. – Трябва да му се сложи батерия.

– Не, счупен е, – настояваше Симо.

Колкото и да се опитваха да му обяснят, той не възприемаше. Само избута хеликоптера на страни и заяви категорично:

– Безполезен е.

И всичко това, защото не работеше, както е очаквал.

Колко често се държим като четиригодишни деца, вкопчвайки се в предварително замислените си идеи за това как трябва да се развият нещата?

Независимо дали става въпрос за кариерна възможност, партньор в живота, родителство или някакво друго ново начинание, не трябва да изоставяме надеждата, когато реалността се разминава с нашите желания.

Вместо това, трябва да се доверим на Бог. Той има изключителен план за нас, дори и да не го разбираме.

Не пропускай великолепните Му благословения само, защото не очакваш да дойдат по начина, по който идват.

Петър Игнатов се пенсионира. Безделието му тежеше и той реши:

– Ще започна да засаждам дръвчета в нашия райони и то между двата най-оживени пътища на града.

Така за десет години се появи лента от дървета с дължина около три километра и половина и ширина стотина метра.

Първоначално околните гледали на начинанието с насмешка, а за дядо Петър казваха:

– Той е луд! Вместо да си почива на стари години, взел да сади дървета?!

Дойде време и съвестни граждани забелязаха:

– Старецът не се шегува. Хайде да му помогнем в засаждането.

– Хубава идея, – съгласиха се група младежи.

А Ицо добави:

– С дърветата получаваме цветя и плодове. Зеленината привлича птиците.

Чичо Димитър се усмихна и вдигна двете си ръце нагоре:

– Тези дървета даряват на хората прохладна сянка и свеж въздух.

В кметството обърнаха внимание на зародилото се течение от ентусиасти за засаждане на дръвчета и обявиха:

– Нека тази залесена зелена зона стане парк, където хората да почиват.

Пасторът на местната църква Теодор Павлов разговаряше с архитект Стилян Петров.

Двамата уточняваха външния вид на бъдещата църква, която щеше да бъде построена в техния град.

– Мисля, че би било добре, – протегна ръка напред Теодор и описа полукръг, – външния вид на сградата да прилича на търговски център от 90-те.

– Защо точно търговски център? – смръщи вежди архитектът.

– Искам, когато хората приближават църквата ни, веднага да си помислят: „Дали тук ще мога да открия нещо, което толкова дълго търся?“

– Но тези сгради по външен вид са доста скучни, – възрази Стилян.

– В скучния вид на консуматорството се отразява икономическата мощ на страната, а в него може да се намери нещо красиво и вечно. Това ще накара нашата целева аудитория да се почувства в свои води, – важно заяви Теодор.

Плановете на архитекта, предложени по желанието на пастира, включваха голяма стоманена сграда, покрита с неясно кафява изкуствена мазилка, с големи стъклени входове от всички страни в съответствие с най-добрите търговски заведения от миналото.

– Смятате ли, че това ще повлияе на хората, които не познават Бога? – попита, съмнявайки се в начинанието, Петров.

– Подтискащия дизайн ще предизвиква очакване за получаване на дребни сувенири, дрехи последна мода, видеоигри, …. всичко, което може да предложи един търговски център, а гостоприемната църковна среда ще ги предразположи да чуят Евангелието. Ще ги изобличи за греховете им и ….

Дойде един от дяконите и тъжно съобщи:

– Поради бюджетни ограничение, можем да построим само голяма стоманена кутия със страхотно лого отпред.

– Жалко, – въздъхна огорчено Теодор, – провалят ми се най-прекрасните планове.

Скоро Антон Петров получи покана да изнесе лекция по въпроси, които скоро бе разгледал в статия на едно научно списание.

– Къде се намира това? – запита се той.

Бързо намери посоченото място на картата и възкликна:

– Но това селище е сгушено в планината, – каза си той. – Кой ще ме слуша там?

Въпреки съмненията си, относно това начинание, Антон прие поканата.

Изведнъж Петров се замисли и си каза:

– Там където ме канят, навярно има сняг и е студено. Такъв е сезона сега.

Антон плесна с ръце, поклати глава и изяви желанието си гласно:

– Хубаво би било да ме поканят в някоя тропическа местност. А защо не на Хавайте?

Той реши да се пошегува и написа в една от социалните мрежи:

– Приемам покани за изказвания в Хавайте. Нямам някакви особени претенции. Съгласен съм за всеки от Хавайските острови. Не искам хонорар. Само самолетни билети, храна и бунгало на плажа.

Много писаха под неговото шеговито предложение. Те също искаха да пътуват до Хавайте.

Антон се хвана за главата и започна да се смее:

– Това е невероятно! Човек вземе да се засили, дори прави „саможертва“, а това вдъхновява другите да правят същото.

Калоян днес реши да посвети свободното си време за разходка. За целта покани приятеля си Антон, да го придружи.

Разходка е добро начинание, но човек не може да мълчи през цялото време.

Така започна и разговора между двамата младежи.

– Смяташ ли, е хората са добри слушатели? – попита Калоян.

– Повечето запомнят само около половината от казаното, – поклати глава Антон. – Вместо да слушат, хората често се разсейват, обмислят какво да кажат или просто не обръщат внимание.

– Всеки от нас приема слушането за даденост, но колко често наистина чуваме какво казват? – повдигна въпросително вежди Калоян.

– Един от проблемите е, че не осъзнаваме важността на слушането, – въздъхна тежко Антон. – Заинтересовани сме другите да ни слушат, а не да чуваме какво казват те.

– Така става, защото прекарваме времето за слушане, фокусирайки се върху собствената си гледна точка или интереси. Умът ни често се отклонява, мислим си за нещо друго, – наблегна Калоян.

– Ако искаме да бъдем по-добри слушатели, трябва да оставим разсейването настрана и да се съсредоточим върху хората, с които общуваме, – подчерта Антон.

– Трябва не просто да говорим, но и да обръщаме внимание на това, което другите казват. Необходимо е да даваме на хората нашето неразделено внимание.

– Скоро си мислих за това и за взаимоотношенията ни с Бога, – сподели Антон.

– Когато времето за молитва е изпълнено със собствените ни мисли и тревоги, ние само говорим, но не слушаме какво ни казва Господ, – отбеляза Калоян.

– За това трябва да премахнем разсейването, а когато четем Словото, да мисли върху всяка фраза, разбира се в контекста, – даде съвет като изходен път от ситуацията Антон.
– Само тогава ще бъдем чувствителни към това, което Бог иска да ни съобщи, – заяви категорично Калоян.