За да се докаже този факт, учените са създали специален лабиринт, наподобяваща прашка. Двете стени се събирали, а в ъгъла била поставен храна, която трябвало да привлича костенурките. За да достигнат храната животните трябвало да минат по стената.

За експеримента били взети четири костенурки. На всяка от тях се давали 12  възможности, за да се досетят как да достигнат храната. В началото на експеримента нито едно животно не се справило със задачата.

За да им помогнат, учените решили да покажат на костенурките как да намерят храната.

Специалистите забелязали, че след няколко нагледни примера, костенурките са научили да преодоляват препятствията и запомнили как трябва да действат.

Този факт ясно показва, че костенурките са в състояние да се научат на определени действия.

След това усложнили задачата, като променили структурата, правейки я симетрична.. Животните отново не се справили със задачата.

Учените забелязали, че костенурките преодоляват трудностите с механични способи, но ако им се покаже как се действат, те се обучават лесно.

Милена е естествена блондинка. Не можеше да се каже, че е глупава, но като се казва и при по-старите жени се получават гафове.

Заболя я ухото. Джипито  ѝ предписа преди лягане да пъха тампон от памук в ухото, който предварително е намазан с мехлем. Дори ѝ бе обясни, как да го направи.

Но за беда, тампона остана в ухото, то стана горещо, а болката непоносима. Трябваше нещо да се направи.

Милена взе такси и отиде направо в болницата. Почака в приемната, докато сестрата я покани да влезе в кабинета.

Доктор Добромиров бе много уморен, тази нощ им бяха докарали хора от две катастрофирали коли, след това имаше пребит младеж след запой с приятели, един инсулт и инфаркт на двама възрастни, … с други думи много тежка нощ.

– Кажете от какво се оплаквате, – уморено каза Добромиров.

– Тази седмица ме болеше ухото, ходих при нашият лекар и той ме посъветва … – и тя му разказа цялата процедура с тампона и какво се бе случило.

– Елате и седнете на този стол, – каза Добромиров – и се приготви да измъкне от ухото на девойката чуждото тяло.

Приготви инструментите си и насочи огледалото, което висеше на челото му към злополучното ухо.

Той внимателно го огледа, но там нямаше нищо, смръщи вежди и високо каза:

– Странно, но в това ухо не виждам никакъв тампон.

Милена мило му се усмихна:

– Не е изненадващо, защото, това е другото ухо.

Добромиров повдигна рамене изненадано и попита:

– А защо не ми казахте още в началото?

– Вижте, аз не съм лекар. Та вие дори не ме попитате, кое е ухото. Предположих, че това си е някаква ваша методика ….. и не се намесих, не исках да ви се бъркам в работите.

Добромиров въздъхна дълбоко, загадъчно се усмихна и освободи ухото ѝ от тампона, който и създаваше неприятности.

Валентин Григоров живееше в малък град. Когато беше на седем години, на урок посветен на Деня на Земята, той чу за проблема свързан боклука и важността този боклук да бъде преработен.

Тогава той реши: „Ще се занимавам точно с това. Даже мога да принеса някаква полза и да помогна на много хора“.

И започна да събира боклук, като го сортираше.

Пластмасовите бутилки, които успя да събере за последните три години, можеха да заемат площ на 119 футболни игрища.

Валентин стана най-малкият предприемач и създаде собствена компания, която за последните пет години е събрала около 3,5 тона боклук.

Карайки велосипеда си, малкият предприемач започна да събира боклука по плажа, улиците и  парковете.

След това го отнасяше в дома си и го разпределяше.

– Майка ми и баща ми са ме учели да не правя боклук и ако направя такъв да и си го почистя, – сподели Валери с журналист от местния вестник. – Сега не правя нищо по-различно, дори това се превърна в мой собствен бизнес.

А ето как бе започнало цялото начинание.

Първоначално в двора на семейство Григорови бяха поставени няколко коша, в които боклука се разделяше. Приятели и съседи идваха и донасяха своя боклук. Всяка седмица идваше камион и отнася разпределения боклука. За всяка партида Валери изкарваше от 200 до 400 лева.

След три години с Валери започна да работи цяла бригада от желаещи. Момчетата участващи в групата събираха в прикрепени кошници на колелетата си боклуците от района.

От получените пари 25 % Валери внасяше в няколко дома за изоставени деца.

– Не е лесно да не правиш нищо, – смееше се Валери, – но е чудесно, когато успееш да направиш нещо.

Той винаги казваше на своите клиенти:

– Кокошката кълве зрънце по зрънце. Една бутилка, това е добро начало.

Валери е щастлив и доволен от работата си. Той се усмихва и казва:

– На мен ми е провървяло в детството, но искам да помогна на тези, които не са имали моите възможности за развитие…

Днес беше необичаен ден, особено за Митко. Той бе направил необходимото и въпреки, че се съмняваше, успя.

Сега с майка си крачеха към уютният ресторант  в техния квартал.

Митко малко се притесняваше, защото заекваше, а това му създаваше главоболия при общуване с околните.

Когато бяха седнали вече на една маса в ресторанта и бяха поръчали желаното на келнера, Митко каза на майка си:

– Мамо, чу ли и келнерът заеква като мен?

Не, майка му изобщо не бе забелязала.

Обядът бе великолепен.

Когато Митко и майка му излизаха вече от ресторанта, предадоха им бележка от момчето, което ги бе обслужило.

Това, което бе написано в нея, трогна майката и синът.

Там пишеше:

„Изпитах буря от емоции, когато чух, че синът ви заеква. Аз заеквам още от детството си. Знам колко е трудно, особено в началото. Исках да поговорим малко, но се страхувах, че ще започна да заеквам. Ако имате въпроси към мен , особено сина ви, с радост бих ви помогнал“.

Келнерът бе оставил номера на телефона си.

„Колко добре е постъпило този младеж, – помисли си майката. – Сега синът ми няма да се чувства сам“.

– Как мислиш, – обърна се тя към Митко, – да му звъннем ли?

Митко се усмихна и кимна с глава.

– Да, – каза майката, – непременно трябва да му благодарим за отзивчивостта.

Думата будител има санскритски корен – буда, който означава зрящ, буден. „Народното звание“ будител могат да носят всички учители, духовни водачи, борци за свободата и независимостта на родината, строители на държавата.

Началото на българското „будителство“ откриваме още през IX век, когато България отваря широко вратите за християнството и единствена в Европа има своя писменост.

Исторически точно звучат думите на руския учен академик Дмитрий Лихачов:

„Плътта на българската държава създаде Аспарух, нейния дух – Кирил и Методий, Черноризец Храбър, Йоан Екзарх. И чуждите завоеватели не можеха да поробят тази държава на духа, защото в защита на българския народ в плътен строй застанаха писмеността, езикът, литературата…“