Светльо сподели с приятеля си Симеон:

– Мислех, че не излекуваната болка просто изчезва с времето.

– О, де да беше така, – усмихна се тъжно Симеон. – Тя просто се пренася. Появява се отново в следващия сезон с различно лице, но със същата тежест.

– И аз съм забелязал, че когато вляза в нова връзка с надежда за ново начало, проектирам старите рани на нови хора, – с болка констатира Светльо.

– Така е, – съгласи се Симеон. – Миналите ни разочарования оформят настоящите ни реакции, а непреодоляната болка се превръща в леща, през която всичко се интерпретира.

– Какво може да се направи в такива случаи? – попита Светльо.

– Виж, – прехапа устни Симеон, – Бог е наясно с този модел. За това Той не пренебрегва разбитите сърца. Лекува и грижовно превързва раните ни.

– Знам, че ни изцелява, – отбеляза Светльо.

– Забележи, – наблегна Симеон, – изцелението не е прибързано, насилствено или повърхностно. То е умишлено и лично.

– Мога до някъде да се съглася, – Светльо поклати глава, – че изцелението е акт на послушание и мъдрост.

– Исус „превързва съкрушените сърца“ и извайва красота от пепелта, – допълни Симеон. – Бог не ни създава нови връзки и не ни поставя спешни задачи, преди да се погрижи за сърцата ни.

– А когато се забавя? – попита Светльо.

– Това е доказателство за подготовка, на която сме подложени, – отговори Симеон. – Това, което усещаш като тишина, може да се окаже процес на възстановяване.

– С течение на времето неизпълнените желания могат да създадат тиха скръб, с която се научаваме да живеем, вместо да се лекуваме от нея, – въздъхна дълбоко Светльо.

– Бог те кани, да донесеш тази болка при Него. Изцелението започва, когато осъзнаеш къде си наранен. Бог лекува това, което носим в Неговата светлина.

– Може би трябва да занеса всяка болка, разочарование и рана пред Господа, – започна да изрежда Светльо. – И да Го помоля да изцели сърцето ми, да възстанови надеждата ми и да ме подготви за това, което ми предстои.

– Довери Му се в процеса на изцеление и няма да съжаляваш, – подкрепи го Симеон.

Един ден Ивайло се възправи срещу баща си и му каза:

– Тате, писма ни да копая, ора, жъна по твоите многобройни ниви. Дай ми каквото ми се пада като един от твоите наследници и ме пусни да си диря другаде късмета. Батко ако иска, да остане и да робува. Аз сега искам да живея.

Сърцето на бащата трепна.

„Той не осъзнава какво прави, – помисли си бащата, – но що така иска, нека върви“.

Старецът отброи дела, който се падаше на Ивайло.

Подаде му парите и добави:

– Ако някога решиш да се върнеш, ела си. Ще те чакам.

Самодоволна усмивка се разля по лицето на малкия син:

– Никога! Чу ли?

И замина.

Големият град замая главата на Ивайло. Той вече не броеше какво даваше и колко му вземаха.

Една сутрин нашият герой се събуди в голяма локва с кал, която се бе образувала през нощта от проливния дъжд.

Ивайло тръсна глава и бръкна в джобовете си. Там нямаше нищо.

– Е, все ще изкарам някъде нещо, – започна да се успокоява той.

Да, но не бе така лесно да изкара някъде малко пари.

Хубавиците, които го примамваха, когато дойде за първи път тук, сега като видеха празните му джобове го гонеха.

Голям глад бе обхванал страната и Ивайло започна да гладува.

Все пак успя да получи работа.

Един гражданин го изпрати на нивата си да храни свинете му. Той копнееше да напълни стомаха си със шушулките, които ядяха свинете, но …..

Никой не му даде нищо.

Кризата на Ивайло не започна с глада, а с неуместното доверие.

Когато парите свършиха и животът стана тежък, той не се върна у дома.

Вместо това удвои силите си.

Беше се привързал към гражданите на тази страна. Система, която нямаше задължение да се грижи за него.

Това е цената на самоувереността.

Усилието без Бог обещава независимост, но води до изолация.

Храненето на свинете не е унизителен труд, това бе просто неподходяща идентичност.

Ивайло живееше като слуга в земя, която никога не можеше да го задоволи.

Така става, когато Бог стане незадължителен.

Изтощаваме се, опитвайки се да поправим това, което само благодатта може да оформи.

Стараем се по-усърдно, вместо да се предадем по-рано в Божите ръце.

Гладът на Ивайло разкри нуждата му от милост.

Новото начало не идва от преместване на нови места и по-умни стратегии, то идва от смиреното завръщане в дома на Отца.

Ник бе израснал в дом, където господстваше насилието. Там Той се чувстваше нежелан. Мразеше всички и им се ядосваше.

Един ден бе изпаднал в тежка депресия.

Мислите му бяха изпълнени с желание да посегне на живота си.

Минаваше край една църква и нещо го привлече.

Ник влезе в църковната сграда и … Бог се намеси.

В този ден Ник научи:

– Въпреки, че се чувствах нежелан Исус ме обича.

По-късно в него се породи желание да сподели тази любов с местните младежи.

В гараж започна да поправя велосипеди, но и човешки животи, които само Бог можеше да ремонтира.

– Исках да видя как младите хора реализират потенциала си, развивайки променящия си живот във взаимоотношения с Исус, – ентусиазирано споделяше по-късно той.

Вторият шанс в живота е ценен. Най-скъпоценен е този, който започва с ново начало в Исус.

Жоро донесе в класа лъскав пистолет играчка. Той светеше с цветовете на дъгата и издаваше силен звук.

Това бе играчка, за която всяко дете мечтаеше.

Играчките бяха забранени в училище. С нея момчетата играеха тайно, далеч от любопитни очи.

Жоро позволи на Петър да вземе играчката със себе си у дома. Щастлив Петър я прибра в чантата си.

Той игра с играчката тихо вечерта. Не бе казал на никого за нея.

Внезапно Петър натисна спусъка. Звукът отекна в къщата.

Майка му нахлу в стаята.

– Какво правиш? Какво е това? От къде го взе?

Петър се опита да излъже, но после замълча.

Последва „сеанс на пречистване“. Всеки удар рестартираше Петър, рестартираше го за честност.

Накрая той си призна:

– Тази играчка не е моя. Жоро ми я даде до утре сутринта.

Майка му го придърпа близо към себе си и каза:

– Ако беше казала истината в началото, всичко това нямаше да е необходимо.

Думите ѝ разтърсиха Петър силно. Те подействаха повече от дисциплинирането.

Онази нощ Петър не можа да спи. Превърташе всичко в ума си отново и отново.

– Само да бях казала истината от самото начало ….

Този момент го промени завинаги.

Петър осъзна:

– Това, което е честно ни предпазва, а страхът от наказание, да не разочаровам някого или конфронтация води до лоши последствия. Ако лъжа, лъжите се умножават. Стават две, …. десет. Мрежата става твърде заплетена, за да се измъкна.

Истината може да изглежда скъпоструваща в момента, но нечестността струва много повече в дългосрочен план.

Крум бе решил да се ожениш. Той смяташе:

– Намерил съм правилния човек, но защо Бог каза, че това не е моята съпруга?

Крум много харесваше това момиче, затова дълго се бори, но нямаше смисъл.

Един ден Бог му откри истинската съпруга.

– В началото не се чувствах влюбен в нея, – призна Крум, – но ще се подчиня.

Минаха години.

Един ден го попитаха:

– Какво мислиш за съпругата си?

Питащият знаеше, че Крум не бе влюбен в нея, когато се ожениха.

– Тя е прекрасна жена. Точно за мен. Когато се подчиних на Бога и се ожених за нея, намерих мир, цел и партньорство, които ме съпътстват и до сега.

Послушанието може да не е романтично, логично или лесно, но донася благодат.

Това, което Бог избира за теб, ще надживее, избраното, което смяташ, че е правилното.

Възможно е Господ да те призовава да се откажеш от нещо. Това може да бъде мечта, връзка или план.

Но помни едно, Неговото „не“ не те отхвърля, а те насочва към това, което отговаря на живота ти.